Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 20 (2014) “БЕЛИТЕ ПЕТНА” В ИСТОРИЯТА СА КАТО КАМБАНАРИЯ - ТРЯБВА ДА СЕ ОГЛЕДА ОТВСЯКЪДЕ

“БЕЛИТЕ ПЕТНА” В ИСТОРИЯТА СА КАТО КАМБАНАРИЯ - ТРЯБВА ДА СЕ ОГЛЕДА ОТВСЯКЪДЕ

Е-поща Печат PDF

• В Стара Загора е извършен истински геноцид от Сюлейман паша

ИСТОРИКЪТ НЕЙЧО КЪНЕВ, АВТОР НА „ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ СЮЛЕЙМАН ПАША“, ПРЕД В. „НОВА ЗОРА“

„Процесът срещу Сюлейман паша“ е заглавието на книгата на старозагорския историк гл. ас. Нейчо Кънев, която бе представена пред родолюбива публика на 24 април в старозагорския Регионален исторически музей, точно 137 години след прочитането в Кишинев от император Александър Втори на Манифест (на 12 април 1877 г., стар стил) за обявяване война на Османската империя, завършила с освобождението на България от петвековното турско робство.

Книгата с подзаглавие „Боевете за Шипченския проход по документи на турски военен съд“ е базирана на стенограми от процеса на турски военен трибунал срещу Сюлейман паша, според руската им публикация във „Военен сборник“ (СПб, година 21-ва, том CXXV, №1, с. 308-352). Сюлейман паша е главнокомандващ от турска страна на Балканския военен театър през 1877-78 г. През март 1878 г. е арестуван и осъден за самоволни операции. Помилван е по-късно от султан Абдул Хамид Втори.

Документите, предоставени на турския военен съд, обясненията на Сюлейман паша за неблагоприятния изход на ожесточените битки осветляват множество „странични събития“. Те изясняват стопанските, политическите и военните възможности на Османската империя, турските военни планове и провеждането на офанзивата за съединяване на Южната със Северната Дунавски армии с надеждата за обрат на войната.

Документите очертават и стремежа на империята на всяка цена да запази поне земите на юг от Стара планина. Това е решаващо за съдбата на Стара Загора, унищожена през юли 1877 г., след превземането й от армията на Сюлейман паша.

 

Авторът Нейчо Кънев е дългогодишен член на Научната група към старозагорския Исторически музей. Публикувал е около 1060 самостоятелни и в съавторство заглавия, от тях близо 120 са с научна стойност. Разработките му са насочени главно към историческия път и ролята на възрожденска Стара Загора в българската история.

„Процесът...“ е дело на издателство „Лаген“, с редактор Трифон Митев, и е осъществено с иждивението на старозагорския предприемач Антон Бюйлеков.

Зора

 

 

- Г-н Кънев, в предговора на книгата казвате, че това е „един малко обезпокояван исторически извор за съдбата на Стара Загора и битките на Шипка“. Защо се е получило така в българската историография относно Руско-турската освободителна война, което е едно от най-изучаваните събития в отечествената ни история?

- Действително ние обикновено пристъпваме към тези неща с отрицание относно външните документални източници. Това вероятно е основната причина. Не се интересуваме чак дотолкова от турските военни документи. Но заедно с това искам да кажа, че има натиск от историографията, който принуждава изследователите да преповтарят известните неща и това, казано образно, „втърдява“ историческата тъкан, която се нуждае главно от документален материал, защото обикновено, когато се преповтарят нещата, значи, че се преповтаря някакво известно вече мнение. И емоционалните, и строго научните мнения са се наложили у нас по някакъв начин било чрез пропагандата, било чрез нещо друго. Но искам да кажа, че това хвалебствено-емоционално отношение не е наложено след 1944 г. То се е появило непосредствено след Освободителната война.

