Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 32 (2014) СЪРБИЯ, ВЕРСАЙСКАТА ТРАПЕЗА И ПРАВАТА НА БЪЛГАРИЯ

СЪРБИЯ, ВЕРСАЙСКАТА ТРАПЕЗА И ПРАВАТА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

продължение от бр. 31

• Не човешки, а суверенни права и национална независимост за българите от Западните покрайнини и Струмишко!

Ако България бе признала де юре Сърбия след 5 юни 2006 г., когато Сръбският парламент обяви страната за суверенна държава с определена територия и ясно очертани граници, признаването на 25 март 2008 г., само две години по-късно, както и на едностранно обявената независимост на Косово, на 17 февруари 2008 г., т.е. разпада на Сърбия на две самостоятелни държави би било немислимо. Но този процес на разпад е възможен и по-всяка вероятност ще продължи, тъй като никой от съседите на Сърбия не я е признал де юре след разпада на федерацията и почти всички съседни държави имат неуредени териториални претенции към Белградския санджак.

На фона на разпадналата се и заличена като субект на международното право Съюзна република Югославия, продължаващата търпимост от страна на всички български правителства от 1990 г. до днес към реокупацията на българските земи, предоставени на Кралството на сърбите, хърватите и словенците по силата на Ньойския договор, е престъпление и трябва ясно да се посочат извършителите на това престъпление. Последният правоприемник на Кралството на сърбите, хърватите и словенците е Съюзна република Югославия, сдобила се с това име на 27 април 1992 година. Това фиктивно държавно образувание, силно окастрено, през 2003 г. се преименува в Държавна общност на Сърбия и Черна гора. Ако условно тази държавна общност би могла да претендира за правоприемство от СРЮ, на практика тя престана да съществува с разпадането и с конституирането на две самостоятелни държави – Сърбия и Черна гора.

Политическо достойнство и предателство

Какво днес става в Сърбия и как тя урежда отношенията и граничните си спорове на запад и на юг с бившите съюзни народи, си е нейна работа. Достойнството не е силната страна на сръбската външна политика, но на сръбските политици не би могла да се отрече фанатичната привързаност към сърбизма!

Право и задължение е на българската държава и на т.нар. управляваща политическа върхушка ясно да заяви, че България никога не се е отказвала, съгласно член 37 на Ньойския договор, „от всички права и титри върху териториите на българската монархия от 1545 кв. км”, т.е. от Западните покрайнини в полза на Сърбия! Тази територия, според договора, стана „съставляваща част” от новообразуваната Сърбо-Хървато-Словенска държава и по силата на никакво международно договорно или обичайно право не би могла да бъде присвоена от която и да е от нововъзникналите държави на територията на бивша Югославия. Пет от тях и не искат това!

Всички български правителства от 2006 г. си затваряха очите и престъпно продължават да търпят окупацията на Западните покрайнини от Сърбия. Не само това. Вече второ десетилетие българският народ мизерно търпи своите президенти, външни министри и други „държавници” да правят изявления, с които да се харесат на Сърбия, а не да защитят българските национални интереси. Един министър-председател заяви, че повече не трябва да се говори за Западни покрайнини, а за Източна Сърбия”. По силата на подобна логика и Пловдив бихме могли да обявим за Източна Сърбия като граница с шопската нация!

Българският президент на посещение в Сърбия и Западните покрайнини заяви, че никога отношенията между двете държави не са били толкова добри, колкото сега. Един пишман външен министър (а може би добър за други държави) заяви, че от юридическа гледна точка връщането на Западните покрайнини е невъзможно, а от политическа гледна точка е недопустимо. Каква наглост и невежество! Друг външен министър декларира безусловна подкрепа за Сърбия за приемането й в ЕС!

Ние се питаме защо, какво и колко са получили тези „българи” срещу толкова безкористна подкрепа на окупацията на Западните покрайнини от Сърбия след отпадането на основанието, поради което бяха откъснати от България и предоставени на една вече не съществуваща държава? На същото основание и право, на което след разпадането на Съюзна република Югославия бяха обособени нови държави по етнически и исторически признаци, Западните покрайнини ex officio възстановяват статута и правото си на интегрална част от българската държава. Къде е държавата, която трябва да поема отговорност за тях?

Ние не призоваваме към война със Сърбия с цел възстановяване на статута на Западните покрайнини на неразделна част от българската територия. Ние настояваме България да заяви своята позиция въз основа на задълбочен правен анализ на събитията и последиците от тях, настанали след окончателното разпадане на Югославия, с оглед действащото международно право и установяващите се в Европа междудържавни отношения, гарантиращи ред, законност, взаимно уважение, суверенно равенство и териториална неприкосновеност между държавите. Докато продължава окупацията на Западните покрайнини и на други отнети от България територии по силата на Ньойския договор, държавите, които без правно основание задържат тези български земи, не могат да станат част от Европейския съюз и да получат българската подкрепа за тяхното членство.

В Европейския съюз са основните виновници за откъсването на тези територии от България. Тяхно задължение е да наложат възстановяване на статуквото отпреди 1920 г., на българския суверенитет, ред и законност, които България упражнява, като равноправен член на ЕС!

Какво може и трябва да се направи на практика

Времето на изчакване и безотговорно бърборене от страна на невежи политици изтече.

Призоваваме будните българи да се организират в Мрежата и в Общонационален комитет и да потърсят отговорност от предателите, продължаващи да нехаят и да компрометират българските национални интереси. