Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 16 (2014) ГОРЧИВАТА ФАКТОЛОГИЯ НА “ПРЕХОДА”

ГОРЧИВАТА ФАКТОЛОГИЯ НА “ПРЕХОДА”

Е-поща Печат PDF

• ЗА НАДЗОРНИЦИТЕ НА ТЕРИТОРИЯТА И ЗА НЕСТАНАЛОТО БЪЛГАРСКО ОБЩЕСТВО

На двадесет и четвъртата година от т.нар.преход, без да сме водили война, населението на България е намаляло с два милиона. Разтегната във времето, тече вяла спирала на демографско угасване на държавотворния народ - българите, съчетана с депопулация на територията и нарастваща свръхурбанизация на два-три градски центъра. Налице е народностно „спихване”, съпроводено с пълзяща евакуация, диреща шансове за спасение към центрове, осигуряващи екзистенциално оцеляване и житейска перспектива в две посоки – навън, към новата имперска метрополия на запад, и вътре – концентрирано в няколко урбанистични точки, анклави на модерен живот.

Страната стремително се деиндустриализира, а в структурата на остатъчната българска икономика, с изключение на енергетиката, преобладават предимно т.нар. услуги (1) и сектори със семпло технологично ниво, произвеждащи ниска принадена стойност, съчетана с висока норма на ръчен труд, с ниска стойност и изисквания за квалифициран труд, полаган във все по-примитивни условия. Бързооборотните или относително печеливши сектори като енергетика, производство на храни, горива и транспорт, без наличието на които е невъзможен цивилизован живот, са поделени и разпределени между няколко вертикално структурирани олигархични клана, закачени за административните структури на остатъчната държава, с която се намират в персонална и властова уния. Тази прелест е допълнена с доходите от дузина наследени контрабандни канали, периодично избухващата борба за контрол върху които се представя на несведущата публика като „борба с организираната престъпност”.

Накратко, това е структура на икономика на страна, плъзгаща се към развиващия се свят.

В епохата на постиндустриалното варварство

Профилът на селското стопанство бележи устойчива тенденция към продължаваща концентрация на поземлената собственост и финансовите потоци в ръцете на няколко крупни, за нашите мащаби, агрогрупировки, водещи до формиране на преобладаващо монокултурно латифундистко земеделие. В международното разделение на труда България бива „специализирана” в износ на суровини и преработени материали и във внос на технологични стоки, т.е. тя се очертава като държава - суровинен придатък.

Ликвидирането на наследената индустриална структура от времето на „реалния” социализъм не е явление, имащо единствено икономически последици. То има ефекта на детонатор, отключващ процеса на ускорено социално деление и разпад, водещ до деградиране на цялата социална тъкан. Пред очите ни се подменя матрицата и носещите структури на едно доскоро модерно общество, което бива вкарвано обратно в бъдещето на едно минало – постиндустриално неоварварство. В резултат от повсеместната деиндустриализация, незаменена от друг тип равностойни технологични и организационни структури, култура и развитие, се сменя цивилизационната матрица, доколкото икономика, базирана на софистицирана индустрия и технологии, има нужда от друг социален типаж и продуцира съответните обществени институции, обезпечаващи това.

Сега тази заявка я няма.

Логическото следствие е, че подобно на картонени кули, една след друга деградират системите на образованието, здравеопазването, социалното осигуряване. Това води до последваща социална декласация, до примитивизация на всички сфери, до разкъсване на социалните връзки и до подмяна на цивилизационния код. С усилие вече може да се говори за интегрирано плътно българско „общество”, доколкото всъщност не знаем как точно да наречем социалното нещо, конвулсиращо на терена.

