Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 12 (2014) ДВАМАТА ИВАНОВЦИ

ДВАМАТА ИВАНОВЦИ

Е-поща Печат PDF

Няма да е пресилено, ако нарека явление приятелството на двамата поети Иван Хаджихристов и Иван Мирчев. Приятелство, лишено от всякаква завист, корист или ревност към другия. Двама таланти, родени в един и същ град – Стара Загора, живели по едно и също време, еднакво изявени в националната литература. Подкрепящи се взаимно и в творческите си, и в житейските начинания, те топло се обръщаха един към друг с Иванчо. Какво взаимно уважение, колко приятелска обич се крие в това обръщение! И колко то се извисява, когато го сравним с днешните взаимоотношения – и обществено-политически, пък и литературни. Защото се сещам за наскоро проведения конгрес на писателския съюз. Преди конгреса по електронната си поща получих поне няколко „дискредитиращи“ някой от кандидатите за съюзен председател доноси. Това продължи и след провалилия се на форума избор. За политическите ни и парламентарни нрави не ми се говори. Там нещата надхвърлят рекордно допустимите норми.

Но да се върнем на Ивановците.

С Хаджихристов не съм общувал лично. Бях още твърде млад, ученик, когато той беше още в Стара Загора. Но съм го гледал с преклонение, когато го срещнех на улицата. Белокос, с леко приведена стойка, с поглед, сякаш отправен към други светове. Вървеше бавно, от време на време спираше, разменяше любезно думи с преминаващи познати. Спомням си присъствието му на едно литературно четене в тогавашния клуб на културните дейци в партерния етаж на радио Стара Загора. Самият той не участваше, но самото му присъствие изпълваше с особена атмосфера целия клуб. Слушаше внимателно рецитиращите поети. След края на рецитала се заслушах в коментарите на трима-четирима човека, сред които беше и той. Единият изрази неудовлетворението си от изявата на млад поет, появил се за първи път пред публика. „Моля Ви - деликатно се намеси Хаджихристов, - поетът е млад, аз виждам в него заложби за бъдещо развитие.“ Когато си тръгваше, намери начин да стисне ръката на недотам успешно представилия се младок и да го окуражи.

Същото правеше и Иван Мирчев. Негова е прословутата фраза, която по-възрастните старозагорски литератори си повтарят и до днес кога насериозно, кога с ирония: „Ще му се развие развитието.“ Всъщност Мирчев я казваше като оправдание за всеки потърсил мнението му начинаещ автор, макар и да не е отговорил на високите му критерии. Сещам се за една попрезряла дама с литературни амбиции, която идваше през седмица в литературното кафене „Пегас“ и притесняваше стария поет в желанието си да чуе мнението му. В интерес на истината стихотворенията й бяха направо отчайващи, с тях бе обиколила вече редакциите на вестник „Септември“ и алманах „Хоризонт“. И естествено, бе получила отказ. Но деликатният бай Иван поради възпитанието си и поради факта, че все пак разговаря с дама, щадеше бездарната авторка и уклончиво не й казваше цялата истина. След като я отпратеше, следваше естествено: „Нищо, ще й се развие развитието...“,

Когато Хаджихристов замина в София, за да живее при дъщеря си Мариана, случвало се е в разговор с адаша му Мирчев да го попитам за някоя случка, свързана с приятеля му. „О, той е прекрасен човек, истински приятел. Е, в някои житейски ситуации, като всеки поет е недотам добре ориентиран, но и аз съм същият.“ Широко известна бе случката, когато съпругата на Хаджихристов му заръчала за купи за готвене птица от пазара и той бил измамен от някаква селянка, която му пробутала скъпо-прескъпо недотам добра стока. Поетът благодарил на „любезната госпожа“, но после вкъщи претърпял сериозна критика.

Мирчев обичаше Русия. В силните си творчески години посети земята на любимите си поети и се върна с ръкопис поезия, сред която блестеше цикъл от тогавашния Ленинград. До края на живота си отстояваше идеите на човечността и социалната справедливост. Получи високото звание „Народен деятел на културата“.

Мирчев беше много грижовен дядо. В известен период синът му д-р Владимир Мирчев работеше в чужбина и грижите за внучката Стефанка, тогава ученичка, бяха поверени на поета. Често го срещах около обед с канчета в едната ръка, в другата с неизменния си бастун, да отива бавно към офицерския стол под улица „Христо Ботев“, откъдето вземаше храна за внучката и за себе си. Тръгваше по-отрано, защото едно, че вървеше бавно, и второ – знаеше, че все някой ще го заговори по път. А поетът обичаше тези разговори. Живеех в тази посока и сме разговаряли на различни теми. В някои от тези разговори съм слушал от устата на Мирчев редове от негови любими поети. Например от Блок: „О подвигах, о доблестях, о славе я забьiвал на горестной земле...“ или Пол Верлен в оригинал, на френски.

Хаджихристов определено имаше социално мислене. Може би затова му повлияха и любимите му съветски поети Маяковски и Твардовски, както и приятелството с Гео Милев. След 9 септември 1944 година стана и член на комунистическата партия. Когато със зет си Тодор Стоянов и дъщеря си замина за един период в Съединените щати, написа известните писма до България, излезли в отделна книга. В писмата си Хаджихристов гледаше обективно и критично на американската действителност и искрено тъгуваше за родната българска атмосфера.

Хаджихристов споделя пред младия Светлозар Игов каква пъстра палитра поети харесва, някои от които сигурно са му повлияли в израстването му. Сред имената са световни майстори на словото, сред които и представители на символизма. Той и Мирчев в известен период от живота си създават чудесни творби, за които може да се каже, че носят характеристиките на символистичната поетика. И по едно време критиката или ги е сгълчавала за това, или ги е премълчавала. Но всъщност тези творби са принос в националната ни литературна съкровищница.

И когато ги чета, сякаш вдишвам въздуха на оная Стара Загора в началото на миналия век. С онази снимка в кафенето до джамията, където личат и лицата на Лилиев и критика Георги Константинов.

Литературни приятелства е имало и ще има.

Веднага се сещам за други двама старозагорци – Веселиновците – Ханчев и Йосифов. Но с двамата Ивановци е по-различно. Не само по отношение на времето. Моралната стойност на това приятелство сякаш хвърля светлина далеч напред през годините и ни изпълва с гордост, че имаме такива съграждани. А и ни задължава в нашето време, когато май най-лесната рима на приятелство е предателство...