Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 15 (2014) ЗА ПРЕДАТЕЛСТВОТО И ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ

ЗА ПРЕДАТЕЛСТВОТО И ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ

Е-поща Печат PDF

Всичко е просто. Да се предателства, е лошо, срамно и не бива. Преминаването на страната на врага, особено в тежко и страшно време, не може да се оправдае с никакви политически или идеологически позиции. Много често предателството завършва със смъртта на предателя – Людовик ХVI отиде на гилотината, Янукович избяга позорно, Горбачов рекламира чанти и пици. Трима предатели – три различни съдби! Но да не завидиш на нито една.

Така е на всички равнища: планетарно, семейно, индивидуално. Не трябва да предаваш нито себе си, нито жена си, нито Отечеството. При това е много лесно да различиш „преоценката на ценностите” от баналната измяна. Ако това, което правиш, облагодетелства „чуждите” и нанася вреда на „своите” – това е предателство без всякакви „но”. В днешното политкоректно говорене понятието „предателство” е заменено с благозвучия като “мисия”, “ситуационен избор”, “гледна точка”.

 

Историята доказва, че предателството съпътства човека от времето, когато е слязъл от дърветата. Знаем кои са Каин и Авел, знаем кой е Юда. Най-близкият човек до Христос – Петър – го предава три пъти и пак стана първия папа.

Предателството особено се засилва в периоди на големи обществени катаклизми.

Ефиалт – човекът превел „сганта на Ксеркс” в тила на героичните защитници на Термопилите – е спартанец (елин). На Наполеон изневериха неговите маршали, които той от „айдуци” направи хора. Българи предадоха Левски и Априлското въстание.

А какво да кажем за днешното време?

Върли комунисти станаха капиталисти, цяла стогодишна партия се отказа от миналото си, „творчески интелигенти” пелтечат по телевизии и радиа  и анатемосват времето, което ги създаде. Но особено впечатлява разюзданият русофобски хор, изпълнил напоследък цялото информационно пространство. Този хор, някак си естествено, плавно прелива от бесен антикомунизъм, което е донякъде обяснимо, в съветофобия, което също е обяснимо, в яростна русофобия, което намирисва на патология. Защо?

Когато става дума за антикомунизъм и съветофобия, се подразбира страх и борба с могъщ мирогледен противник, носител на алтернативния модел на човешкото развитие. Но каква е Русия днес?

Съвременна Русия не е антилиберална, не е тоталитарна, не е националистическа, не е комунистическа. Тя дори в достатъчна  степен е космополитна страна. Едновременно с това корупцията в нея е европейска норма на поведение, в технологично отношение е изостанала, но представлява гигантски басейн с нефт и газ и с икономика колкото да речем има Италия. Тя непрекъснато губи влияние в своите пригранични райони и в „близката чужбина”. Най-общо, Русия не е мирогледен враг на капиталистическия глобализъм и не е тръгнала, според Александър Дугин, да завоюва Европа. Класически империализъм в РФ няма и не може да има. За него е нужна голяма и силна национална буржуазия, базираща се на монополен финансов капитал. Периферийният руски капитализъм не е това. Да провежда самостоятелна империалистическа политика, без да притежава сериозна финансово-икономическа база, съвременната руска олигархична прослойка не може. Затова пък е просто принудена да брани своя

ограничен суверенитет

Случилото се в Украйна е точно такава отбрана, т.е. става дума за контраимпериализъм на руската периферийна буржоазия, бореща се за отслабване на своята зависимост от имперския център (Илья Йоффе – „Лефт.ру”, 24.03.2014 г.).

Очевидно е, че дори срещу поизгасналия западен блясък Русия губи при сравнение със своя изостанал бит и мираж за велика империя. Малко са съвременните руснаци, които могат да си представят своя живот без “Макдоналдс”, западни коли и айфони, бляскави шоупрограми с педерасти, различни животински забави и мрачни холивудски филми със зомби, върколаци, вампири, извънземни. И всичко това гарнирано с призиви като: бъди ефективен, дай всичко от себе си, победи конкурента, спечели и забогатей!