Двадесет и четири години след падането на “желязната завеса” страната се срива до състоянието на периферна територия със затихващи функции. В центъра на полуострова се оформя зона на силов, демографски и цивилизационен вакуум, в който постоянно се просмукват етнически и цивилизационни елементи със съвършено друг профил. Поставена на ръба на световете, българската територия се очертава като един от порталите, през които вероятно ще се осъществи реваншът на третия свят след близо 500 години поглъщане от страна на Европа. И ако някой е очаквал, че изчезването на България ще бъде спектакуларно събитие, се лъже. Тя като цивилизационен и етнически субстрат бива подменяна неусетно, изчезвайки буквално всеки ден, бавно, мъчително, но неумолимо.

Голяма част от обясняващите българския „преход” неслучайно разказват историята за драмата, протекла у нас, през чужди „очила”, т.е. през интерпретационните схеми на „транзитологията”, произвела наукоподобния оксиморон „преход”, обещаващ светло бъдеще на хоризонта... Дали това се прави съзнателно, или не, няма голямо значение. Важен е резултатът, а той е, че тази история се скрива, а не се разкрива, а предлаганите обяснителни картини за света нямат нищо общо нито с действителното българско положение, нито с неговото „развитие”.

Отровната паяжина на обществената дезинформация

Според думите на едни, които не случайно са любимата лебедова песен на победителите от „прехода”, населението трябвало да осъзнае факта и да се примири и разбере, че сегашното състояние е всъщност закономерният резултат от прехода, защото това е капитализмът, който бил неговата изначална цел, замисъл и смисъл. Край, няма мърдане: шансовете са раздадени и изконсумирани, прозорецът от възможности за други алтернативи е затворен безвъзвратно, още преди да е бил отворен, апелация на историята е невъзможна по определение! Единствената надежда е да ви допуснат да се трудите като щастлив добитък във фабриките на господарите на деня. Добитъкът” е докаран дотам, че е готов да го прави с ентусиазъм, но... фабрики вече няма...

Други умилително твърдят, че е станала грешка, замисълът бил чудесен, като срамежливо избягват, разбира се, плашещата думичка „капитализъм”, евфемистично твърдейки, че предпоставките за изграждане на „справедливо” пазарно общество и функционираща „представителна” демокрация били налице, но ретроградните сили на бившия режим не допуснали реализацията на иначе чудесния душеспасителен сценарий. Т.е. подобно на комунизма: замисълът добър, но изпълнителите лоши. Следователно, причините се свеждат до примитивни обяснения за нечия вина, зла воля, тъмни сили, задкулисие”, тежко комунистическо минало и т.н. От кълбото на мизерното ни битие се вадят избирателно отделни нишки и се тъче отровната паяжина на обществената дезинформация.

Всъщност разхвърляното пунктуалистко „обясняване” на процесите далеч не е случайно. Фрагментаризираният разпокъсан поглед върху света с неговия свръхакцент върху детайла, привиден добросъвестен емпиризъм, принципното отричане на по-глобален поглед има за резултат изпадане в хаоса на дребнотемието, ситуативността, изпускането на общия контур и логика на процесите; и най-вече фрагментаризацията на съзнанието.

В епохата на глобализацията точно общата карта на социалния свят съзнателно бива разкъсвана от разни „експерти на прехода” и битието се свива до точката на „събитието”, в което реално и въображаемо се сливат в едно. Ето как действителният свят се подменя с неговите уж обяснения, измисленият свят подменя реалния. Докато точно обратното – не е случайно, че в началното зарево на модерността като метафоричен неин знак се е наложила тъкмо картографията, „портоланите”, изобразяващи с математически отмерени координати новия свят.

Живот в двата края на историята

Адекватното „точно научно” описание на действителността е първото условие за действие в нея. Да знаеш къде си на социалния терен, да знаеш какво е социалният терен, да знаеш как е произведен този живот, е предварителна предпоставка за резултатно действие. Следователно, подмяната на терена, разкъсването на цялостните картини на света, лишаването му от история и релативизирането на смисъла е първо условие да престанеш да бъдеш господар на собствения си живот. Резултатът е загуба на ориентация и цел, оттам произвеждане на съзнание, готово да бъде манипулирано в разказ за пореден светъл „преход”. Наличната драма на едно разпаднало се общество - с неговата обърканост, разкъсани социални връзки, примитивизация и дива отчужденост - се обяснява като външен израз на особена развитост. Един вид, България влязла в другия постмодерен край на историята, заедно с т. нар. развит свят.

