Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 28 (2014) МЪЛЧАНИЕТО НА АМЕРИКАНСКИТЕ ЯСТРЕБИ

МЪЛЧАНИЕТО НА АМЕРИКАНСКИТЕ ЯСТРЕБИ

Е-поща Печат PDF

ЗА ЗВЕРСТВАТА НА КИЕВ

Ето вече няколко месеца поддържаният от САЩ киевски режим извършва зверства против собствените си граждани в Югоизточна Украйна, където живеят най-вече рускоезични украинци и етнически руснаци. Атакувайки все по-голям брой невинни хора, в това число деца, и подронвайки репутацията на Америка, организаторите на тези нападения могат да се видят и на видео, оказват натиск върху Русия и върху президента Владимир Путин, който слуша призивите „да се спасят нашите съотечественици”.

Реакцията на администрацията на Обама, а също така и на ястребите на новата “студена война” в Конгреса и във водещите средства за масова информация, е двояка: това е мълчание, периодически нарушавано от заявленията за оправдаване на Киев, които го подстрекават към нови зверства. Твърде малко американци (сред които, което е забележително, е независимият учен Гордън Хан (Gordon M. Hahn), се изказват против това скандално подпомагане. Ние благородно не се съгласяваме за повода на причините и на методите за разрешаване на украинската криза, която доведе до най-сериозната конфронтация между САЩ и Русия за много десетилетия, но пазим мълчание за тези действия, които излизат или вече са достигнали на нивото на военни престъпления.

В средата на април

новото правителство в Киев, което е предимно западноукраинско по състав и светоглед, обяви началото на „антитерористическа операция” против участниците на разрастващото се политическо въстание на югоизток. По това време въстаниците действаха главно по примера на протестите на киевския майдан през 2013 г. – провеждаха манифестации, говореха с демонстративни заявления, овладяваха държавни здания и издигаха отбранителни барикади. Но майданът прибегна до свирепо насилие и през февруари свали корумпирания, но законно избран президент Виктор Янукович (следва да се припомни, че всички тези събития на майдана се ползваха с активната политическа, а възможно е и по-осезаема поддръжка на Вашингтон). В действителност прецедентът със завладяването на правителствените здания и с исканията за лоялност на местните власти беше създаден по-рано, през месец януари, в Западна Украйна. И го създадоха поддръжниците на майдана, протестиращи против Янукович, а в накои места провъзгласилите „независимост” от неговата власт.

С отчитането на тази предистория, но преди всичко, на дълбокия исторически разкол на страната, особено между нейните западни и източни региони (с техните етнически, езикови, религиозни, културни, икономически и политически разделения), въстанието на югоизток с център в промишления Донбас не е неочаквано. Не може да не предизвика удивление или протести против антиконституционното идване на власт на новото правителство (в действителност в резултат на преврат), против внезапната загуба от югоизтока на страната на ефективното политическо правителство в столицата и напълно реалните перспективи за дискриминация от страна на властите. Но обявявайки „антитерористическа операция” против манифестиращите от югоизток, Киев сигнализира за своето намерение да ги „унищожи”, но да не води преговори с тях.

На 2 май в такава взривоопасна атмосфера

в южния град Одеса се случиха страшни събития

събуждащи спомени за наказателните отряди на немските фашисти в Украйна и в другите съветски републики в годините на Втората световна война. Организираната тълпа на поддръжниците на Киев подкара протестиращите в зданието, запали го и се опитваше да блокира всички изходи. Примерно около четиридесет човека, а може и повече, загинаха в огъня или бяха убити при опита си да се измъкнат от горящата сграда. Неизвестно до момента количество хора получиха сериозни наранявания.

Тази тълпа беше оглавена от членовете на печално известната крайно дясна военизирана организация „Десен сектор”, която по своята идеология е близка до ултранационалистическата партия „Свобода”, влязла в коалиционното правителство в Киев. Информирани наблюдатели често наричат тези организации неофашистки движения. (По време на зверствата в Одеса се чуваха ненавистнически крясъци и скандиране на тълпата по адрес на други националности, а вътре в изгорялото здание бяха намерени нарисувани свастики). Киев заяви, че жертвите сами са си подпалили пожара, обаче очевидци, телевизионните кадри и видеозаписи в социалните мрежи разказаха истината за подпалването и за последвалите го безчинства.

