Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 16 (2014) „СИЛЕН ЧОВЕК” ЗА СРЕДНИЯ ИЗТОК ИЛИ АВТОКРАТИЧЕН ДИКТАТОР?

„СИЛЕН ЧОВЕК” ЗА СРЕДНИЯ ИЗТОК ИЛИ АВТОКРАТИЧЕН ДИКТАТОР?

Е-поща Печат PDF

Някога Реджеп Тайип Ердоган беше един от най-прегръщаните съюзници на Барак Обама. Религиозен, но светски; силен, но демократичен; независим, но близък другар на НАТО, той беше човекът, на когото Белият дом и Пентагонът можеха да разчитат, за да осигурят ръководната ръка в арабската част на старата Османска империя – и един канал за бунтовниците, който би могъл да свали ненавиждания Башар ал-Асад в Сирия. Американските тинк-танк шарлатани, възползващи се както обикновено от съветите на официалните американски източници, дори обявиха Турция за „ролеви модел” за постдиктаторския арабски свят.

Присторен смях. Имаше ли страна, която все още малтретираше своите кюрди, която действаше като отрицател на холокоста, отказвайки да признае арменския геноцид от 1915 г.? И която дори отхвърли съденето на онези, които през 2007 г. на една улица в Истанбул убиха арменския журналист Хрант Динк? Да, сега маската падна. Ердоган изпрати полицията да смаже демонстрантите в парка „Гези” през миналата година, когато бе намекнато, че неговата партия и роднините му са били замесени в корупционни скандали; изхвърли или премести стотици полицаи и служители по сигурността; после обеща да изтрие „социалните медии” - изглежда, че фейсбук и ютюб бяха новите „терористи” преди общинските избори, които той спечели неизбежно; отправи заплахи дори срещу по-отстъпчивата преса на Турция с думи, които биха могли да дойдат от късния Саддам Хюсеин... Оказа се, че единственият ролеви модел за Турция беше, разбира се, този ролеви модел, на който източник бе самата тя.

Така че дали един все още „силен човек” от Средния изток не се превърна в автократичен (и опасен) диктатор? Или един консервативен, уравновесен демократ изведнъж показа истинските си цветове? Когато арабските пролети през 2011 г. започнаха да ликвидират местните диктатори, Ердоган беше първият мюсюлмански лидер, който схвана тяхното значение и похвали техните революционери. Кой би повярвал, че старият отомански флаг- или текущата му турска версия, ще бъде развят още веднъж с гордост над арабските домове в Газа и Египет? Дори когато последният избран президент Мохамед Морси бе изгонен от този чудесен, обичащ демокрацията египетски вицепремиер, министър на отбраната и началник на ГЩ - Ердоган едва можа да се насили да произнесе името на генерал Ал Сиси: турският премиер, както и Катар, настояваше, че Морси все още бил лидерът на Египет.

Подозирам, че следващият в неговия списък с мишени ще бъде “Дейли Заман”, един от най-хапливите турски вестници, който скоро ще усети, както се страхуват неговите журналисти, камшика на Ердоган. Тази седмица изданието скастри като непочиващи на закона атаките на премиер-министъра срещу неговия ислямистки противник Фетхуллах Гюлен, който живее понастоящем в Пенсилвания, цитирайки одобрително един пенсиониран прокурор от Висшия апелативен съд, че Ердоган се опитвал да влияе на правосъдната система. Вестникът, смятан за близък до идеологията на Гюлен, публикуваше статии, питащи дали корупцията и рушветчийството са допринесли за изборната победа с 45 % на Ердогановата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). А в един безпрецедентен репортаж написа и че арменците, изкарани на 16 март от техните домове в сирийския град Кассаб от ислямистки бунтовници, подкрепяни от Турция, чертаели паралели с масовите убийства през 1915 г., които вестникът не беше съвсем достатъчно храбър, за да нарече геноцид.

Турция отрича всички тези събития, точно както отрича и геноцида. И двете твърдения са нонсенс. Хората на Джабат ал-Нусра, които вилняха в Кассаб, не дойдоха от Ирак или Йордания. Градът, в който живеят хиляди арменци, в най-последната част на онова, което беше Османска Армения, е само на няколко мили от сирийската граница, където турците снабдяваха с оръжие своите сирийски бунтовнически съюзници – и ислямисти, и светски. Арменските експулсирания осигуриха още веднъж достатъчно голяма възможност на режима на Асад да покаже жестокостта на неговите опоненти...

Но има все повевече свидетелства, че замесването на Турция, или по-скоро на Ердоган, с въстанието срещу Асад, е решаващо за неговите отношения с Обама. Сирийското правителство беше, разбира се, първото, което заяви, че газът зарин, който уби стотици сирийски цивилни в предградието на Дамаск Гута през миналия август, е дошъл от Турция; и че е бил използван от ислямистки групи с надеждата, че Западът ще упрекне Асад и след това ще обърне своите стратегически оръжия против режима. Когато „Индипендънт” проведе анкета относно нападенията в Сирия, руски източници заявиха, че химикалите не са били продадени на Асад (те дошли от запаси, продадени от Москва на бившия режим на Кадафи в Либия).