Добре дошли в постмодерността! Илюзията, че ставащото в България е признак на свръхмодерност, е особена перверзна манипулация на столичните „грантови” интелектуалци, независимо дали си имаме работа с откровена интелектуална глупост или добре калкулирана корист. (2) Всъщност ние живеем не просто в двата края на Европа, но в двата края на историята, макар в един и същи исторически миг. Конвулсиите на едно насила демодернизирано умиращо общество се представят като манифестация на свръхмодерността.

Колкото до специалистите по борба със „системата”, въпреки че те поставят акцент върху „системата”, дефицитите на „системата”, негативите на „системата”, „смяната на системата” и прочее, тъкмо системният подход им липсва изначално. И това далеч не е случайно: ако нещата се видят като система, в системно единство, но и в исторически континюитет, тогава ще стане ясно, че това, което се привижда като нечия зла воля и вина, всъщност е проява на системна закономерност и хладен интерес. Че логиката на процесите неумолимо ни е тласкала към това, което сме в момента. Че за сегашното статукво са работили дълго вътрешни и външни сили и че то далеч не е злощастна случайност.

Защо в 2013 г.? За историята тези външно положени разделения на периоди, етапи, годишнини са абсолютно ирелевантни и безсъдържателни. Живият живот, за разлика от смъртта, не може да се диагностицира до минутата, а неговото темпо, ритъм, качествен скок или социален маразъм не се заскобява в изкуствените лимити на календара. И все пак, някъде в последните години, започват да изплуват и стават видими два основни резултата на т.нар. преход: първият – износването и пълната несъстоятелност на т.нар. демократическа представителна политическа „система”, която нито е демократическа, нито е политическа, нито е система, още пък по-малко е представителна. Вторият, далеч по-глъбинен, е очертаване контурите на глобалния ни статут на страна от Третия свят с цялата прелест на нейната уродлива социална еклектика.

Ликвидация под формата на реформи

Да го кажем ясно: случилото се с България не е уникално. Уникалното обаче е как относително модернизирана страна, за целите на глобализма и геополитиката, бива срината обратно до равнището на неразвита буферна територия. Тази разлика е съществена. Процесът върви повече от двадесет години, като засегна всички страни от бившата съветска зона в Източна Европа и имаше за цел нейното преконфигуриране до ниво на външна подконтролна периферия. Но в самото структуриране на периферията се набелязват значими разлики. Тя беше разделена в няколко пояса.

Първият, ситуиран в непосредствена близост до германо-френското ядро на ЕС, следваше да обезпечи пазари, ресурси, евтина работна сила и домакинство на производства, нежелани в развития център. Тази задача изискваше запазване на прилична социална, държавна и организационна инфраструктура, гарантираща, че външният пояс няма да генерира проблеми за ядрото. Оттам относителната съхраненост, макар и силно модифицирана, на носещи социални и икономически системи в страни, като Полша, Чехия, Словения и Унгария, съчетано с ликвидиране под формата на „реформи” на потенциално конкуриращи центъра икономически дейности и структури. Външната геополитическа поръчка работеше в съчетание с наследената висока хабсбургска обществена, политическа и културна традиция и връзки. С една дума, руинирането на обществата и тяхното преформатиране притежава различна логика и интензитет в различните зони на Източна и Централна Европа и оттам води до различна историческа съдба в годините на „прехода”.

Втората зона обхваща Прибалтика, Хърватска, Словакия. В тези страни описаната по-горе комбинация вървеше едновременно с получаването на новопридобита държавност, т.е. особен микс от местен национализъм с подчертана антируска или антисръбска насоченост, при което новосъздадените държави изпълняват ролята на геополитически остриета срещу доскорошния им доминион от Изток.

