Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 32 (2014) ПОБЕДИТЕЛЯТ ПОЛУЧАВА ВСИЧКО

ПОБЕДИТЕЛЯТ ПОЛУЧАВА ВСИЧКО

Е-поща Печат PDF

Всеки, който внимателно е следил украинската криза, би трябвало да забележи, че ситуацията се развиваше, и продължава да се развива, в режим на колебание. На18 февруари „Беркут” активно защитаваше майдана, а и изглеждаше, в това число и за самите метежници, че сутринта на 19-и всичко ще приключи, но всичко свърши на 21-ви, и в съвсем обратен ред – лишен от властта се оказа Янукович.

Такива колебания имаше и в ситуацията настъпление на „Беркут” – отстъпление на „Беркут” – преговори – нападение на метежниците. Тези полюси на поведение се наблюдаваха през цялото време на противопоставянето между Янукович и майдана.

След преврата, в същия режим на колебливост, се разгърна и противопоставянето между Русия и САЩ на фона на украинската криза. Първоначално активната позиция на ЕС, чиито водещи политици се изявяваха като едва ли на главни покровители на метежниците, постепенно се замени с по–пасивна, а после - почти до степен на адекватност. Евросъюзът отказа да поддържа американската политика за санкции и махалото се люшна в другата посока - ЕС, който до неотдавна почти на живот и смърт се противопоставяше на санкции трето ниво, започна сам да ги прилага.

Има, разбира се, дълбоки съмнения дали санкциите ще бъдат реални, но дори политическото заявление в случая се явява сериозен фактор в глобалната игра.

Колебанията на махалото

Китай и БРИКС, дълго време заемащи макар и благосклонна, но изчаквателна позиция по отношение на Кремъл, внезапно започнаха активно да играят на страната на Русия, и при това към тях се присъедини почти цялата Латинска Америка.

За колебанията на по–дребните участници в процеса даже и не говоря. Сърбия, България, Австрия могат по три пъти на ден да “излизат” от “Южен поток” и “да влизат” обратно – но на тези движения вече никой не обръща внимание.

За какво говорят тези колебания?

От моя гледна точка, за това, че са се сблъскали два реални по величина противници. И на всеки ход на единия бързо идва отговорът на другия.

Като в шахматна партия на двама шампиони, ситуацията на дъската се променя диаметрално от ход в ход. От една страна, това е потвърждение за възстановения свръхдържавен статус на Русия. От времената на разпад на СССР никой не си е позволявал директно да предизвиква САЩ пред очите на целия свят. От друга, всяко поредно колебание на махалото все повече нагнетява ситуацията; всеки пореден ход неизбежно се оказва по-радикален, а грешката се плаща все по-скъпо.

До 16 март Русия имаше възможност за отстъпление. Загубите биха били огромни, но теоретично, подчертавам, теоретично, можеше да се разчита да бъде избегната националната катастрофа. До визитата на Байдън в Украйна и до началото на пълномащабната наказателна операция Русия можеше да отстъпи на САЩ – в това време отговорността за преврата в голяма степен лежеше върху ЕС. Именно Евросъюзът притискаше Янукович, изискваше от него все нови преговори, все по–големи отстъпки и накрая се стигна дотам да благослови фашисткия пуч на 21–23 февруари.

След посещението на Байдън САЩ също загубиха пътя за отстъпление, дори и на теория. Загуба в украинската криза след редицата поражения, започнали от войната 08.08.08., продължаваща в Сирия, Египет, Ирак, Афганистан, оформи верига от събития, които водят САЩ към катастрофа - на режима и на създадената от него социално-икономическа система. И тази катастрофа по своите мащаби, включваща разрушаването на икономиката и човешките загуби, можеше да надмине всичко онова, което се случи след разпада на СССР.

С други думи, точно цената е въпросът – в силата и в слабостта на руската позиция. От една страна, само “конете на пазара” (майдан означава пазар) не разбират отдавна очевидното за преобладаващото мнозинство ръководители на страните в света: военно-политическата и икономическата система, предложена от САЩ на постсъветския свят, е претърпяла крах. За да поддържа собствената си социално-политическа и икономическа стабилност, Америка постоянно се нуждае от нови пазари. Но планетата е това, което е, а Марс засега все още никой не е заселил. Сиреч системата е достигнала точката, когато заради собственото си оцеляване САЩ трябва да ограбят всички, включително и своите съюзници в ЕС. След което въпреки всичко, те наистина ще рухнат. Но това ще бъде после.