В книгата, в бележките на руските редактори има момент, в който се казва: два братски народа си съперничеха по смелост. Значи оттук, непосредствено след Освобождението, започват нещата, и главно те са поети от тогавашната следосвобожденска възрожденска преса и налага един стил на хвалебствие и пр. Но „подпочвата“ на турските документи е много важна. Тя може да ни помогне успоредно да разглеждаме нещата и да видим и другата гледна точка. И това, предполагам, ще ни доближи до истината за случилото се. Просто когато човек разгърне библиографиите, веднага може да установи един обезкуражаващ поток от заглавия. Те са толкова много, включително дори специално само за Стара Загора... Библиографията по тематиката, която издаде преди време старозагорската Регионална библиотека „Захарий Княжески“, е „само“ от 110 страници и е по повод 110-годишнинината от войната. Оттогава насетне са се натрупали още много други заглавия. Но това не оправдава отсъствието на такива документи като процесът срещу Сюлейман, още повече че самите изследвания доказват, че има „бели петна“.

В предговора съм отбелязал, че една от задачите на местната историопис е да издаде документален сборник за войната. По този начин ще се избегнат всички наслоявания и същевременно политизирането на тези събития, които са вододелни в българската история.

- Да се спрем на самия процес. Каква е позицията на Сюлейман паша пред военния трибунал? Как изглежда войната от неговата „камбанария“?

- Както свидетелстват негови съвременици, той не е бил много склонен да разговаря, да обсъжда мнения и т. н. Преди всичко той е поет, който е съсредоточен в себе си, висш интелектуалец, професор по литература в Сорбоната, издал е няколко стихосбирки, член-кореспондент е на Френската академия на науките, която тогава има заедно с Английската академия господстващо положение в Европа и определя мненията по много въпроси, било от точните науки, било от хуманитарните науки. А човечеството през 19 век се стреми да преосмисли нещата. И е изненадващо, че такъв човек решава да направи военна кариера и същевременно, особено тук, край Стара Загора, е показал небивала жестокост и стремеж към забогатяване.

- Как се вписва Руско-турската война от 1877/78 г. в целия контекст на 19 век, в разположението на силите в „Европейския концерт“? Има ли още нещо, което не знаем за нея, например за тайни клаузи в договорите между западните сили и Русия?

- Разбира се, че има. Тези договори са публикувани още навремето. Ние на няколко пъти в България и Русия сме ги препубликували. Обаче абсолютно сигурно е, че в тези публикации отсъстват тайните обвързващи клаузи. Това обяснява поведението на Русия, нейното колебание, което е не само следствие на слабата й икономика и излизането от феодализма по един много особен начин. Самият император извършва реформа по отмяна на крепостното право, но виждаме и неща, които определят интересите на Великите сили. Тези интереси и до ден-днешен съществуват.

Едно време хората казвали „Конгрес на Европа“, т. е. Великите сили в Европа са решавали проблемите. Те определят т. нар. Европейски концерт. В него решаваща роля има мнението на Англия. Но не по-малко и не по-жестоко за Русия е отношението на Австро-Унгария, която е втората континентална сила. И независимо че е претърпяла поражение в Австро-пруската война през 1866 г., тя е могъща сила, която винаги може да се противопоставя. Типичен пример в това отношение е Райхщадското споразумение (1), което е също в два варианта, руски и австро-унгарски, и на второ място т. нар. Будапещенска конвенция (2).

До голяма степен тази двойнственост на неутралитета на Великите сили е препотвърждение на Лондонския протокол (3), който е подписан непосредствено преди прочитането на Манифеста.

Бих искал да вметна, колкото и невероятно да звучи, Турската империя също е член, макар и неофициален на т. нар. Европейски концерт. Аз не знам дали не са замисляли и неговото второ издание от Съюза на тримата императори, щото тя да бъде четвъртата сила в този съюз. Но какво значи това за нас, специално за съдбата на Стара Загора? По този начин Турция извоюва ненакърнимост на своите граници и ненамеса във вътрешните й работи.

Другият определящ момент, който така силно е отразен в процеса, това е начинът, по който Високата порта и Военният съвет виждат придвижването на Сюлейман в Южна България и битките, които трябвало да води по отхвърлянето на руснаците отвъд Балкана. Те вероятно знаят за тези клаузи, че Русия е поела ангажимент да не слиза по-надолу от хребета на Балкана. И решават, че натискът върху тях е твърде голям, и колкото и да е слаба Руската империя, те не могат да се противопоставят на нейната военна мощ, която е доказана в редица битки, и затова всячески се стремят да запазят Румелия, т. е. Южна България.