Офицери от сирийската армия и едно лице, близко до Асад, ми се оплакаха, че когато САЩ и техните съюзници настоявали, че режимът трябва да бъде укорен за газовата атака – което, разбира се, те направили веднага – никакво внимание не било обърнато на публичното свидетелство, че газът зарин е бил транспортиран през Турция за бунтовниците в Северна Сирия. Офицерите непрекъснато се позоваваха на 130-страничния турски обвинителен акт срещу десет членове на „Ал Нусра”, обвинени за транспортирането през Южна Турция на нещо, което местната полиция е идентифицирала като химически прекурсори за зарин. Те бяха прави. Главатарят на групата, Хайтхам Кассаб, се появи в съда, където турски прокурор поиска за него 25 години затвор, но по-късно беше пуснат „по време на съдебното дело”. След това всички изчезнаха, докато посланикът на Турция в Москва трябваше да отрече арестите, твърдейки – с почти Саддамовска убедителност, че газът „зарин” бил „антифриз”.

Най-полемичният от американските разследващи журналисти, Сиймур Хърш – признавам, той е стар мой другар, въпреки че често цитира като свои източници ненавистните ми „анонимни служители” и „екперти”, публикува свое собствено тревожно и завладяващо проучване за употребата на химикали в Сирия и посочва с пръст Турция заради позволението й бунтовниците да използват зарин при по предишна химическа атака срещу сирийското село Кхан ал-Ассал.

Далеч по-експлозивно Хърш твърди, че британската военна лаборатория Портън Даун е тествала зарина, използван в Гута (любезност на един руски агент на военното разузнаване) - това беше нападението, което докара до пристъп на ярост Обама и неговата администрация против Асад; и че британското разузнаване е потвърдило на американците, че газът не е дошъл от арсенала на химически оръжия в сирийската армия.

Това, според Хърш, който естествено, има свои собствени критици, беше достатъчно да убеди Съвета на началник-щабовете на САЩ да каже на президента Обама, че не трябва да използва нападението в Гута като оправдание за военен удар против Сирия. Накрая Обама се съгласи – обаче използва внезапно (и все още необяснимо) решение да търси конгресно одобрение за бомбардирането на Сирия – разрешение, което знаеше, че не е вероятно да получи. Турция – и тук идва връзката с Ердоган – бе бясна, че американците не паднаха в капана, за да унищожат Асад.

Ердоган, според Хърш, позволил на американците да прокарат една „миша линия” за прехвърляне на оръжия от Либия през Турция, до сирийските бунтовници. Следователно това е връзката с по-ранни пратки на зарин до Либия от тогавашния Съветски съюз. Хърш казва, че четири месеца, след като се осъществила атаката в Гута, тази „миша линия” продължавала да функционира. Както и разрешението на турците да търгуват със злато с Иран – печелившо предприятие, което създаде фонд от милиарди долари за „смазване на машината”. Това са същите корупционни пари, които по-късно, изглежда, са паднали в ръцете на висши фигури около Ердоган.

Един турски журналист твърдеше пред мен, че „лудостта” на Ердоган – макар и вече очевидна,  била достигнала до степен на жестокост след атаката със зарин в Гута, която се предполагало, че ще накара Обама да атакува режима на Асад; но която в крайна сметка не успяла да го направи.

Ако се беше осъществила американската бомбардировка, Турция би станала „демиург на кралете” в една нова Сирия, и тази древна нация можеше дори да стане част от предполагаема, разширена империя в отомански стил. Така нещата отиват твърде далеч. Както Йосарян в „Параграф 22” (романа на Дж. Хелър), Ердоган е много странна личност. Има признаци на политическа мегаломания. Но Хърш дава подробности за една вечеря на 16 май миналата година между Ердоган, Обама и висш служител на турското разузнаване, наречен Хакан Фидан. На нея Обама ядосано посочил Фидан и казал: „Знаем какво вършите с радикалите (бунтовниците) в Сирия.” Вечерята се е състояла. Никой, разбира се, няма да разкрие какво е било казано за протокола.

Намесата на Турция в сирийската война ще продължи, каквото и да направят американците. Обама вярва, че бунтовниците хем не заслужават доверие, хем са опасни и бити. Но един от записите, който толкова вбеси Ердоган, когато се появи в ютюб, показа очевиден разговор между турски служители, търсещи оправдание, за да монтират свое собствено нападение над Сирия. „Манипулирано” – изкрещя турското правителство. Без съмнение!

„Индипендънт”, 10.04.2014