Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 26 (2014) ВОЙНАТА НА ТРЪБОПРОВОДИТЕ

ВОЙНАТА НА ТРЪБОПРОВОДИТЕ

Е-поща Печат PDF

• Сега най-важната задача за Вашингтон и Брюксел е да принудят Русия да запази транзита на газта през Украйна

Въпросът до каква степен безпрецедентната криза в отношенията Москва – Киев е следствие от стремежа на висшето ръководство на САЩ да поеме контрола върху украинската газопреносна и газоразпределителна система, е спорен. Напълно възможно е тези намерения да са следствие от успешната операция по свалянето на президента Виктор Янукович. Това стана очевидно след интеграцията на сина на вицепрезидента Джо Байдън в управлението на украинския топло-енергиен комплекс. Затова да се отговори на въпроса кое е първо и кое последица в случая, е все едно да изясняваш кой пръв се е появил - кокошката или яйцето.

Няма съмнение, че в основата на усилията за намаляване зависимостта на Европа от доставките на „Газпром” лежи стремежът да бъде отслабена Русия, нещо, за което се говори през целия постсъветски период. Дали това ще стигне и до равнището на днешна Украйна, или нещо друго, едва ли е важно, но пък е доста печално. Важното е, че към дадения момент освен всичко друго, този стремеж доведе до войната на тръбопроводите.

Конфликт без мистика

Като правило експертите се съсредоточават върху излизането на Крим от власта на Киев; върху присъединяването му към Русия;

върху изострянето на конфликтите на украинска територия до степен на гражданска война; върху антируските санкции от страна на Запада; върху сближаването на Москва и Пекин и други важни аспекти на преформатирането на евроазийския баланс на силите. Именно от такива позиции се разглеждат и отношенията на основните регионални играчи и външните центрове на силата, включително САЩ, ЕС, Русия, Турция, Китай, Иран, Израел, Саудитска Арабия, Катар, Индия и Пакистан, а също НАТО и ШОС.

На автора му се наложи, и се налага, да коментира опитите на медиите да подчертаят приликата и разликата между изборите за президент в Украйна и в Алжир, в Египет, Сирия, Израел, а също и парламентарните избори в Ирак. Появява се усещането, че сам по себе си процесът на избор на държавно ръководство не е важен. Но какъв точно е този избор? Ето това придоби мистична, сакрална окраска. Съдейки по вниманието, което експертите му отделят, явно това е много важно, но си остава далеч от истинското значение на тези избори за съдбата на света. Все пак за бъдещата конкретна държава и отношенията й с външното обкръжение наистина е определящо кой е във властта в една или друга столица.

Междувременно истинските икономически, геополитически и военностратегически интереси на великите сили, на техните сателити и съюзници, както винаги досега, си остава най-важното за тях. А демокрацията, включителна и украинската, не е нищо повече от инструмент за проектиране на техните интереси в живота. Действащият президент на САЩ говори съвсем открито за тези неща. Стремежът към популистка риторика и амбицията на Барак Хюсейн Обама го карат да сложи точката над „и”-то там, където неговите предшественици биха предпочели да се изразят завоалирано.

От всичко казано в последно време от представители на Белия дом може да се направи изводът, че единствената цел е

запазването на хегемонията на САЩ с всички средства и на всяка цена

Най-важните държави-пречки към момента, според тях, са Русия и Китай. Всъщност до последно Вашингтон отделяше специално внимание на Пекин и на проблема за неговото сдържане като потенциална свръхдържава. Русия не бе докрай отписана от сметките, но все пак остана в периферията на американската стратегия. За това говори и изборът на кандидата за посланик на САЩ в Москва – той върви по низходяща линия. От супер класата на професионалиста Уилям Бърнс до неразбираемия Майкъл Макфол, занимаващ се неясно с какво. Той изостави службата заради семейни проблеми в навечерието на най-острата криза в американо-руските отношения от времето на студената война.

Ситуацията в Сирия обаче доказа, че с Русия трябва да се съобразяват, и Вашингтон явно бе подразнен. Рязко негативното отношение си пролича и по времето на Олимпийските игри в Сочи.

Авторът е склонен да предположи, че изострянето на кампанията срещу Янукович, което завърши с отстраняването му от власт, бе инициирано по време на Олимпиада-2014, и също така по сценария на августовската агресия на Саакашвили в Южна Осетия през 2008 г. - в навечерието на лятната Олимпиада в Пекин. Ето как това отново напомня за оскъдния арсенал от методи на днешното американско ръководство. В това ръководство никой не може да предположи какво ще се случи по-нататък. Нито САЩ, нито ЕС, нито НАТО възнамеряват да разиграват нова „Югославия”, каквато обещава да стане Украйна. Русия също не изгаря от желание да се поддава на провокации, или да повтаря „Афганистан” или „Виетнам”. Редица западни политици обаче, ветерани от изгубената за САЩ Виетнамска война, със сигурност биха приветствали подобно развитие. Най-ярко олицетворява тази позиция сенатор Джон Маккейн.

