Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 29 (2014) Геополитика ЛАВРОВ УКРОТЯВА ТЕХЕРАН

Геополитика ЛАВРОВ УКРОТЯВА ТЕХЕРАН

Е-поща Печат PDF

Най-напред да видим какво се случва в Близкия изток и какво се опитва да получи Русия в региона, за което са нужни няколко уточнения.

1. Твърдо съм уверен, че броят на хората на планетата, които разбират изцяло ситуацията в Близкия изток (т.е. кой какво иска, кой за кого работи и какво планира) е равен на нула. Според мен дори мухата на рамото на Кери или на Лавров няма достоверна информация.

2. Струва ми се близко до истината онова, което казва Евгений Сатановски - „...идеите, озвучени в медиите, че всичко, което става днес в Ирак, е резултат от добре обмислена стратегия, заговор (дали ще е Катар, Саудитска Арабия, САЩ, ЕС, Иран, Турция, „Зеленият интернационал” или Русия – зависи от персоналните симпатии или антипатии на пишещия) или геополитическа провокация, която трябва да организира преразпределението на нефтения пазар, - няма никакво отношение към действителността. По-скоро това е резултат от развитието на регионалната ситуация, утежнена от персоналния фактор и инерцията на мисленето на висшия политически ешелон, и на първо място – американския елит в най-лошия смисъл на думата.”

3. С изключение на един елемент, ще работим с обективна, публична информация. Вместо опит да намерим „110 % правилен” сценарий, мисля, че си струва да видим принципните аспекти, които обединяват възможно най-широкото „ветрило от сценарии”.

И така, дотук с уточненията.

Основният близкоизточен проблем на Русия се намира в Техеран. Една част от иранското ръководство, след като бе разтревожено от санкциите и спонсорирания „ирано майдан”, започна да дава сигнали, че е готово да клекне пред американците. Каква е цената от иранска гледна точка? – снемане на санкциите (като минимум); засилване на иранското влияние върху Ирак (най-оптималното); разрешение за влизане в клуба на ядрените държави (максимум). От гледна точка на онази част от американския елит, която активно се опитва да изтегли Иран на своя страна, „задачата” на иранския елит генерира огромен брой бонуси като - да се включи ЕС към иранския газ по тръбите и същевременно да се отслаби позицията на Руската федерация; да се използва Иран с неговите значителни човешки и организационни ресурси като нож, който „ще разпори кавказките слабини” на Русия и ще подпали Кавказ.

Освен това подобен сценарий ще позволи да се измие позорното петно от администрацията, която така и не успя да смаже Сирия, въпреки че Путин (според всички назидатели) я предаде многократно и доста цинично.

Може да се предположи, че в някаква степен именно очевидното сближаване между Вашингтон и Техеран предоставя силен аргумент на проамериканските политици в ЕС – че трябва да се спаси Европа от силната подкрепа за Русия в газовата война с Украйна. Американците се опитват да убедят ЕС, че в дългосрочна перспектива Русия не е необходима на Европа. Вярата, че Иран ще се „огъне” пред Вашингтон е дотолкова силна, че западните нефтогазови компании вече са на старта, за да захапят най-добрите договори с Иран. Също така сечиновският договор за нефтен бартер, който много би облекчил убийството на нефтодолара, засега буксува.

урок за шизопатриотите

Може да отбележим в скоби, че иранската ситуация би могла (но мисля, че няма да може) да послужи като добър и ярък урок за шизопатриотите, дето си въобразяват, че могат да решат всеки проблем за сметка на „мобилизацията на икономиката” и на „идеологическата мобилизация”. И ето, Иран пробва, въпреки че има идеология, няма олигарси, чиновниците и семействата им не живеят зад граница и нямат банкови сметки, интернетът е цензуриран, ядрените центрофуги работят и т.н. Обаче в страната, на която са й наложени санкции и инфлацията е под 30 %, се образува значителен слой от население, и още по-голям слой елит, който е готов да легне в прахта пред Обама, само и само да приключи този ужас и да се върне в „потребителското общество”.