Излиза, че за русофобията в постсоциалистическите страни трябва да търсим други основания. Такива лесно могат да се намерят и в Световната конспирация, и в Геополитиката, и в Геоикономиката, и в теорията за Сблъсъка на цивилизации. Сега ще ги отминем и ще се спрем на днешните политически предпоставки, още повече, че очевидно пещерната русофобия е неудобна за Запада.

При промените в края на 20 век, навсякъде, и комунисти, и антикомунисти, ентусиазирано подкрепиха присъединяването на страните си към ЕС и НАТО. Още ечат в България патетичните слова и възхвали на „новия цивилизационен избор” на Петър Стоянов, сълзите на умиление на Соломон Паси, когато България я приеха в НАТО. По пътищата на България обещаваха да „потекат” безплатно мед и масло и всички българи редовно щяха да почиват на Канарите!

Но минаха 25 години и тези „демократични” илюзии „умряха”! Животът ставаше все по-труден и лош. Катастрофираха пред очите ни базовите послания на Западна Европа. Лъсна озъбената физионимия на Глобалния експлоататор! Спешно трябваше да се намери и пусне в действие нов инструментариум, който да заздрави удушаващият „пояс на сигурност” около Русия, да я постави отново на колене и да я насочи в „правия път”. Този инструментариум съществуваше, беше позаглъхнал, но латентно присъстваше в източното духовно пространство. Просто трябваше бързо да се реанимира и посочи като главната причина източноевропейците да не бъдат равноправни членове на ЕС и да продължават да тънат в мизерия и историческа безизходност. Разбира се, всичко се сведе до руските интриги, до руските агенти на влияние, до руската надменност, до руската енергийна интервенция, до руското заиграване с резервните части за военната техника и нейното поддържане, до вековната руска агресивност към западните европейски земи. Ето, значи, това е пречката, която търсите и поради която постсоциалистическите страни не могат още да възстановят своята „национална самобитност”, тежко пострадала и от императорска Русия, и от „ужасното” болшевишко робство.

Сиреч, отново дойде времето на колаборационистите, на духовните предатели, на правилния „патриотизъм”, замесен върху русофобия. Вижте каква „желязна логика” прозира в техните послания: в България не е имало турско робство, а турско търговско представителство - следователно Руско-турската война от 1876 г. не е освободителна, а завоевателна - следователно, българите не дължат никаква признателност на руснаците - следователно, нацъканите паметници като дан на уважение към падналите в боевете са излишни - следователно съществуващият национален празник не е национален празник!

Със социалистическия период от българската история е още по-лесно: социализмът беше внесен в България от щиковете на Червената армия - следователно, той е не легитимен; комунистите „избиха над 100 000 души, цвета на нацията” - следователно, техният режим е престъпен; те превърнаха страната в съветска подлога - следователно, техният режим е антибългарски; всичко, построено от тях, е ненужно, неконкурентоспособно, назадничаво и остаряло - следователно, трябва да бъде разрушено и забравено; за оздравяване на българския дух споменът за този режим трябва да бъде изтрит от българското съзнание завинаги - следователно, разрушаването на мавзолея, на различните партизански паметни плочи, на паметниците в чест на Червената армия и пренаписването на най-новата българска история е справедливо и благородно дело!

С историческия период, наричан „преход”, е най-лесно: преходът от „тоталитаризъм към демокрация” беше организиран от комунистите, КГБ и ДС - следователно, националното богатство премина в собственост на престъпници и предатели - следователно, нужна е лустрация и връщане на награбеното в собственост на народа - следователно, на хората, работили и творили през социалистическо време, трябва да се помогне по-бързо да си отидат от този свят - следователно, геноцидната политика срещу тях е оправдана и справедлива; нужна е забрана на всички прокомунистически или криптокомунистически партии и организации и на тяхната пропаганда - следователно, трябва да прекратим всякакви връзки с Русия - следователно, трябва да призовем войски на НАТО и американски атомни ракети в България, за да ни пазят от Русия и евентуални екцесии на недобитите комунистически „изроди”!