Атаката срещу руското посолство в Киев, изявленията на шефа на украинското Външно министерство за вероятния разрив на дипломатическите отношения с Москва, лобирането на Киев на Запад за въвеждане на строги санкции срещу някои сектори в руската икономика и авантюрата с изграждането на укрепления по границата, озвучена от олигарха губернатор Игор Коломойски, са прицелени към това да провокират РФ към директен въоръжен конфликт със съседна държава. Именно това напомня и твърде прозрачните провокации от времето на студената война, въпреки диалога по украинската криза, поддържан от дипломатите на Русия и на Запада.

Военен сблъсък на Русия с НАТО

или пък със САЩ е изключен, вследствие развитието на украинската ситуация (каквото и да е то). Това се потвърждава от реакцията на Вашингтон към кризата в Ирак, където отрядите на „Ислямска държава Ирак и Леванта”, действащи доскоро предимно в Сирия, внезапно завладяха Мосул, Тикрит и някои по-малки, но стратегически важни градчета в провинциите Анбар и Ниневия. Има опасност настъплението да продължи и към Багдад и Киркук.

Въпреки заплахата от разпад на Ирак в близко бъдеще, от превръщането на сунитските райони в страната в радикално ислямистка свръхдържава, нещо по-опасно за целия Близък и Среден изток, отколкото Афганистан от периода на талибаните, Багдад не може да разчита на американска подкрепа за стабилизиране. Би могъл по-скоро да се надява на Техеран, отколкото на Вашингтон.

САЩ всъщност хвърлиха на произвола на съдбата Нури ал-Малики. А именно Малики, въпреки цялата нееднозначност на Обама по линия на Иран, въпреки отказа да подкрепи опита за свалянето на сирийския президент Башар Асад, бе и си остава продукт на налагането на демокрация в Ирак по американска стратегия. Със сигурност САЩ ще направят още по-малко за Петро Порошенко, Арсений Яценюк и Александър Турчинов.

Канавата на „Южен поток”

Без съмнение, основната текуща задача за Вашингтон и Брюксел е да принудят Русия да запази маршрута на транзитирането на газ в Европа именно през Украйна. Това означава, че ще продължи прякото и косвеното финансиране на нейната икономика за сметка на Москва, а освен това от военно-политическа гледна точка Украйна ще остане в орбитата на Вашингтон и Брюксел. В същото време „Северен поток”, изграден с доста трудности, работи, и не е реалистично да се спира транизита по него, а „Южен поток” е обект на атака и от Еврокомисията, и от Държавния департамент, и то с всички възможни средства. Така ролята на страните-транзитьорки – България, Сърбия, Турция, става все по-важна на политико-икономическия пазар. Същото важи и за страните-производителки, които според ръководството на ЕС и САЩ биха могли да изместят Русия поне отчасти от европейския пазар. Става дума за Азърбайджан и постсъветските републики от Централна Азия, и на първо място Туркменистан.

Натискът от страна на Запада през май-юни т.г. върху Ашхабад и Баку за осъществяване на проекта за Транскапийския тръбопровод като елемент от „Южния газов коридор” може и да има резултати в близко бъдеще. Реанимират се също и европейските планове за привличане на Иракски Кюрдистан и Иран в потенциалната система за доставка на природен газ за европейските страни, система, която заобикаля Русия, и особено ако се има предвид явния диалог на САЩ и Иран.

Именно такива планове, а не някакви си отстъпки на Техеран, са в основата на декларираното „сближаване на позициите на страните” в преговорите на Г-6 по иранската ядрена програма.

