Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 20 (2014) СМЪРТТА НА КОТАРАКА ЛЕОПОЛД

СМЪРТТА НА КОТАРАКА ЛЕОПОЛД

Е-поща Печат PDF

• В Украйна принципът „Да се почне с малко зло, за да има после много, много добро!“ не работи

Когато бяхме деца клечахме на едни и същи гърнета, направени с еднакво качество по един стандарт (ГОСТ). След това в училище учехме по едни и същи учебници, а след училище гледахме едни и същи анимационни  филми, в които Крошка Енот пееше „От улыбки хмурый  день светлей...“ („С усмивка мрачният ден ще стане по-светъл“), а котаракът Леополд  призоваваше всички да живеят задружно („Ребята, давайте жить дружно!“). Като юноши слушахме една и съща музика, а нощем четяхме едни и същи забранени книги.

След това неочаквано дойдоха някакви и ни съобщиха, че ние сме жители на две различни страни. На едните издадоха паспорти на Руската федерация, а на другите – на Украйна. Оттогава мина почти четвърт век, но и днес без субтитрите на телевизионния екран трудно може да се различи улицата на града, в който става действието: Липецк или Луганск, Донецк или Белгород. Еднакви пететажни и девететажни панелки, които осмиваше Елдар Рязанов във филма „Ирония на съдбата“... Недалеч от центъра, в кварталите „спални“, също няма особена разлика.

И сега отново ни убеждават: „Вие сте коренно различни. Нямате помежду си нищо общо“. Отначало това предизвикваше смях, след това недоумение и накрая започна да ни дразни.

Чак сега, след това, което се случи в Одеса, аз съм готова да се съглася. Да, ние сме абсолютно различни. Не искам да имам нищо общо със страна, която не се ужаси, набюдавайки как нейната „прогресивна“ младеж доубива с тояги хората, скачащи от горящия Профсъюзен дом. Не искам да имам нищо общо със страна, в която популярна жена-политик заяви на едно съвещание, че „ветераните от войната трябва да бъдат бити в Деня на Победата“. Това е чужда, два пъти чужда за мене страна. В която за голямо нещастие все още живеят  милиони близки и обичани от мен хора. Днес тези хора биват убивани. Днес на улиците на техните градове излизат танкове. И днес настана време да погребем котарака Леополд. Не може да се живее в мир и дружба със страна, в която на власт са дошли нацисти.

Според мен сега най-прогнила е позицията, която са склонни да заемат някои интелектуалци: „Нека се успокоим! Нека не разпалваме конфликта!“. Това е пацифизъм, който след Одеските кадри представлява такова лицемерие, че направо ми се повръща.

Песента, която в 41-ва година изправяше нашите дядовци и баби (и с която започна парадът на 9 май на Червения площад т.г. - Бел. пр.) показва, че съществува „ярость благородная“.

Даже Бог, който е любов, в Библията се гневи. Не е възможно в пряко телевизионно предаване да гледаш как убиват хора и да оставаш спокоен. Всяко нещо си има предел, след който се слага черта. Не е възможно да четем повече нашите щатни антифашисти“, които години наред рисуваха мустачки на портрета на нашия президент Владимир Путин и го наричаха диктатор, а сега бързо изтриха всичко с клавиатурата, опитвайки се да оправдаят истински фашизъм.

Стига! Ако нашите предишни братя са полудели, то не трябва да говорим за дружба, а да им търсим спешно усмирителни ризи. Ако нашите задгранични партньори използват лудостта за постигане на свои прагматични цели, то трябва да им кажем в очите, че са подлеци и мошеници.

Само ако назоваваме нещата с истинските им имена, рано и ли късно ще успеем да се оправим.

Само дето котаракът Леополд няма никога вече да възкръсне!..