Трябва да отбележим, че по-малко или повече вменяемата част от иранското ръководство разбира, че след „съдружаването” с Вашингтон Техеран го чака „майдан” и смяна на властта просто защото на американците ще им трябват нови хора под контрол и ще позволят на обикновените ирански граждани „да изпуснат парата” срещу „номенклатурата”.

Обаче тъкмо категоричната позиция на онези, които не искат да повторят съдбата на американския съюзник Мубарак или Кадафи (приятеля на Саркози) възпрепятства процеса на „пропадане”.

Прекрасният американски план за „съблазняване” на Техеран има няколко проблема, които са по мярата на Русия (поне ръстът на Лавров го позволява). На първо място – вътрешните проблеми.

Не всички демократи са очаровани, а и на републиканците като цяло не им изглежда като добра идея „да позволим на Иран да бомбардира и да свалим санкциите, за да подхлъзнем Русия”. Причините са няколко: ако днешното ръководство на Иран успее да направи бомба, преди да му устроят майдан, цената на следващия опит може да е прекалено висока; сближаването с Иран никак не се харесва на произраелското лоби (да не се бърка с проеврейското) в Конгреса; сближаването с Иран ще усложни отношенията със саудитци и катарци, което може да повлече сериозни последствия.

Съвсем навреме за онези, които все пак искаха да потопят сценария за сближаване с Иран,

на сцената изскочи ИДИЛ

Фееричните му военни успехи в Ирак дадоха добър коз на администрацията на Обама по отношение на вътрешните проблеми. Веднага след настъплението на ИДИЛ прообамовската преса и анализатори издигнаха идеята, че „Иран ни е необходим независимо от цената”, защото само той може да спаси Ирак, както и САЩ от нова интервенция. Техеран радостно задрънка оръжие, а в публичното пространство се изля задоволството на ирански лидери по повод колко сме важни ние, и незаменими, и санкциите ей сегинка ще бъдат отменени”.

Засега вътрешната съпротива не е сломена.

Например Нанси Пелоуси, ръководител на „фракцията на демократите”, публично заяви, че не бива да си имаме работа с Иран, че не бива да му се доверяваме и въобще днес „ние сме заети с това да не позволим на Иран да се сдобие с ядрено оръжие”.

Очевидно е, че подобна ситуация поставя няколко стратегически и тактически предизвикателства пред Москва.

- какво да се прави, ако Иран мине на страната на американците

- как да се минимизира подобна вероятност

- какво да се прави с Ирак.

Ако съдим по раздвижването на руската страна, отговорите биха могли да са следните:

• максимална подкрепа за шиитското правителство на Ирак (например чрез доставка на бойни самолети в момента, когато САЩ излязат от договора с Ирак за „Ф-16”)

• да се използва потенциалът на сътрудничество със Саудитска Арабия и Катар като противовес на възможното пропадане на Иран пред САЩ.

Сценарият, в който Иран се превръща в регионален сътрудник на САЩ, е кошмар и катастрофа за саудитци и катарци. Първо, той би сложил кръст на плановете и амбициите им за регионално доминиране. За саудитците се появява перспективата за огромни вътрешни проблеми с шиитското население от най-важните нефтени провинции. Съвсем не е случаен фактът, че на прословутата американска карта на прекрояването на Близкия изток (изникнала отнякъде през 2006-2007 г.) просто я няма Саудитска Арабия.

Опитите за споразумяване с Катар, и то по катарска инициатива, са налице (визитата на Карасин), сега остава да се чакат резултатите от Срещата на върха на форума на страните износителки на газ в Доха.

Саудитците поканиха

Лавров „на приказки”

в един важен момент – на политическата сцена внезапно се върна (в пика на Вашингтон) легендарният принц Бандар, „два пъти убитият” ексръководител на арабските спецслужби, който се прослави с екстравагантните си действия. Най-ярките епизоди в тях са опитът да се шантажира Путин преди Олимпиадата в Сочи, и публичното изявление, че „между САЩ и Саудитска Арабия вече не съществува стратегическо партньорство”. Това не е най-подходящият преговарящ, но в днешния контекст е важно, че саудитците разбират сериозността на ситуацията и са способни на резки движения.