Казано просто, Западът де факто е готов да преглътне ядрен Иран, също както навремето преглътна Индия и Пакистан, в замяна на енергоресурсите им по време на икономическата война на Запада срещу Русия. Сто процента е сигурно, че

Иран ще тръгне по пътя на сближаването

Така ще си осигури разхлабване на икономическите санкции, възстановяване обема на износа на нефт и нефтени продукти, а също организиране на доставки за световния пазар на природен газ. Това са всъщност най-важните задачи за президента Хасан Рохани. Само че тази посока на диверсификация на доставките за Европа, за разлика от Транскаспийския газопровод, може да се развие най-много в средносрочен план. Освен това, при всяка ситуация, печеливша ще е Анкара, което повишава акциите на Партията на справедливостта и развитието във вътрешнополитически план, а и на нейните лидери – министър-председателя Реджеп Ердоган и президента Абдулах Гюл. Ролята на Турция като един от най-важните транзитиращи разпределители в световна търговия с въглеводороди си остава, независимо от произхода на нефта и газа. Все едно откъде идват суровините, дали от Иран или от страните в Персийския зялив, дали от Северен Ирак или от Прикаспието, от Централна Азия или от Русия – ако „Южен поток” трябва да мине не през Балкана, а през Турция, никой доставчик не би могъл да се откаже от нейните услуги.

Единствената алтернатива на турския план е Европа да бъде снабдявана с руски доставки, заобикаляйки Украйна, дори и през Крим, а от Прикаспието – на изток, все едно дали Китай или по афгано-пакистанското направление.

По този повод е любопитно да видим какво става в Туркменистан, чиято газ (80 млрд. куб. м) днес се изнася най-вече за Китай (52 %), за Русия (24 %) и Иран (22 %). Развитието на туркменския износ на газ за Китайската народна република изглежда най-вероятно засега. На 31 май бе въведено разклонението „С” на газопровода „Централна Азия – Китай”, чието трасе е 1830 км, а проектният пропускателен капацитет е 25 млрд. куб. м газ годишно (10 млрд – от Туркменистан, 10 млрд. – от Узбекистан, 5 млрд – от Казахстан). Изграждането му започна през 2012 г. Разклонение „А” и „В” бяха завършени и предадени в експлоатация съответно през 2009 и 2010 г. Така в Китай ежегодно пристига туркменистански природен газ в обем от 30 млрд. куб. м.

Дълги години Катар лобираше за изграждането на трансафгански тръбопровод Туркменистан – Пакистан (с перспектива да бъде продължен до Индия), като се гарантира неговата сигурнокт на афганистанска територия, а също така и кредитиране на ТАПИ (проект на газопровод през Туркменистан, Афганистан, Пакистан и Индия. Предвижда се да бъде завършен през 2017 г. Бел. ред.). В същото време Анкара, която би загубила шанса за сътрудничество с Ашхабад по транзитирането на газ за Европа, ако се осъществи тази идея, активно се намесва, за да усложни проекта. Посредством турския контингент ISAF (Международните стабилизиращи сили в Афганистан, от англ. International Security Assistance Force, ИСАФ (ISAF) - мисия на НАТО. – Бел. ред.) и „екипите за възстановяване” Турция засилва влиянието си „по места”, като разпространява пантюркизма сред афганските туркмени и узбеките.

Със срива на катарския проект е ангажирана и Саудитска Арабия, но не толкова по икономически, колкото по политически съображения. Противостоянето между Доха и Рияд стигна нивото на преки военни действия, които се водят от „доверени ислямистки групировки”, поддържани от Саудитска Арабия. В Либия, Сирия, Ливан, Ирак и други страни на Близкия среден изток „уахабитският тандем” се унищожава взаимно. ИГИЛ („Ислямска държава на Ирак и Леванто”. – Бел. ред.) и „Мюсюлмански братя” в случая са креатура на Катар, сирийската „Джабат ал Нусра” и други групировки, близки до „Ал Каида”, също получават подкрепа от Саудитска Арабия.

В тази връзка трябва сериозно да се вгледаме в уахабитизирането на Северен Афганистан, от Герат до Мазри-Шариф, което саудитски емисари налагат, а по същата матрица – го налагат и в други части на региона.

Именно оттук, по маршрутите на търговските автомобили (впрочем, стандартна саудитска практика) години наред се извършва инфилтриране на уахабитски групи в Прикаспийска Туркмения.

Границата между Туркменистан и Афганистан бе мирна до последно. Ашхабад изпращаше на афганските туркмени храна, медикаменти и учебни принадлежности, в региона работят туркменски лекари, почти безплатно се доставя и електричество. Обаче през пролетта на 2014 г. туркменските граничари бяха атакувани без причина от афганска територия, откъм провинциите Багдис и Хариб (вероятна зона за изграждане на ТАПИ) от салафитски джамаати сред местните туркмени, дадени бяха и човешки жертви. Известни са поне два инцидента. Първата атака бе на 27 февруари от хора на движението „Талибан”, от селището Тор Шейх, в провинция Бадгис, водени от Абдул Мовлави. Втората – на 24 май, когато Гулам Дестегир Копана навлезе с групировката си откъм провинция Хариб. Туркменското Външно министерство игнорира първата атака, но призна за втората, изпращайки протестна нота до Кабул.