Третата зона, в която влизат Румъния, България и т.нар. Западни Балкани, има особена съдба. Те трябваше да претърпят болезнената участ на елиминирането им като икономически и държавен субект и трансформиране в подмандатна територия, определена за търговски пласмент, изсмукване на неквалифицирана работна сила и буфер с Ориента и Русия. Специално за България във времето се насложиха и съвпаднаха два деструктивни глобални интереса: този на Запада, очертан по-горе, и този на част от управляващата българска номенклатура. Т. нар. Запад използва стратегическото късогледство на нашия, пази Боже, „соцелит”, съчетан с удивителна алчност и тежък геополитически провинциализъм, който „елит” дори за минута не можеше да си помисли, че е способен да даде поне едно сражение. Тъкмо това съвпадение взриви късното българско социалистическо общество, затвори алтернативите за друг тип развитие и предопредели кошмарите на днешния ни ден.

Нищо от ставащото днес не може да бъде разбрано без проясняване на социалната и историческа перспектива, в контекста на която ред непонятни на пръв поглед процеси придобиват кристална яснота.

Компресията на историята

България принадлежеше близо половин век към съветския обществен модел с всички произтичащи от това последици. Въпреки очертаната времева дистанция, ние все още не можем да оценим и осъзнаем в какво реално сме били въвлечени. А то е, че страната настоятелно бе „поканена” да участва в сърцевината на историческата драма на 20 век. От периферно полуселско общество, бяхме запокитени в самия епицентър на геополитическото противостоене. Не казвам, че това е добро или лошо, констатация сама по себе си безсмислена. Казвам, че за първи и може би последен път участвахме, вплетени в централния възел на световната история, което постави сурови изисквания, но даде и невероятни възможности. Освен всичко друго, това изглеждаше не по мярката както на комунистическия ни „елит”, така и на голяма част от българите, народ по принцип аисторичен. (3) Въвлечеността ни в съветската зона предопредели както императива за ускорена трансформация на традиционното българско общество, така и самия модел модерност, който бе наложен – централизирано планово индустриализиране, реализирано за сметка и върху костите на българското село, опаковано идеологически като поход към сияйното комунистическо бъдеще, поставящо хиперакцент върху тежката индустрия, осигуряваща обаче военен паритет с „класовия враг”.

Второто бе пълната зависимост на страната от имперския център в Москва, но и ред дребнави възможности за паразитиране върху него. За съветската империя България бе важен елемент от външния отбранителен пръстен. Следователно, струваше си да се инвестира сериозно в него, като снизходително се пренебрегват дребните селски тарикатлъци на местните феодали. Разликата между това да бъдеш част от съветската или западната зона е кардинална. Метафорично казано, за нашия господар в Москва наличието тук на силна държавност с действащи институции, с относително развита икономика – е от първостепенно значение. Тоест, имперският интерес съвпадаше с нашия национален интерес – доколкото Москва се нуждаеше от силен сателит на Балканите. Нищо такова няма в новата геополитическа ситуация. В момента България е шеста или седма периферия на развития западен свят. Поради тази причина, тук не могат да съществуват нито високи технологии, нито високо образование, да не говоря за висока култура... Ние сме по-скоро това, което в Римската империя се е наричало „зона на конфедератите“, сиреч – на варварските племена по границите на империята, с които тя трябва да се противопоставя на други варварски племена. Ето защо тук отсъства външна геополитическа поръчка за силна държавност, силна субектност, силна икономика, образовано население.

Третото бе скоростта, темпото, компресията на времето и историческия процес. Налице е особена задъханост на общественото движение, в което стадии, другаде отнели векове, тук биват подминавани като крайпътни гари на социалистическото развитие. Но това е развитие по принципа на догонването, като цялото това ръкотворно социално творение се намира във фатална зависимост от качеството, потенциала, визията, интересите и възможностите на върха. Някъде в края на 70-те години нашенският социализъм опря в исторически възможните лимити за растеж (4), а властващите върхушки започнаха да гледат на създадените икономически активи през очилата на собственици по право, удоволствие, от което по идеологически причини бяха лишени.

