Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 16 (2014) МИТЪТ ЗА ПОЛЗАТА ОТ СВОБОДНАТА ТЪРГОВИЯ СЕ ИЗПАРИ

МИТЪТ ЗА ПОЛЗАТА ОТ СВОБОДНАТА ТЪРГОВИЯ СЕ ИЗПАРИ

Е-поща Печат PDF

- Какво се промени в Европа и света през последните пет години, т.е. след началото на глобалната финансово-икономическа криза. Какво се случва с либерализма?

- Кризата, която започна в САЩ през 2008 г., беше свързана с огромния ръст на частните задължения. За да изплатят дълговете и защитят банковата си система от очертаващия се крах, САЩ бяха принудени да вземат още по-големи заеми. Така кризата на частния сектор прерасна в мащабно увеличаване на държавните задължения. В Европа въвеждането на еврото изостри разногласията, в резултат от което Европа се раздели на две. В Гърция, Италия, Испания и Португалия политиката на сурови иконоимически мерки доведе до съвършено противоположни на очакваните резултати: покупателната способност пада, безработицата продължава да нараства, осъществява се деиндустриализация. Франция е застрашена, а Германия е много по-зле, отколкото се твърди официално. На свой ред Великобритания и САЩ трябва да изплащат толкова гигантски дългове, каквито не са имали никога в историята си. Икономическите показатели в почти всички страни са отрицателни. Управляващите политически партии в държавите, оказали се в задънена улица, не са в състояние да предложат изход. И десните, и левите прокарват политика, която защитава най-вече интересите на банките, а не на нациите. Обикновените хора и средната класа са най-силно ударени от кризата, макар и да не са отговорни за нея.

Днес финансовите пазари диктуват собствените си закони, тъй като държавите вече нямат възможност да вземат заеми пряко от своите национални банки (както и от ЕЦБ), докато банките могат да го правят. Краят на сегашната криза въобще не се очертава и тя няма как да не се отрази върху политическия и социален модел.

В по-широк план, кризата демонстрира колко крехки са основите на т.нар. либерална икономическа “наука”. Митът за изключителната полза от свободната търговия се изпари заедно с ръста на делокализацията на предприятията, довела до закриването им в Европа и нарастване на безработицата. Митът за саморегулиращия се пазар рухна, когато се наложи държавите да се намесят, за да спасят банките.

Тази криза, която е структурна, а не конюнктурна, влезе в историята на съвременния капитализъм, който би могъл да се характеризира като “абсолютен капитализъм” - т.е. финансов капитализъм, който излиза отвъд рамките на познатия ни пазарен или индустриален, и който е напълно детериториализиран и не се съобразява нито с пространството, нито с времето.

- В един от трудовете си лансирате идеята за “антирастежа”, която е доста близка до антипотребителските инициативи, прокарвани от различни групи антиглобалисти в много страни по света. Как може да се свърже тази идея с контекста на високите технологии, неоиндустриализма и икономиката, основана на информацията и знанията?

- Упадъкът е просто неизбежен, предвид изчерпването на природните ресурси, което се ускорява под влияние на демографския фактор. Планетата ни е “крайно” (т.е. изчерпаемо) пространство. А в едно крайно пространство не може да има безкраен икономически растеж. Тоест, упадъкът не може да се разглежда нито като “спиране на историята”, нито като “връщане назад”. Налага се да изоставим идеята за количественото, според която от всичко трябва и можем да имаме все повече и повече. “Повече” не означава “по-добре”.

Следва да се откажем от господстващата днес идеология на стоката, която се стреми да приравни всички ценности към разменната стойност, и да се ориентираме към друга - по-умерена и справедлива.

Днес не е задължително мощта на държавата да се основава на обема на производството на въглища и стомана, на големината на населението или числеността на армията й. Държавата е могъща, когато може да отговори на предизвикателствата на настоящето, използвайки наличните средства, за да съхрани позициите си.

- Днес в Европа се очертават две противоположни тенденции: своеобразен “еврофетишизъм”, съчетан с голяма доза евроатлантизъм, подкрепян от САЩ, и евроскептицизъм, призоваващ за преразглеждане политическия модел на ЕС. Как оценявате тези тенденции, съществуват ли и други алтернативи?

- Както “еврофетишистите”, така и “евроскептиците” правят голяма грешка, смесвайки понятията ЕС и Европа. През последните години лагерът на евроскептиците значително се разшири, за което си има причини. “Европа” отнема все повече суверенитет от националните държави, но това въобще не води до появата на истински европейски суверенитет. Вместо това суверенитетът пропада в своеобразна “черна дупка”. В момента се поставя въпросът за формирането на гигантски трансатлантически пазар, който да обедини Западна Европа и САЩ. Тоест “Европа” ми се струва само поредната стъпка към глобализацията.

Още от самото начало европейското строителство се осъществяваше напук на здравия разум. То стартира от сферата на индустрията и търговията, вместо приоритет да бъде даден на политиката и културата.