Вместо да призове към сдържаност след одеското клане, Киев активизира своята „антитерористическа операция”. От месец май режимът във все по-големи количества насочва към югоизточните градове бронетранспортьори, танкове, артилерийски оръдия, ударни вертолети и самолети. Сред тези градове са Славянск, Мариупол, Красноармейск, Краматорск, Донецк и Луганск. Когато редовните военни части и местните милицонерски подразделения продемонстрираха своята пълна неефективност, нежеланието си да воюват и нелоялността по отношение на Киев, той набързо мобилизира „Десния сектор” и други радикални елементи от групата на националистите, виновни за насилието на майдана, и създаде от тях национална гвардия, която съпровожда армейските подразделения – отчасти в качеството им на подсилване, а отчасти, както изглежда, със сила да се постига изпълнението на заповедите на Киев. Ревностни, слабо обучени, набрани главно от централните и от западните региони новобранци на Киев разпалват междуетническа война и убиват невинни граждани. (Такива епизоди, получили името „масови убийства”, скоро се извършиха в Мариупол и в Краматорск.)

В началото „антитерористическата” кампания беше ограничена главно (макар и не само) с действията си против блок-постовете на въстаниците в градските покрайнини. Но от месец май Киев започна

регулярни артилерийски обстрели и авиационни удари по градските центрове

мишена на което станаха жилищни сгради, търговски центрове, паркове, училища, детски градини и болници, на първо място, в Славянск и в Луганск. Все по-голямо количество градски райони, принадлежащите към тях селища и даже села днес приличат на зони на военни действия с характерните за такива зони разрушени сгради и домове с дупки от куршуми и отломки, обезобразени от автомашините, от труповете и от ранените хора по улиците, от плачещите деца и от оплакващите убитите си родственици. Заради противоречивата информация, постъпваща от Киев, от местните ръководители на съпротивата и от Москва, много е трудно да се установи числото на загиналите и на ранените сред гражданското население – но броят определено е към стотина. И това количество продължава да расте, отчасти защото Киев устройва блокада на градовете, където свършват медикаментите, продоволствието, водата, горивото, където е изключено електричеството, където никой вече не получава заплата или пенсия. В резултат там започва хуманитарна катастрофа.

Забележим е и друг ефект. „Антитерористичната” тактика на Киев създава

атмосфера на страх и ужас

в атакуваните градове. Страхувайки се от избухващите на улиците снаряди и мини, от прелитащите в небето вертолети и самолети, и в паника мислейки за това какво ще бъде по-нататък, семействата се крият в мазетата и в други тъмни убежища. Даже New York Times, който, подобно на всички други водещи американски СМИ, в своите материали избягва споменаването на зверствата, написа за оцелели в Славянск, че те „живеят като в средновековието”. Между това, все по-голямо е числото на бежанците, главно на жени и на наплашени деца, които бягат през границата в Русия. По оценки на ООН, в края на юни 110 000 жители на Украйна са избягали в Русия и наполовина по-малко – в безопасни места на територията на Украйна.

Действително, обявяващите се против Киев въстаници в югоизточните региони са добре въоръжени (макар че те, за разлика от правителствените войски, нямат тежко въоръжение и авиация), организирани и агресивни. Вън от съмнение е, че те получават определена помощ от Русия, която идва при тях със санкция на властта или без такава. Но наричайки себе си „самоотбрана”, тези опълченци говорят истината. Не те са започнали бойните действия; на тяхната земя е нападнала правителствената войска, която има не по-голяма политическа легитимност, отколкото опълченците; две области на този крупен регион проведоха референдум, на който преобладаващото мнозинство гласуваха за автономия; и за разлика от терористите, те не водят военни действия извън пределите на местата, на които живеят. Тук е уместна старата френска пословица, която дава американският наблюдател: „Звярът е много опасен. Ако го нападнеш, ще се защитава.”

Сред най-важните въпроси, които рядко се излагат за обсъждане от политико-медийният елит, е

ролята на неофашисткия фактор

в киевската „антитерористична” идеология и във военните операции. Позицията на Путин, към която той се придържаше като правило до неотдавна – че цялото украинско правителство е „неофашистка хунта” – не съответства на действителността. Много членове на управляващата коалиция и нейното парламентарно мнозинство са демократи или умерени националисти с европейски стил. Същото това навярно може да се каже и за избрания неотдавна президент на Украйна олигарха Пьотр Порошенко. Но в еднаква степен не съответстват на действителността и твърденията на американските апологети на Киев, включително някои учени и либерални интелектуалци, които утвърждават, че украинските неофашисти – или вероятно квазифашисти – това са просто развълнувани националисти, „разновидност на европопулистите”, „фактор за отвличане на вниманието”, и че те не се ползват от народната поддръжка, а следователно, нямат никакво значение.