Четвъртото бе пълната изкуственост на тази обществена трансформация. Тя не бе продукт на вътрешно оригинерно българско развитие и потенции, независимо какво се говори сега със задна дата за „златна” България отпреди „девети”. Българската социалистическа модернизация бе наложена отвън и отгоре, а не бе продукт на собствено ускорение. Драмата е в това, че през втората половина на 20 век българите бяха издърпани за косите в обществена и геополитическа орбита, за която нямат нито принос, нито са мечтали, нито им беше цел. Безспорно, упражнение жестоко, но то откри съвършено нови хоризонти, други генерални визии, различни впечатляващи потенции. Бързам да добавя, че историята на „прехода” е история на изпадането ни от тази историческа орбита обратно в дебрите на социалната посредственост и бавното историческо умиране. (5)

Пето, това е удивителният успех на начинанието в средносрочен аспект, което обаче предопредели и драмата на неговата кончина. Начинът, по който селското ни общество бе вкарано във „Втория свят”, оформи днешната ни съдба. Зад външната му грубост „реалният” социализъм построи в ускорени срокове съвършено нова цивилизационна конструкция върху руините на традиционния български свят. Това обаче не остава безнаказано, доколкото е опит да се изхитри историята и да се влезе в модерността през задния вход. Което залага на особената роля на държавата като ядро и мотор на движението, на ролята на властващите групи като инициатори на промяна и развитие или напротив - на стагнация и регрес, като доминиращите социални връзки са тези по вертикала: към и от властовия връх. Всъщност, основният носещ механизъм е концентриран във властовата вертикала, а неговата динамика е динамиката на сблъсъка между отделните клики вътре във висшия номенклатурен властови ешалон. Социализмът е особена модерност, властническа модерност – „кратократия” (6)... Тогава защо сега се учудваме, че „моторът” на днешния български обществен дизайн е подобен. Става дума за потомци на същите хора, на същите, макар и модифицирани, механизми, но с пигмейския аршин на дребна олигархия в нищожна страна. (7)

Другият резултат е особеният социален типаж, който бива произведен в резултат на всичко това. Компресията на историята показва как на входа на процеса преди 50 години „влиза” традиционният български селянин, а на изхода – объркано атомизирано същество, обект на елементарни манипулации от господарите на деня. Унищожавайки заварените селски структури, социализмът в ускорен порядък заличава наследени във времето форми на социална солидарност, взаимопомощ, трудова мотивация, кръвни връзки, родови зависимости и ограничености; с една дума: социалната мрежа на наследения български селски свят. Тази мрежа, изключително гъвкава и устойчива, позволи България да понесе двете войни в началото на века и жестоките кризи след тях, като се опря на вкопания в земята български селски колективен персонаж. Същевременно обаче, тази мрежа не позволяваше да се излезе от пашкула на примитивизма и селските народовластнически химери.

Следва

На 15 април 2014 г. в централния офис на ПП „Нова Зора” се състоя истинско културно събитие, известният социолог доц. Иво Христов изнесе пред членове и симпатизанти на партията разтърсваща лекция за кризата в Украйна. Иво Христов е роден през 1966 г. в Киев, Украйна. Магистър е по право и е доктор по социология на правото (2003 г.) на СУ “Св. Кл. Охридски”. Специализирал в САЩ, Италия и Австрия. Експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси към 38-мото, 39-ото, 40-ото и 41-вото народно събрание. В момента ръководи катедра “Приложна и институционална социология” към философско-историческия факултет на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Преподава “Социология на правото”, “Теория на модернизациите”, “Историческа социология на модерните институции” в ПУ “П. Хилендарски” и СУ “Св. Кл. Охридски”.