Напълно естествено е никой да не иска да бъде разрушен и ограбен, още повече по начина, по който бяха разрушени и ограбени Либия, Сирия и Украйна. Затова не само в Китай или в Латинска Америка, но и в ЕС много политици се отнасят твърде благосклонно към

руската съпротива

И в това шансът.

От друга страна, ЕС е интегрална част от самата американска система, все още е в нея с правата си, макар и младши - но все пак бенефициент в грабежа. И не му си мисли дори какво би се случило, ако тази система започне да се разрушава. Разпадът на СССР повлече след себе си комлекс от проблеми в цялата сфера на неговото влияние. В съвременната ситуация, когато сферата на влияние на САЩ се явява целият свят, ако се повторят тези проблеми, то ще е за всички. Но от всички най-силно проблемът ще засегне ЕС, тъй като Европа е била най–приближена до центъра на силата и на влиянието на САЩ, получавала е от тази позиция най–големи дивиденти и най-малко от всички е мислела за алтернативна система.

Може да се каже, че страхът за съхраняването на Pax Americana е равен на страха от разпадането му. Затова безусловна поддръжка в своето противопоставяне на САЩ Русия ще може да получи едва в случай, че нейната победа е пълна, съкрушителна, окончателна и несъмнена.

Но такава победа е нужна не само от гледна точка на външната политика. През март мнозинството руснаци биха били удовлетворени само от присъединяването на Крим. През май обаче, за да не загуби поддръжката на избирателите, властта трябваше да присъедини още Донецк и Луганск. Днес става дума за цяла Новорусия. Но това поражда и въпроси: след всички зверства и провокации ще се измъкне ли безнаказано киевският режим? Или ще загуби още осем области? Но Киев ще се примири ли, ще признае ли загубата на тези територии, както и на Крим, или столетия наред ще пие кръв и ще се готви за реконкиста?

А вече през септември – октомври руснаците биха възприели като достатъчна победа нищо по–малко от цяла Украйна (с една възможна подялба на части от граничните земи с Унгария, Полша, Румъния, или на тези от тях, които успеят навреме да се ориентират и да заемат правилна позиция).

Ако външнополитическата необходимост за привличане на съюзници изисква гъвкавост и умереност, то вътрешнополитическата потребност от демонстрация на силата и на възможностите на Русия изисква активни настъпателни действия и гръмки победи. Фактически вътрешната ситуация ограничава възможностите за външнополитически маневри, а нивото на външното противопоставяне снижава възможността за вътрешнополитическо маневриране. С радикализирането на избирателя трябва да се радикализира и политиката, а с радикализирането на политиката се орязват потенциалните съюзни на властта групи от „патриотични либерали” и ”умерени западняци”. Днес те са съгласни с това, че Русия не трябва да капитулира, но в същото време не искат пълен разрив със Запада и настояват за компромис.

От едновременна победа към взаимно поражение

Повишеното международно напрежение и демонстрираната готовност на САЩ да воюват, именно да воюват с Русия до последния украинец, не оставят възможности за взаимно приемлив компромис. Най–парадоксалното е, че днес компромисът, който преди три месеца можеше да се разглежда като едновременна победа и на Москва, и на Вашингтон, ще се възприеме като тяхно взаимно поражение, като взаимна слабост. А такава оценка би довела до опит за създаване на нови центрове на сила, след като тези, от които ние така сме се страхували, се оказват едни страхливци... И това няма да намали, а само ще засили международното напрежение и ще влоши външните и вътрешните позиции и на руския, и на американския истаблишмент.

Затова реч е не за съглашение, а за победа. При това победа, която дава на победителя всичко.