Независимите западни учени документално доказаха фашисткия произход на „Свобода” и на нейния спътник „Десен сектор”, тяхната съвременна идеология и декларативни символи. Двете движения прославят кръвожадните украински колаборационисти на нацизма, действащи в годините на Втората световна война и вдъхновяващи техните предшественици. Двете, ако се заслушаме към думите на лидера на „Свобода” Олег Тягнибок, призовават към създаване на етнически чиста нация, прочистена от „московско-еврейската мафия” и „друга паплач”, към която той причислява хомосексуалистите, феминистките и левите политически сили. Двете движения приветстваха одеското клане. На уебсайта на лидера на „Десен сектор” Дмитрий Ярош се появи бележка: „Това е поредният светъл ден в историята на нашата нация”. Депутат от парламента от „Свобода” добави: „Браво, Одеса... Нека дяволите да горят в ада.” Ако са нужни допълнителни доказателства, ето ви ги. През декември 2012 г. Европарламентът осъди „расистките, антисемитски и ксенофобски възгледи (на партия „Свобода”), които са в противоречие с основополагащите ценности и принципи на ЕС”. През 2013 г. Световният еврейски конгрес обвини „Свобода” в неонацизъм. Но по-лошо е това, че наблюдателите са единни в своето мнение: „Десен сектор” е още по-екстремистко обединение.

Резултатите от изборите в тази връзка не са показателни. Заедно, Тягнибок и Ярош получават по-малко от два процента от гласовете на президентските избори; обаче на историците е добре известно,че във времена на размирици, когато, както е писал Уйлям Йейтс (William Yeats) „центърът не може да се удържи”, неголеми, но решително настроени движения са способни да се възползват от момента, както това правят ленинските болшевики и Хитлеровите нацисти. В действителност „Свобода” и „Десен сектор” се ползват със значително по-голяма власт и влияние, отколкото показват резултатите от гласуването. „Умерените” в ползващото се с американската поддръжка правителство в Киев, със своето идване на власт в резултат на насилствен преврат и със своята лична безопасност, са задължени на тези движения и като награда за тези действия те дадоха на „Свобода” и на „Десен сектор” примерно пет от осем (това зависи от променящата се политическа принадлежност) важни министерски постове, в това число, в такива сфери като националната безопасност, армия, прокуратура и образование. Освен това, както се отбелязва в изследователската работа на блестящия възпитаник на Мичиганския университет Пиетро Шакарян (Pietro Shakarian), „Свобода” получи губернаторски длъжности в пет области, които съставляват 20 % от украинската територия. И тук все още не се отчита ролята на „Десен сектор” в „антитерористичната операция”.

Тук също така не се отчита този факт, че

нечовешките идеали на фашизма

преминават в групата на политическия мейнстрим. През декември 2012 г. лидерът на фракцията „Свобода” в парламента нарече американската актриса Мила Кунис (Mila Kunis) „мръсна еврейка”. От 2013 г. поддържащите Киев бандитстващи елементи и бойци постоянно клеветят рускнаците, наричайки ги “колоради” (цветовете на колорадския бръмбар напомнят цветовете на свещената за Русия Георгиевска лента). А неотдавна поставеният от американците на поста премиер Арсений Яценюк нарече участниците в съпротивата на югоизток „втора ръка човеци”. Неговият министър на отбраната предложи да се изпратят тези хора във филтрационни лагери с цел последваща депортация, което предизвика опасения за бъдещи етнически чистки. Бившият министър-председател Юлия Тимошенко, номинално оглавяваща партията на Яценюк и участваща в майските президентски избори в качеството си на един от главните кандидати, в един от записаните разговори е изказала съжаление за това, че не може “да убие всички тях (руснаците в Украйна) с атомно оръжие”. В стремежа си към прочистване на Украйна не по-малко апокалиптично звучат разсъжденията на властта за “стерилизация”.