В своето изложение той направи неповторима дисекция на генезиса, състоянието и перспективите на кризата в изпадналата в дълбок политически, икономически, екзистенциален и духовен гърч Украйна. Според Христов, някой тласка страната към гражданска война. Но за да се разберат събитията в Украйна, трябва да се видят пружините на тези събития. Става въпрос за руско-американски сблъсък, осъществяван на украински терен. Ударът срещу Украйна всъщност е удар срещу плана на Владимир Путин за реинтеграция на бившото съветско пространство. В тези опити Украйна играе ключова роля. Без Украйна няма Евразийски съюз, нито някаква нова модификация на Русия като геополитически играч. Украйна е изключително важна за Русия освен като икономически ресурс, като геополитическо поле и като демографски ресурс. Това е страната с над 45 милиона население, от което половина са етнически руснаци. Украйна играе ключова роля в руските планове за превъоръжаване, тъй като в Днепропетровск се намират едни от заводите за производство на балистични ракети. Украйна е изключително важна и от гледна точка на кооперацията на руски предприятия от съветската ера, които биха спестили ресурси за възраждане или реанимация на производство на високотехнологични изделия. Присъединяването на Украйна към Евразийския съюз не е просто желателно, а е задължително. Без Украйна този съюз не може да функционира пълноценно. Ето защо ударът е насочен към Украйна, категоричен бе социологът!

Вестник „Нова Зора” представя на читателите едно от фундаменталните изследвания на доц. Христов – „Нестаналото българско общество...” За да не отнемем на читателя удоволствието от съприкосновението с него, ще цитираме само мнението на г-жа Искра Дандолова под публикацията му в бр. 4 на в. „Култура” от т.г.: „Поздравления за блестящия анализ! Иво е ГОЛЯМ СОЦИОЛОГ! Сократ ли бе казал, че управляващият трябва да е философ, за да върви добре животът на управляваните? Може да се прочете и в диалозите на Платон...

Защо ни се отрежда на нас, българите, тази съдба да не бъдем управлявани от мъдри водачи? Шайка крадци и простаци е около нас...”

Зора

Бележки:

1. Много от тях, работещи предимно по формулата: пари – въздух – пари’ (П-В-П’).

2. Съгласно убийственото терминологично попадение на Валентин Хаджийски, вж.: http://glasove.com/komentari/31322-krivoto-dqsno-ogledalo-rajda-chudovishta

3. Ако под „история” се разбира драмата на титаничното разместване на тектоничните пластове на битието, което изисква огромна воля, напрежение, жертви, виталност и желание да си на вълната на събитието, за да бъдеш субект на собствения си живот. Българите веднъж участваха в подобна драма – в началото на века и смазани от геополитическата мелница на двете войни, в тях се загнезди основателен страх и боязън, че „това не е за нас”. Като добавим и наследената традиция на 500-годишно стоене на завет от вихрите на самостоятелното държавно и цивилизационно съществуване, ясно е какви ще са доминиращите усещания у „населението”.

4. В тази му историческа форма.

5. Когато се говори за „ужасите” на „комунизма” много удобно се пропуска, че подобни ужаси бяха закономерна част от целия процес на историческо разгръщане на модерния капитализъм и поглъщането на света от Европа в продължение на 500 години (по разкошното определение на Ф. Бродел). Проблемът е в оптиката и компресията на историческия процес – онова там е ужас и насилие, разтегнато в елипсите на историята, това тук е в рамките на едно поколение. Оттам чисто по човешки негативизмът е обясним и оправдан, научно – не.

6. Идеята за това дължа изцяло на Андрей Фурсов, който от своя страна развива концептуалния замисъл на Александър Зиновиев, вж.: Андрей Фурсов „О великом вопрекисте (жизнебытийный эксперимент и творчество А.А. Зиновьева в контексте cоциальной теории и русской истории) Опубликовано в книге: Феномен Зиновьева. – М.: Современные тетради, 2002. – С. 40-64 (текст также перепечатан в газете Завтра». – М., 2006. – № 34, 36, 38).

7. Независимо дали сега са се самонарекли „демократични”, бидейки на хранилка в западно направление или гледат на Изток. Всички те изпълзяха от утробата на Партията – майка и носят клеймото на геополитическия слугинаж.