Поради това ненапразно в самите документи по процеса е казано, че Сюлейман на всяка цена, ако не може да премине Шипка, трябва да остане в Южна България. И това той го използва по един много особен начин. Изведнъж на процеса му се връща желанието за разговор, той става словоохотлив и покрай тирадите, пороя от хвалебствия и празни думи, той всъщност казва какво трябва да се направи. Трябва да се разчисти Южна България от българите и те бъдат така наказани, че следващите сто години да не могат да вдигнат глава. Т. е., във всички случаи да се запази основната житница на империята и този стратегически подход към Европа, който представлява Южна България.

- Да се върнем само за кратко на личността на Сюлейман паша, Вие го обрисувахте като един изтънчен интелектуалец, високопоставен учен, признат от академиите на Европа, и изведнъж парадоксално - той решава да направи военна кариера. Как всичко това се вписва по-късно в съдбата на Стара Загора? Проекция ли е той на западноевропейската, и в частност на англо-саксонската политика на Балканите като главни гаранти на Турция?

- Именно той не може да не е знаел доста интересни подробности от дипломатическата подготовка на войната. Но аз мисля, че той е изпълнявал един пъклен план на турското правителство. Само ще ви припомня думите на Митхад паша след кървавото потушаване на Априлското въстание, когато цялата световната общественост, главно европейската, застава на страната на българите, и поражда едно просто необяснимо за нас, пък и на останалия свят, възбуждане на общественото мнение, което е в защита на българите.

Та Митхад паша казва: “Сега Русия сигурно ще скокне, но нека заповяда. Тя не ще намери нито един жив българин“.

Тези думи на младотурците, от които някои се опияняват и объркват историческите понятия, влизат трайно в представите на турците за отбрана, за водене на военни действия.

В началото на обяснителните думи на Сюлейман паша се казва, че той не можел да остави голям гарнизон в Стара Загора, защото би бил в опасност от руснаците, които владеели Казанлък и Шипка. Което, разбира се, е истина. След това той трябвало да запази много важен стратегически възел – Нова Загора, докъдето стига жп-линията, значи отклонението от Ямбол към Нова Загора, т. е. една от важните артерии. Затова Сюлейман паша казва: трябва да се придвижим по най-бързия начин към Нова Загора. Т. е., не бива да оставят в Стара Загора жив човек, за да не могат руснаците да се върнат обратно, т. е. използва една стара тактика, позната от древността, тактиката на „изгорената земя“.

Това решава според мен до голяма степен съдбата на града и трагедията, която преживява населението.

- Да споменем за читателите на „Нова Зора“ на какво число възлизат жертвите от клането на Сюлеймановите орди в Стара Загора?

- Просто не искам да коментирам този въпрос, защото той се превърна напоследък в „бойно поле“.

Според един документ, който аз съм препубликувал навремето, той, разбира се, е поместен от нашия пръв директор Атанас Кожухаров в отчетите на Археологическото дружество през 1915 г., това е т. нар. Акт, изписан е на медна плоча и е вкопан до Основния камък по възстановяването на града, положен от Алеко Богороди и осветен от владиката Климент (Васил Друмев), тогава Търновски митрополит. Тогава Стара Загора все още се води към Великотърновската епархия. Имало е тържество, знае се мястото на камъка и сега благодарение на тази публикация знаем и текста на документа, който отбелязва броя на избитите, но той конкретно отговаря за община Стара Загора, и същевременно за изгорелите къщи, които са над 3000 на брой. Остават около 1000 къщи и обществени сгради, главно турски къщи.

Този документ става основата на споровете между различни групировки и отразява политическите тенденции в съвременното общество и същевременно опита за надделяване или за изтъкване на този или онзи. Всеки има право на мнение.

Ние трябва да спорим, за да стигнем до истината. Но не това е решаващото. Един човек да е убит – това пак е престъпление. Ако са убити стотина, а други са продадени в робство – това вече е престъпление към човечеството. Тогава не е съществувало понятието „геноцид“. То не е съществувало и през 1913 г., когато българите отново са подложени на унищожение, след като Османската империя разбира, че следва т. нар. Междусъюзническа война. И те реокупират Югоизточна Тракия и там се извършват по същия сценарий жестокостите, които са извършвани през 1877-78 г.