Сблъсквайки се с такива факти, американските апологети на Киев съчиниха още една логична обосновка. Всеки неофашист в Украйна, убеждават ни те, е много по-безопасен, отколкото „подчертано изразените фашистки аспекти” на путинизма. Даденото твърдение даже не заслужава сериозен анализ: какъвто и самодържавен управляващ да е Путин, в неговото управление, политика, държавна идеология и лични постъпки няма нищо истински фашистко. В действителност, сравнението на Путин с Хитлер, с което се занимават видните американци, започвайки с Хилъри Клинтън и Збигнев Бжежински, и завършвайки с Джордж Уил (George F. Will), е поредният пример за това как нашите

нови рицари на студената война

безразсъдно и самонадеяно нанасят ущърб на националната безопасност на САЩ в такива важни области, където сътрудничеството с режима на Путин е изключително ценно. Ако се надзърне напред, то може да се каже, че потенциалните президенти, правейки такива изказвания, едва ли ще бъдат приветствани от Путин с разтворени обятия – та по време на войната на Съветския съюз с фашизма е умрял брат му, а баща му е бил ранен. Нещо повече, десетки милиони руснаци, чиито родственици са загинали в тази война от ръцете на истинските фашисти, смятат за кощунство тази клевета към своя популярен президент, както и тези безчинства, които твори Киев.

Независимо от това, администрацията на Обама реагира на извършващото се с мълчание, че даже и по-лошо. Историците ще решат с какво се е занимавало в Украйна в предишните двадесет години правителството на САЩ и финансираните от него организации за „разпространение на демокрацията”, но в значителна степен ролята на Вашингтон в сегашната криза вече е ясна и понятна. Когато през ноември – декември миналата година започнаха масовите протести на майдана против президента Янукович, сенатор Джон Маккейн, високопоставеният ръководител от Държавния департамент Виктория Нюланд, а също цяла тълпа американски политици и официални лица пристигаха в Киев, заставаха на трибуната едни до други с лидерите на протестите, главен сред които беше Тягнибок, и заявяваха: „Америка е с вас!” След това се появи запис на разговора на Нюланд с американския посланик Джефри Пайет (Geoffrey Pyatt), по време на който те заговорничат за свалянето на Янукович и за замяната му с Яценюк. Скоро след това той действително стана министър-председател и остава на този пост и досега.

Междувременно президентът Обама лично предупреждаваше Янукович за недопускане на насилие. За това нееднократно говореше и държавният секретар Джон Кери. Но когато започнаха жестоките улични стълкновения, в резултат на които беше свален Янукович (това се случи буквално няколко часа след приемането при посредничеството на Европа и при съдействието на Белия дом на компромисното решение, съгласно което Янукович беше длъжен до новите избори през декември 2014 г. да остане на поста си на президент начело на правителството на националното помирение), администрацията прие съдбоносното решение. Тя с ентусиазъм поддържаше изхода с насилственото сваляне. Обама лично призна преврата за законен, наричайки го „конституционен процес”, и поканвайки Яценюк в Белия дом. Съединените щати най-малко негласно съдействаха за това, което се случи след това. А се случи следното. Путин, след колебания, прие през март решението за присъединяване на Крим, а на югоизток в Украйна започна въстание, прераствайки във водещата се и до днес гражданска война.

Неизвестно е, доколко активно американските представители участват в киевската “антитерористична операция”, но администрацията определено не демонстрира особена секретност. До и след началото на активната военна кампания Киев го посещаваха директорът на ЦРУ Джон Бренън (Jonh Brennan) и вицепрезидентът Джоузеф Байдън (два пъти), а след тях последва цяло ято „високопоставени ръководители на американското отбранително ведомство”, потече оръжие, тръгна финансова помощ към несъстоятелното правителство в Киев. Въпреки тази жизнено важна за Киев поддръжка Белият дом не започна да настоява за провеждане на разследване на одеското клане, на зловещите убийства от снайперисти на 18-20 февруари на многобройните протестиращи на майдана и на милиционери, което ускори изгонването на Янукович. (В началото говореха, че снайперите ги е насочил Янукович, но появилите се по- късно улики посочват екстремистите от редовете на опозицията, а възможно е, и от „Десния сектор”. За разлика от Вашингтон, Съветът на Европа изисква от Киев да разследва двете събития.)

Днес, когато в Украйна се извършват зверства и се надига хуманитарна катастрофа, Обама и Кери като държавни дейци изчезнаха някъде. Ако не се смятат периодично звучащите баналности за добродетелните намерения на Вашингтон и на Киев и твърденията за отговорността на Путин за всичкото това насилие, да дават конкретни отговори те възложиха на чиновници с по-нисък ранг. Естествено, всички те разказват една и съща манихейска история за борбата на доброто със злото, започвайки от Белия дом и свършвайки с Държавния департамент. Така мисионерстващата неоконсерваторка от Държавния департамент Нюланд, която няколко дни изкара на майдана, увери комитета на Конгреса, че тя няма свидетелство за тази роля, която в Украйна играят фашистките елементи. Посланикът Пайет, който по-рано изказа аналогично мнение за разправата в Одеса, се отнесе към тези събития още по-пренебрежително, заявявайки на услужливия редактор от New Republic, че целият този въпрос е „смехотворен”.