Може ли някой да вземе насериозно подобна идиотиада? Може, щом се намират хора да преглъщат такива откровения:

„Американците са ни освободили от турско робство, а Русия само е минала след тях и е обрала лаврите” (Елена Петрова, бивша учителка и бивша депутатка от НДСВ, цитирано от в. „Нова Зора” – 3.06.2003 г.).

„Това, че са ни празни хладилниците и хората нямат пари, не е в резултат на новата власт, а на 50 години комунистически тормоз” (Гинка Андреева, в. „Монитор” – 11.11.2000 г.).

„Чиракът е остатък от социализма” (в. „Нощен труд” – 17-18.09.1998 г.)

„Индустрията е в дрипи. Съсипаха я плановата икономика, доставките за СИВ и вътрешния контрол върху цените. Всъщност съсипа я държавният монопол” (Венци Пашов във в. „24 часа” – 27.08.1998 г.).

Който ни бута при Русия, да духа супата. България, за да стане западна страна, трябва да престане да флиртува с Русия” (Евг. Дайнов – „24 часа” от 6.02.2000 г.).

Полезна илюстрация за подобно тежко мозачно заболяване на голяма част от нормалните хора, което ги лишава от реално възприемане и на история, и на съвременност, е очарователното есе на проф. Доналд Сасун, поместено във в. „Нова Зора” от 8.04.2014 г. То показва как и най-добрите намерения водят до антиисторични и антинаучни деформации, когато мирогледната парадигма, волно или неволно, е в услуга на паразитни рефлекси на природноисторическия процес заедно с непознаване в дълбочина на историческата фактология. Тук е и началото на

интелектуалното предателство

Още през 1991 г. в доклада на Римския клуб „Първата глобална революция”, е направен многозначителният извод: „Болестите на човечеството са отражение на много опасна съвременна тенденция към всеобщо обезумяване!” („Завтра” – 9.04.2014 г.).

Кое е интересното приложение към описаната ситуация?

Национални проекти и консервативна политика в страните-сателити не са нужни нито на американските глобализатори, нито на либералите, доминиращи в Западна Европа. Не им трябват и национални сили, десни или леви. Предпочитат да държат в правителствата ултранационалистически представители и главно социалдемократи, за озвучаване на „национални” лозунги, а самите те да провеждат политика в услуга на глобализаторите. И тъй като „националните” правителства не могат да се похвалят с нищо, което е в услуга на наистина националното, остават изпитаните оръжия на антикомунизма и русофобията.

Никога и никакъв национален проект не може да има под егидата на САЩ и ЕС. Противоречието между глобализма и либерализма, от една страна, и ориентировката към запазване на националната самобитност и укрепване на независимостта е фундаментално и непреодолимо. Следователно, не трябва да се самозалъгваме за политическите тенденции в близкото бъдеще. Това мрачно бъдеще е питателната среда на съвременното предателство.

Българското политическо поле е претъпкано с предатели: открити предатели – в дясно, и криптопредатели – в ляво; предатели поради „преоценка на ценности” – в дясно, и предатели поради невежество и тъпотия – в ляво. Но общият знаменател е, че са предатели без всякакви там „но”. Едните викат: „робство, казаци, ГУЛаг”, другите - „Да здраствует Великая Рус!” Русофобите водят русофилите, русофилите възбуждат русофобите. Едните са западни маняци от късната холивудска продукция за забавления и са наистина забавачница за възрастни, другите са за православно братство, славянофилство, роднинство по кръв и любов между етноси и народ.

Действията на Русия по казуса „Украйна” нямат нищо общо нито с русофилската риторика, нито с имперските ужаси на русофобите.

Мисля, че Железният канцлер е бил прав и че днес сме свидетели как думите му стават реалност. И не трябва да забравяме, че в геополитиката има два декретивни принципа:

• Търси приятели близо, а врагове – далече!

• Може би не винаги с Русия, но никога срещу Русия!