Следователно, руското ръководство, което не мисли за капитулация, трябва да е готово за война, доколкото става дума за война без пряк  сблъсък между двете ядрени държави, с други думи – за „мрежово ориентирана” война; залогът в която обаче не е само победа, но и въпрос на живот. Оттук произтича и мобилизационната вътрешна политика. В това число и пълният разрив с умерените в Русия. Не защото умерените са лоши. На практика много от тях са по-задълбочени в грижата си за Русия, отколкото някои радикали. Но войната оставя само две гледни точки: правилна и враждебна. Войната диктува принципа на поведение: който не е с нас, е против нас. Войната води до твърда поляризация и до изчезване на полутоновете, до размиване на политическия център.

А войната вече идва!

И това, че руските дивизии още не са се срещнали на бойното поле с американските бригади, се обяснява изключително със сдържащата сила на ядрените арсенали. Още повече че последствията от тази война за загубилия ще бъдат много по-страшни, отколкото при ядрен удар.

И в тези условия обществото ще изисква ограничителни мерки за „петата колона”. Ще бъдат издигнати, и вече се издигат, точно тези изисквания, които издигаха „оранжевите” в Киев, само че острието на репресиите ще бъде насочено в обратна посока. Властта в Русия е достатъчно интелигентна, за да разбира цялата опасност на такива изисквания, както и невъзможността за тяхната реализация. Но разбира също, че е немислимо да се противопоставя на волята на народа. Още повече че в условията, изискващи военна консолидация, това е недопустимо. Властта дори е в невъзможност правилно да коригира тази воля с подкрепата на медиите, доколкото в условия на война главна тема става военната пропаганда, а темата за полезността на умерените патриотични либерали ще влезе в противоречие с нея и ще предизвиква съмнения в патриотизма на самата власт.

Затова най–доброто, което властта може да направи за патротичните либерали е да ги махне от забележимите държавни постове и максимално да ограничи публичните им изяви, за да не напомнят на народа необмислено за себе си. Защото народът, на когото са наложили война и който се е съгласил с тезата, че няма друг изход, и се е приготвил за тази война, е страшен. Двойно по–страшен е по отношение на всички, които той припознава за предатели и за помощници на врага.

Най-общо, външната политика на „люлеещото се махало”, която до голяма степен е принудителна, води до радикализиране  на вътрешнополитическата обстановка в Русия, води до засилване на патриотичните и даже на националистическите настроения. И властта е принудена да ги поддържа умерено, доколкото те й създават необходимата вътрешна опорна точка в противопоставянето на САЩ.

По–нататъшното развитие на обстановката в тази същата динамика ще доведе до това, че властта в Русия ще бъде принудена да се отклони от обичайната политика на баланс на интересите на различните политически сили и все повече да се ориентира към патриотичния лагер, който също, между впрочем, не е единен. И това изглежда практически неизбежно.

От една страна, това може да има позитивни социални последствия. Принудителната замяна на умерените западняци на високи, и не съвсем, държавни длъжности ще доведе до включване на социални издигания и ротации на елита. От друга страна, това рязко ще снижи възможностите за вътрешнополитически и външнополитически маневри на самата власт и ще добави към онези 10-15 % прозападен електорат също толкова количество избиратели, ориентирани към умерените, но също като тях чувстващи се маргинали.

Това няма да наруши веднага социалната стабилност, но за новоназначения посланик Тафт ще се отвори обширно поле за подривна дейност. Вариантите да й се противодейства са два: или рязко затягане на режима, или бърза победа над САЩ. С изчезването на техния посланик като източник на средства „за революцията” опасността изчезва от само себе си.

В Русия има проамериканска партия, по едно време беше даже и прояпонска, настояваща за връщане на островите, но, виж, прогвинейска, няма.

Да бъдеш проамерикански политик след поражението на САЩ, е все едно да си пронемски след 1946 г.

И това е още един куриоз на съвременната политика: за да може в Русия да оживеят прозападните политици, ориентирани към американския модел, самият този модел трябва колкото се може по–скоро, с грохот, да бъде съборен, ведно със съвременната американска държава. И с Европейския съюз, ако той не се опомни навреме.

 

Ростислав ИШЧЕНКО
президент на украинския Център за системен анализ и прогнозиране

 

 

4 август 2014 г., centerkor-ua.org

 

Превод Варя ЯСНИКОВА