Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 18 (2014) ВОЙНАТА ИЛИ ПЪТЯТ НА ИВАН

ВОЙНАТА ИЛИ ПЪТЯТ НА ИВАН

Е-поща Печат PDF

Най-страшната война в историята на човечеството започна малко странно. Гигантски армии се предаваха без изстрел, мощни държави капитулираха за дни. Варшава още димеше, когато Хитлер пожела да се разходи из Париж. Чембърлейн продължаваше да сънува Мюнхен, докато Дания и Холандия вече не съществуваха. Свастиката и „Лили Марлен” маршируваха из Европа. За наивните войната като че ли догаряше, преди да е пламнала истински. Те свеждаха глави и вдигаха ръце, готови да лъскат ботуши. Но в Берлин нямаше наивни. Там знаеха, че истинската война тепърва предстои. Планът й бе разработен прецизно, по часове и минути, сякаш предстоеше екскурзионно пътуване. Този път стрелките на картите сочеха на изток. Втората разходка на фюрера трябваше да се състои в Москва...

 

Сутринта на 22 юни 1941 г. Кайтел докладва, че „Барбароса” е в ход. Така се наричаше планът. Стрелките се размърдаха и всичко тръгна като по вода. Зад всяка стрелка вървяха дивизии, армии, групи – невиждани потоци от желязо и месо, чиято цел беше Русия. В първия момент театърът беше същият, сякаш зад Буг продължаваше... Фландрия. Отново прашни пътища, отново усмихнати руси момчета и отново онази баварска хармоника, която свиреше познатата песен за познатото войнишко момиче. Но моментът се оказа кратък и лъскавата хармоника млъкна някъде край стените на Брест.

Оказа се, че онези насреща, които „Барбароса” бе разпределил на „порции”, не знаеха да вдигат ръце. Те се биеха така, сякаш не бяха чували за Дюнкерк и „Мажино” и което е по-досадно, сякаш зад гърба им нямаше повече земя. А зад тях лежеше цял континент – от неожънатите още ниви на Украйна до ледовете на Камчатка. „Що за дивотия!” – викаха изумени генералите, а русите момчета не бяха вече руси, защото побеляваха за една нощ.

Русия се оказа неподготвена за удара, но достатъчно силна, за да понесе ужаса му. Тя беше чувала, разбира се, и за Дюнкерк, и за „Мажино”, но не разбираше как може да се отстъпва безнаказано. За едно село или за един квартал нейните бойци се сражаваха по-дълго, отколкото цяла Франция се бе сражавала за себе си. Един неин окоп струваше на вермахта много повече от всичките му славни жертви, паднали на белгийска земя. И ето че стрелките на „Барбароса” започнаха да спират, да се огъват, да се връщат назад. Това вече не беше план, хаос, чиито „клещи”, „клинове” и „казани” умираха, заровени в руската глина.

Желязото срещна желязо и Рур узна, че има Урал.

В същото време светът усещаше, че московската разходка на Хитлер няма да се състои. Съветското отстъпление приличаше на победа. След повече от сто години то още веднъж доказваше Кутузов и опровергаваше Наполеон.

Всяка стъпка назад беше крачка напред. Героите от Минск и Киев, от Севастопол и Ленинград, от Смоленск и Орел разколебаха всички скептици, които вярваха на оръжието, но не вярваха в човека. Те показаха чудеса на духа и на волята, като превръщаха войната в черна, но велика работа, задържайки сантиметър по сантиметър чудовищната й стихия. Така се стигна до оня момент, в който фелдмаршал фон Бок, командващ групата армии „Център”, успял да види през бинокъла си Москва, разбра, че може да влезе в нея само като... пленник. Той току-що бе научил, че Жуков е минал в настъпление. Същият онзи Жуков, който спря групата армии „Сезер” пред Ленинград. Маршалът, чието досие започваше с думите „Селянин от Калужка губерния...”.

Пружината се отпусна с такава неочаквана мощ, че фронтът отскочи стотици версти на запад. За пръв път през тази кошмарна война елитът на немската ударна мощ отстъпваше в безпорядък. Дивизии и полкове се мятаха като призраци из мъртвите бели полета, настигани и смилани от сибирската мощ на Русия. Подготвян по време на цялото отстъпление, ударът под Москва се оказа съдбоносен. Това не беше обикновена тактическа операция, а разместване на представите, първият „нокдаун”, който повали на колене фашисткото командване. Сега вече и последният фриц разбра, че голямата „източна екскурзия” е бламирана, че пътните и дневните до Москва ще се изплащат след време в Берлин.