След разпадането на съветската система, вместо да се постарае да укрепи наличната си политическа структура, ЕС реши прибързано да разшири влиянието си към държавите от Централна и Източна Европа, чиито “европейски” убеждения бяха съмнителни и които искаха да си гарантират “чадъра” на НАТО, окончателните цели на европейската интеграция така и не бяха ясно дефинирани, тъй като никога не е имало консенсус по този въпрос. Само че това е ключов въпрос. Дали ще се изгражда могъща Европа с ясно определени геополитически граници, способна да управлява синергията на всички сили, за да формира автономна структура, която да играе регулираща роля в сегашния процес на глобализация, или ще се гради “европейски пазар”, т.е., зона за свободна търговия с размити граници, която трябва да бъде интегрирана в зоната на доминация на американската свръхдържава? За съжаление сме по-близо до втория вариант. Аз обаче съм против такава Европа.

- В една от последните си статии акцентирате върху антропологичните трансформации, т.е. върху теми като еднополовите бракове, легализирани във Франция, и други “постхуманни” практики, които на практика дискредитират самат човешка природа и са сред императивите на неолиберализма...

- Понятието “човешка природа” е твърде сложно, тъй като може да бъде дефинирано по различни начини. Като цяло, не давам морална оценка на сексуалните предпочитания. Но що се отнася до еднополовите бракове, тук в играта се намесват много други фактори, тъй като има голяма разлика между признаването на легитимността на сексуалните предпочитания и превръщането на тези предпочитания в норма, както го правят правителствените институции.

Брачната институция е създадена, за да свърже мъжа и жената с цел продължаване на рода, както показва самата етимология на думата брак (mariage, фр.), от латинския (matrimonium), т.е. от mater (майка). Не се отнасям враждебно към хората от един и същи пол, които сключват граждански съюз, но мисля, че класически брак следва да сключват само хетеросексуални двойки. Хомосексуалните бракове ще породят редица проблеми, включително свързани с осиновяването, изкуственото зачеване, роднинството и т.н. Но когато споменавам антропологичните промени, имам предвид разпространението на гендерната теория, която възниква в Америка и се опитва да постави под въпрос самото съществуване на различните полове. Според тази гледна точка, дали човек се ражда мъж или жена, не оказва никакво влияние върху сексуалното му поведение, а човешкото същество по рождение е “неутрално”, т.е. представлява своеобразна tabula rasa. Така понятието “пол” (каквито има само два) се заменя с понятието “гендер” (каквито може да има много). Тази гендерна теория (или по-скоро идеология) е продължение на либералната идеология, основаваща се на правата на индивида и приемаща обществото като прост сбор от индивидуални атоми, стремейки се да узакони и превърне в норма всички прищевки и желания на индивидите.

Социалният либерализъм не може да бъде отделен от политическия и икономическия. Тези три либерализма представляват различните лица на една и съща доктрина.

- В известен смисъл в Европа днес се наблюдава нова, смекчена версия на Великото преселение на народите, променило облика на европейските държави през т.нар. тъмни векове. Какво мислите за този миграционен поток и как се отнасяте към идеята за “обратната колонизация”, осъществявана от Азия и Африка?

- Според мен, масовата и в по-голямата си част неконтролируема имиграция, която в момента залива повечето европейски държави, е качествено нов феномен. Тя не повтаря преселението (Volkswanderung) на германските племена в края на Античността и началото на Средновековието. Можем да я дефинираме и като систематично преселение, чиито корени са икономически. Първоначалният й стимул беше даден от индустриалците, които вместо да модернизират предприятията, или да повишат работната заплата решиха, че е по-рентабилно да потърсят евтина работна ръка в държавите от Третия свят, чиято експлоатация е по-лесна поради липсата на опит в социалните борби. В това има определена логика, основният принцип на либералния капитализъм е “нека всичко се развива естествено”, който включва ликвидирането на всички граници и свободната циркулация на стоки и хора.

- Как се отнасят към идеята за Евразия, като люлка и “Ноев ковчег” за нациите? В крайна сметка Европа е просто малък полуостров на този огромен масив от сушата, в който значима роля играе Русия. Струва ли си да се търсят в тази посока пътища за спасение (както в политически, така и в метафизичен аспект) за онези европейци, които искат това?

- Очевидно е, че мнозина европейци с течение на годините започнаха да гледат на Русия като “последен шанс” за собствената си цивилизация. Те обръщат все по-голямо внимание на случващото се в тази страна, тъй като усещат, че собственото им бъдеще зависи от това. Днес Русия е в по-добра позиция в сравнение с Европа. Историческото, културното и религиозното и наследство е грандиозно. Тя олицетворява идеята за Империята, при положение че националните държави се оказват безпомощни или парализирани. Някои европейци твърдят, че Русия по същността си е европейска държава. Не съм напълно съгласен с това. Струва ми се, че по редица съвсем видими причини Русия и Европа представляват различни цивилизационни реалности. В същото време съм уверен, че тези две реалности до голяма степен се допълват взаимно не само в икономически, технологичен, енергиен или военен план (оттук и идеята за оста Париж - Берлин - Москва), но преди всичко те са част от големия евразийски блок, от гигантския континентален блок, който винаги се е разглеждал от геополитиците като “сърцевина” на планетата. Евразия в най-голяма степен въплъщава в себе си Мощта на Земята, телурократичната политическа сила, която естествено се противопоставя на Мощта на Морето, т.е. на морската търговска сила, олицетворявана днес от Съединените щати и Великобритания.

geopolitika.eu,

разговор с Леонид Сави