И сега – единственият непубличен елемент от анализа.

Преди визитата около атлантическите кръгове имаше вълнение дали Лавров няма да осъществи нещо като „размразяване” плюс „презареждане” и „стратегическо укрепване на двустранните връзки” със сериозни последици на глобално ниво.

Всъщност какво биха могли да направят заедно Русия и Саудитска Арабия?

Има няколко варианта (а те са много повече) и всички пораждат катастрофални последици за САЩ.

1. Саудитска Арабия получава гаранция за сигурност от РФ / КНР (ядрен чадър) и спира да продава нефт срещу долари. След едно такова решение за Вашингтон започва обратното броене в скъсени срокове, през което време той трябва да успее да смени властта в Саудитска Арабия, или да завладее нейните нефтени рейони. В противен случай, край на петродоларите и край на икономиката на САЩ, която веднага губи бонусите, генериращи нейните петродолари (търсенето на долара като валута, износ на инфлация и т.н.)

или

2. Саудитска Арабия, заедно с Руската федерация, намалява количеството нефт за световния пазар. Саудитска Арабия и Русия могат да затегнат колана за известно време, но останалият свят ще получи нефт срещу 160-180-200 долара за барел и веднага ще се прости с всякакви надежди да отмени или отсрочи надигащата се рецесия. Трябва да уточним, че Иран физически не може да замести подобни обеми

или

3. В най-лошия случай, ако Москва реално бъде раздразнена и поставена в ъгъла, саудитците може да се снабдят с ОМП. После регионът ще тлее с десетилетия, а за сигурността на доставките на суровини можем да забравим задълго. Последствията от такива стъпки ще са ужасни за години напред, но като метод да развържеш цените на суровините и да причиниш големи проблеми на САЩ, са направо идеални.

Резултатите

Визитата на Лавров не произведе някакви сензационни изявления и първата реакция в подобна ситуация бе „Лавров няма да може да ги убеди”.

Съдейки по последните събития, такава оценка е далеч от реалността. По-скоро и двете страни получиха търсения резултат, заради което и бяха водени преговорите.

От една страна, в Рияд се домъкна Кери и се срещна със саудитските марионетки от сирийската опозиция, даде им пари и с все сили произвеждаше аргументи за иранските силовици, които в същото време „унищожаваха контрите” в Техеран, убеждавайки ги „вие с тези ли ...... искахте да другарувате?”

От друга страна, преговорите за Иран влязоха в задънена улица, съдейки по изтеклата информация от западни дипломати, оповестена от Ройтерс, че видимата вече сделка бе тихомълком провалена от иранска страна.

Кери изпадна в амок и това става ясно от статията му в „Ню Йорк пост”, където твърди, че „публичният оптимизъм на Иран за сметка на резултата от преговорите не е отразен в позициите, които са заели при затворени врата”.

Британската пионка на Кери Уилям Хейг също е разстроен: не сме съгласни на сделка на всяка цена” – заяви той.

За да разберем обидата на нашите задоекански „партньори”, достатъчно е да вземем предвид два факта:

1. Иранската делегация заяви, че Иран трябва да запази 50 хиляди центрофуги за обогатяване на уран „и нито една по-малко”, както уточни техният преговарящ.

2. Към днешна дата в Иран има всичко на всичко 19 хиляди центрофуги, от тях работят само 10 хиляди.

Всеки преговарящ, който се сблъска с подобни изисквания, обосновано започва да подозира, че издевателстват над него.

Към дадения момент статуквото по иранския въпрос е запазено, а шансовете на Москва да насочи Иран към сделка с “Роснефт” нарастват. Част от американския управляващ елит неизбежно ще се постарае да попречи, но засега на Кремъл му се удава възможност да маневрира и да неутрализира спънките. А ако Техеран реши да мине на страната „на тъмните сили”, Лавров може още веднъж да долети в Рияд и не знаем кой трябва повече да се страхува от такова развитие на събитията – Москва или Вашингтон.

 

Crimson Alter, politrussia.com

(Псевдоним на един от най-популярните автори и коментатори в сайта политрусия)