Още по-голямото безобразие се заключава в това, че нито един американски официален представител не излезе със съдържателно заявление и със съболезнования по повод гибелта на гражданското население от ръцете на киевското правителство, и даже по повод на събитията в Одеса. Вместо това администрацията проявява неизменно безразличие. Отговаряйки на въпроса за това изпитва ли нейното началство „макар и някакво безпокойство” по повод на човешките загуби в хода на военната кампания на Киев, прессекретарят на Държавния департамент Джен Псаки (Jen Psaki) неизменно казва „не”. В действителност на 2 май в Съвета по сигурност към ООН, представителят на САЩ Саманта Пауър, говорейки конкретно за „контратерористична инициатива”, се отказа от своята дълбоко почитана доктрина с името „Задължението да защитава” и издаде на киевските лидери американски лиценз за убийство. Приветствайки ги „със забележителна, почти невъобразима сдържаност”, което е позиция на самия Обама след одеските събития тя заяви: „Техният отговор е напълно приемлив, съразмерен и ако трябва да се говори откровено, точно така би постъпила всяка от нашите страни”. (След това администрацията блокира призива на Москва за създаване на хуманитарен коридор на ООН между Югоизточна Украйна и Русия.)

 

Въпреки нескончаемите действия на администрацията и на СМИ по демонизацията на Путин и на неговите “агенти” вУкрайна, “антитерористическата операция” може да се завърши само там, където е започнала - във Вашингтон и в Киев. Ако се остави настрана въпросът за това с каква власт разполага новият президент в Киев (и върху воюващите бойци от “Десен сектор”), “мирният план” на Порошенко и обявеното на 21 юни прекратяване на огъня създадоха благоприятни възможности, с изключение на две представени в него важни условия: опълченците на югоизток са длъжни първи да „се разоръжат”, и Порошенко сам трябва да реши с кого да води преговори за мир. Това са сродни на условията за капитулация и

на 1 юли Порошенко едностранно прекрати примирието

и активизира настъплението на Киев към източните градове. А администрацията на Обама продължава да утежнява ситуацията.

Независимо от възраженията на някои натовски съюзници и даже на ръководители на американски корпорации, президентът и неговият държавен секретар, който в течение на цялата криза действа в голяма степен като военен министър, а не като първи дипломат на страната, постоянно заплашват Русия с все по-сурови икономически санкции, предявявайки на Путин едно условие след друго, макар и да знаят, че в мнозинството си те явно са неизпълними. На 26 юни Кери даже изиска (буквално) руският президент „в близките часове... да помогне да се разоръжат” членовете на съпротивата на югоизток, като че ли те нямат никакви причини за участие във всъщност украинския конфликт, и те са просто бойци от частната армия на Путин.

В действителност реалните цели на администрацията от началото на кризата са непонятни не само за Москва.

Стремят ли се САЩ към преговорен компромис

в резултат на който в Украйна трябва да се извърши съществена федерализация и децентрализация, и страната като резултат ще поддържа дългосрочни икономически връзки с Русия, лишена от възможността да влезе в НАТО? А може би целта е цялата страна да принадлежи изключително на Запада и да стане член на НАТО? Или това е вендета против Путин и всичко това, което той, както се твърди, е извършил и не е извършил за всичките тези години? (Някои постъпки на Обама и Кери, явно насочени към това да унизят и да оскърбят Путин, показват, че в това има частица истина). Или целта е тази, да се провокира Русия за война със САЩ и НАТО в Украйна?

Последният вариант изглежда напълно възможен независимо от това съществуват ли такива намерения, или не. След като Русия анексира през март Крим (или „се обедини” с него), „забележителна сдържаност” демонстрира не Киев и не Вашингтон, а Путин. Обаче по силата на извършващите се събития да прави това, на него му става все по-трудно. Почти ежедневно руските държавни средства за масова информация и особено телевизията, представят ярки репортажи от местата, показващи как Киев извършва настъпление към източните градове наУкрайна. В резултат и елитът, и обществото като цяло изпитват възмущение, негодувание и даже ярост, недоумявайки защо Путин се отказва от военна намеса.