Обяснението на тези два случая е едно-единствено –

„намек” към Ашхабад, че трябва да откаже проекта ТАПИ за сметка на Транскаспийския газопровод (ТКГ)

Всъщност реализацията на ТАПИ се усложнява и от крайно отрицателната позиция на Москва и Техеран. Те не приемат строителството му, защото трябва да мине по дъното на Каспийско море без съгласието на всички прибрежни държави. Освен това отношенията между президентите Илхам Алиев и Гурбангули Бердимохамедов са доста сложни. Проблемът има и обективна основа – не са приключили конфликтите между Баку и Ашхабад по находищата „Капаз” („Сердар”), „Чираг” („Осман”) и „Азер” („Хазар”). В южната акватория на Каспийско море Иран и Азърбайджан спорят за собствеността на морската нефтодобивна структура „Араз” – „Алов” – „Шарг”. От години Туркменистан фактически саботира сътрудничеството с Азърбайджан в рамките на ТКГ.

Тази пролет обаче ситуацията се промени кардинално

под натиска на Турция, САЩ и ЕС

Подготовката за изграждането на ТКГ започна през 2011 г., в края на 2013 г. бе прехвърлена към Азърбайджан и Туркменистан. Съгласуването на детайлите по анонсирането на политическата част от договора за ТКГ бе проведено с висшето ръководство на Туркменистан, Турция и Азърбайджан в турския гр. Бодрум, на среща на върха на тюркоезичните държави (Съвет за сътрудничество на тюркоезичните страни – ССТС, или държави - ССТД. Позната е и като Общност на тюркоезичните държави. – Бел. ред.). Президентът на Туркменистан, който не членува в тази организация, бе почетен гост. Обсъждането на проекта продължава и на Централноазиатския газов форум, 25-26 юни т.г. Ако бъде прието политическо решение, подписването на договора за строителство трябва да се състои на 29 юни в резиденцията на туркменския президент Бердимохамедов, на каспийския курорт Аваза – тогава е и рожденият му ден.

Проектът ТКГ (Транскаспийски газопровод) е необходим на ЕС, това е желанието и на шефа на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу. От името на САЩ днес в Туркменистан действа замместник помощникът на държавния секретар по въпросите на Южна и Централна Азия Фатима Сумар. Инфраструктурата за пренасянето на газа от туркменистанския юг до брега на Каспийско море (тръбопроводът „Изток-Запад”) ще е готова през 2016 г. Тръбата ще минава от находището Халкиниш на изток до станция Белек на запад. По маршрута Тенгиз (Казахстан) - Туркменбаши (Туркмения) – Баку (Азърбайджан) – Тбилиси (Грузия) – Ерзерум (Турция) се предвижда да минават 20-30 млрд. куб. м газ ежегодно за страните от ЕС. Газопроводът Баку – Тбилиси – Ерзерум вече работи.

Спецификата на сегашния момент е лобирането, което трябва да убеди Туркменистан да се откаже от износа на газ за Китай за сметка на западното направление, по аналогия на отказа да пренася газ за Русия чрез Прикаспийския газопровод, който минава по територията на Казахстан. В частност, турското ръковоство твърди, че след сключване на договора за газа между Русия и Китай, туркменският газ няма да е необходим на Китай. Това обаче е твърде далеч от истината. Туркменският производител е заплашен от китайска конкуренция единствено по линия на ценообразуването, дори и при изграждането на газопровода „Алтай”, от Западен Сибир, към който ръководството на Руската федерация се отнася нееднозначно. Рисковете, свързани с реализацията на проекта „Алтай”, се отчитат от „Газпром” и Министерството на енергетиката на Русия. Според генералната схема за развитие на газовия отрасъл на Руската федерация окончателното решение по него ще се вземе след провеждането на технико-икономическа обосновка на обекта.

Към 2020 г. потреблението на газ в Китай може да надхвърли 200 млрд. куб. м при собствен добив от 120 млрд., тоест, Китай ще внася около 80 млрд. куб. м годишно. Вследствие на това доставчиците на газ от Русия и Централна Азия ще се конкурират на китайския пазар не един с друг, а с производителите на втечнен природен газ, който се внася от Австралия, Индонезия и Катар.

Каквото и да се случи, ТКГ трябва да усложни или торпилира изграждането на „Южен поток”. Причините за това не са свързани с икономиката – те са чисто политически.

Всъщност проектът за Транскаспийски газопровод по-скоро илюстрира реалното отношение към кооперирането на Руската федерация и Запада, който не пропуска възможност да усложни положението и на Русия, и на Китай.