Да, старозагорското клане има основание да остане дълго време неизвестно, макар че през 1899 г. се появява книгата „Страданията на българите и Освобождението на България през 1877-78 год.“ от историка-очевидец, както сам той се описва, Георги Георгиев Димитров. Той три пъти е идвал в Стара Загора да събира материали, и едва на третия път се оказало успешно. Това показва, че Общината е разполагала с документи, които доста точно са описвали покъртителните картини на кланетата, натуралистично. Но същевременно Г. Димитров е преписал и събрал други документи, които са разпродадени по-късно. Тези документи, които са издадени от Старозагорската община и вероятно са осветявали в ярка светлина събитията, за които стана дума, и за които възниква този спор, изгарят през 1947 г. Това създава и предпоставките за противоречия, за отсъствието на единомислие у историците. Според мен обаче не е важен какъв е техният брой, не сме счетоводители, за да броим коститена загиналите. Важното е, че в крайна сметка в съвременния смисъл на думата, въведена от ООН, в Стара Загора е извършен истински геноцид.

Разговорът води

Атанас Стойчев

 

Бележки:
1. На 26 юни/8 юли 1876 г. руският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Дюла Андраши. Срещата се провежда в замъка „Райхщад“, откъдето произлиза и наименованието на постигнатото между тях споразумение - Райхщадско споразумение. Всъщност до подписване на официален общ документ не се стига, но от документацията, останала от този период, се вижда, че въпреки съществуващите различия е постигнато споразумение за бъдещата политическа карта на Балканите. Австро-Унгария не желае Русия да създаде една голяма балканска държава, защото това ще засили позициите й на Балканите, ще попречи на плановете на Австро-Унгария за окупация на Босна и Херцеговина.
2. Будапещенската конвенция е дипломатическо и стратегическо споразумение между Русия и Австро-Унгария, част от подготовката на Руско-турската война (1877-1878). На 3/15 януари 1877 г., малко преди да завърши Цариградската конференция, в Будапеща се подписва тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Тя е резултат от преговорите между руския посланик Новиков и министъра на външните работи Дюла Андраши. Тази конвенция доразвива основните положения на Райхщадското споразумение и фиксира ангажиментите на всяка една от държавите. Австро-Унгария гарантира, че ще запази благосклонен неутралитет при едно бъдещо териториално изменение на Балканския полуостров в случай на война или при разпадане на Османската империя, получава правото да завладее Босна и Херцеговина. Двете страни се задължават да не разширяват района на войната, Русия - в Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина; Австро-Унгария - в Сърбия, Черна гора и Румъния. Допълнителна втора Будапещенска конвенция е подписана на 6/18 март 1877 г. Тя третира бъдещите резултати от предстоящата Руско-турска война (1877-1878). Постигнато е съгласие за отказ от създаване на нова голяма държава на Балканския полуостров. Допуска се създаването на държави в българската етническа територия: една - в Северна България, и втора - в Южна България. Договорено е присъединяването на о. Крит, Епир и Тесалия към Гърция; връщането на Южна Бесарабия на Русия и анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария.
3. Лондонският протокол е споразумение между Великите сили, което се опитва да уреди по мирен начин изострянето на Източната криза и проблемите с Османската империя от 1875-1876 г. Подписан е на 19/31 март 1877 г. в Лондон от представители на Великите сили - Австро-Унгария, Великобритания, Германия, Италия, Русия и Франция. Представлява последен опит за колективна намеса пред Високата порта за уреждане на Източната криза с мирни средства след въстанията на покорените народи в Османската империя - Босна и Херцеговина (1875) и Априлското въстание в България (1876). Срещу обещанието на руското правителство да демобилизира въоръжените си сили и да не предприема военни действия Високата порта трябва да поеме задължението да въведе реформи за християнското население. Протоколът е придружен от декларация на правителствата на Русия и Великобритания. На 29 март/10 април 1877 г. Високата порта отхвърля протокола като вмешателство във вътрешните и работи. Отказът на Високата порта да приеме протокола, става повод за избухването на Руско-турската война (1877-1878)