Единствен Хитлер не искаше да проумее тази проста истина и пръстът му отново полази по картата, търсейки реванш. Този път той се плъзна на юг и посочи Волга, убеден, че точно тук съветската земя ще се разцепи на две и германският ботуш ще се втурне през процепа й, неудържим и страшен като „бича” на Атила. „Точно тук!” – тикаше пръстът, и групата армии „Б”, „Дон” и „А” плъпнаха по волните степи. Никога досега военната мощ на райха не бе пришпорвана от такава демонична амбиция. „Нокдаунът”, получен при Москва, трябваше да се компенсира стратегически и психологически в „котела” около Сталинград. Сякаш самата съдба пожела този „котел”. Цялото по-нататъшно развитие на войната зависеше от него. Така се стигна до най-епохалната битка в историята на човечеството, която реши бъдещето на света.

Пружината отново започна да се свива, очаквайки своя час. Тя опря гръб във Волга и повече не мръдна. Елитната армия на фон Паулус влезе в Сталинград, но не можа да го превземе. Жадни и мръсни, войниците й виждаха великата река, но нито един от тях не успя да потопи устни в нея. Последната съветска траншея, изкопана на метри от брега й, бе непреодолима. Подобно на фон Бок, и Паулус, гледайки през бинокъла си, се почувства изоставен от бога. Там, отпред, където реката вдигаше своите ледени блокове, се носеше тътенът на нещо невидимо. Тътен се носеше и отзад, зад гърба му, при Рокотино и Дмитриевка. Скрит зад вихрите, Донският фронт събираше силите си. След броени дни съветската пружина щеше да се отпусне за втори път. Фелдмаршалът и не подозираше колко скоро ще трябва да сведе олисялата си глава пред суровите очи на бъдещия маршал Рокосовски. Колко скоро според своето прусашко самочувствие и колко късно за ония 147 000 немски трупа, които стърчаха край Волга като парцалени кукли...

Сталинградската победа отне напълно фашистката инициатива. След нея целият фронт – от Баренцово море до Кавказ – пое бавно, но сигурно на запад. В Берлин вече никой не говореше за „светкавична война”, за „разпадане на Русия”, за „проникване в Азия”. Беше не само смешно, но и нелепо да се дърдорят такива небивалици. Дори битката при Курската дъга, която трябваше да възвърне вярата в стоманената мощ на вермахта, завърши с пълен разгром за хитлеристките стратези. Тя изпепели и последната им надежда. Оттук нататък „Барбароса” загуби всякакво значение не само като военен план, но и като геополитическа идея. Оттук нататък всички пътища на Русия водеха към Германия.

Звярът все още се мяташе, хапеше, рушеше, все още говореше за някакво ново оръжие, за нова тактика; все още ревеше своето истерично „хайл” и блъскаше черните си барабани – но всуе! Фронтът се скъсяваше непрекъснато и обявеното от фюрера „еластично прибиране” към границата на райха бе в истинския смисъл на думата убийство на нацията. Нищо и никой не можеше да спре вече червената лавина. Нито отбранителните валове край Киев и Кьонигсберг, нито гранитните вериги и пропасти на Карпатите, нито тайните преговори с Дълес в Женева, нито децата и старците, въоръжени за последния бой с фасет-патрони.

Хитлеристите се опитаха да отстъпват „по руски”, но им липсваха много неща, за да повторят подвига на своя противник. Затова по своя обратен път към фатерланда те не успяха да оставят в паметта на поколенията нито един Брест, нито една Вязма. Просто бягаха, мислейки, че в Берлин ще намерят спасение. Но и Берлин не беше Москва. Обхванат от обръчите на три съветски фронта, той рухна при първия удар. Рухна, покрит с трупове и безброй бели чаршафи, които молеха милост.

Най-сетне войната умря там, където беше родена. Най-сетне легендарният Иван, спасителят на света, тръгнал от далечните волжки степи, седна да си почине. Седна уморен, но доволен, като човек, свършил добре своята работа. За пръв път, откак светът светуваше, един войник гледаше руините около себе си без срам, с чиста съвест. И това бе съвсем естествено. Иван не бе сразил просто един противник. Той бе сразил варварството!