24 юни 2014 г.

Има ли алтернатива за пътя на газа от Русия до Европа, каква е тя и дали е възможно да се правят големи компромиси? Въпросите са три, но дори и един да беше, отговорът изисква не само време, но и гигантски икономически, политически и най-вече геополитически усилия. Защото пътят на енергийните суровини почти винаги е трънлив и напоен с човешки жертви и множество препятствия, които не винаги успешно се преодоляват.

Следващият кратък ескурс за намеренията по изграждането на газопроводи може да покаже не само отправните точки, от които тръгват днешните проблеми, но за онзи, който може да чете между редовете, би станало ясно, че днешният проблем за „Южен поток”, за България, Русия и Европа, за диверсификацията (един доста удобен и еластичен, повече геополитически, отколкото чисто икономически термин) е обрасъл дотолкова, и дотолкова не се е придвижил осезаемо, че сякаш ... времето е спряло. При това в онези години все още го няма казусът „Украйна”, и също така болезнено ясно се очертава неговият генезис – опит за поредното размесване на карти, които се държат от могъщи геополитически играчи, но които очевидно нямат полезен ход, ако не се смята метафориката на новите нежни и цветни революции, байряка на суверенитета и разни други модерни хватки, от които печелят пак тези - чиято историческа мисия е да редят пъзели, които с времето дотолкова избледняват, че е трудно да се намери свързващата линия...

И така, на 1 февруари 1999 г. американската компания „Еnron” обявява - „Ако дадем предимство на Син поток, това ще повлияе отрицателно на изпълнението на туркменския газопровод”. Изявлението прави Марк Фревърт, президент на „Еnron”. „Не мисля, че има място за двата газопровода”, твърди президентът на „Enron”, а само месец преди тези думи, през януари 1999, компанията е представила на туркменското правителство предварително проучване за тръбопровод от туркменските находища през Каспийско море, Азърбайджан и Грузия до Турция.

През септември 2006 е подписано споразумение между правителството на Република Алтай (част от Сибирския федерален окръг) и руския гигант „Газпром” за газифициране на Планински Алтай. Според него всички селища по маршрута на бъдещия газопровод ще бъдат газифицирани за сметка на „Газпром”. В крайна сметка, проектът „Алтай” трябва да се осъществи като пряк транспортен коридор от Русия към Китай, през територията на Планински Алтай, граничещ на юг със Синцзян-Уйгурския автономен район на КНР. Смята се, че маршрутът ще премине през платото Укок и ще пресече границата, при прохода Канас. Общата дължина на газопровода, който трябва да премине през Ямало-Ненецкия и Ханти-Мансийския окръзи, Томска и Новосибирска области, Алтайския край и Република Алтай, е около 2,7 хил. км. Той би трябвало да заработи до 2011-2012, а общата му стойност е 10-14 млрд. долара.

На свой ред ЕС (независимо от всички декларации за необходимостта от „енергийна диверсификация”) все по-тясно се обвързва с Русия, в качеството й на основен енергиен доставчик. В обозримо бъдеще европейската зависимост от петрола и природния газ, доставяни от Русия, само ще нараства. Но за да удовлетвори потребностите на своите европейски клиенти, Москва ще трябва да си гарантира постоянен транзит на енергоносители от Централна Азия.

На 17 юни 2008 г. от сената на САЩ се чува: България е мястото на руския пробив в Европейския съюз, подготвен, след като е станало ясно, че Москва не може да провали в Турция проекта за газопровода “Набуко”. Сърцевината на масираната руска атака е “Южен поток”, за който все още се знае много малко, но най-вероятно ще е една от най-големите и най-скъпи тръбопроводни мрежи за всички времена.”

На 29 май 2008 г., сред основните теми, обсъдени при посещението на тогавашния руски президент Медведев в Китай, е активизирането на енергийното сътрудничество между двете държави. В съвместното комюнике това сътрудничество се оценява като важен елемент на руско-китайското партньорство и стратегическо взаимодействие: „Русия и Китай ще продължат да развиват сътрудничеството си в петролната и газова сфери, както и в електроенергетиката, включително и в рамките на мащабните двустранни проекти.” (Неотдавна Русия и Китай сключиха споразумение по едни важни икономически въпроси)...

В своята статия Евгений Сатановски, директор на руския Институт за Близкия изток, продължава темата за пътя на газа, наричайки я „Войната на тръбопроводите”. Вероятно това не е цялата истина, защото нещата са в развитие, и докато времето забързано лети напред, въпросите за газа, сигурността и геополитическото противоборство също ще набират по-голяма скорост.

Зора