Ние може да не обръщаме внимание на приведения по-надолу обвинителен вердикт на влиятелния идеолог на руските ултранационалисти, който е тясно свързан с командирите на силите на “самоотбраната” на Украйна: “Путин предава не само Донецката народна република и Луганската народна република, но и себе си, Русия и всички нас”. Обаче не следва да се подценява значението на статията,появила се във водещия прокремълски вестник “Известия”, която обвинява руското ръководство в “игнориране на виковете за помощ” и пита: “Нима Русия е оставила Донбас в беда?” Ако това е така, предупреждава авторът, то резултатът ще е „най-страшният кошмар за Русия”, която ще застане в положението на „победена страна”.

Не по-малко важни и аналогични са предупрежденията на лидера на руските комунисти Генадий Зюганов, та нали неговата партия е втората по численост в страната и в парламента. Тя се ползва със значително влияние сред военния елит, в ръководството на органите за безопасност и даже в Кремъл. Така един от помощниците на Путин публично го призова да насочи в районите на бойните действия изстребители, за да създаде „забранена за полети зона” и да унищожава киевските самолети при излитане и наземните сили, както това е извършено по време на операцията на ООН в Либия, която са ръководили американците. Кремъл не забрави това и не прости. Ако се случи същото, силите на САЩ и на НАТО, концентрирани към настоящия момент в Източна Европа, също може да се намесят, в резултат ще възникне конфронтация, подобна на Карибската криза. Както ни напомня един бивш руски министър на външните работи, от когото се възхищава Западът, „ястреби има и от двете страни”. Но в Съединените щати даже не забелязват това. В демократичната политическа система водещите средства за масова информация трябва да разкъсват завесата на тайната и да отстраняват неяснотата на бойната обстановка. Но в хода на украинската криза водещите американски вестници и телевизионни канали действат почти така превзето и уклончиво, както и Белият дом, и Държавният департамент. Те омаловажават извършващите се зверства, а и въобще ги премълчават и като цяло разчитат на информацията от Вашингтон и от Киев.

Затова повечето американци, сами неподозирайки, са опозорени от действията на администрацията на Обама. А тези, които знаят, но мълчат - в правителството, в аналичтичните центрове, в университетите и в СМИ - сами стават съучастници в престъплението.

 

“The Nation”, САЩ, 03.07.2014 г.

Централна информационна агенция на Новорусия

Превод от руски

Варя ЯСНИКОВА

“The Nation” (“Нацията”) е най старото седмично списание в САЩ. Създадено е през 1885 г. от аболиционисти - против робството в Ню Йорк, и първоначално има подчертано либерална насоченост. До голяма степен тя се изповядва и досега.

В първите години на своето съществуване списанието подкрепяло реформата в държавната администрация и борбата с безработицата, както и установяването на стабилна национална валута в годините след Гражданската война в САЩ, за възстановяване на икономическа стабилност в страната и премахване на защитните мита с оглед по-ниски цени за потребителските стоки, свързани със системата за свободна търговия.

Характерно за политиката, провеждана от изданието още от началото на миналия век, е дейността против войната. ФБР следи дейността на “The Nation” близо 50 години, което оформило едно доста дебело досие. По време на Първата световна война за кратко е спряно разпространението на списанието по пощата. През 2001 г. списание “The Nation“ съди Пентагона за ограничаване свободата на словото, а поводът е войната в Персийския залив (първата война в Залива от 1990-1991 г., когато Кувейт бива нападнат от Ирак и започва война между обединените сили на 34 държави, начело със САЩ. - Бел. ред.).

“The Nation” разполага с офиси във Вашингтон, окръг Колумбия, в Лондон и в Южна Африка с отдели по различните области в обществено-политическия живот като например архитектура, изкуство, корпорации, отбрана, околна среда, филми, правни въпроси, музика, мир и разоръжаване, поезия и темата за ООН.

Сътрудници на изданието са прочути имена като Гор Видал, Джеймс Болдуин, Мартин Лутър Кинг–младши, Кърт Вонегът, Патриша Уйлямс и много други.

“The Nation” отбелязва най-големия си тираж - 187 000 бр., през 2006 г. Към списанието, освен от продажби, абонаментни такси и реклама, които формират близо 60 % от издръжката му, е създадена и донорска програма, в която са се включили около 30 000 души! Тази програма формира приблизително 30 % от издръжката на списанието.

Вече повече от 30 години функционира като неправителствен медиен център и “Институт Nation”, директно свързан със списанието “The Nation“, който осъществява стажантска програма по журналистика и издателска дейност.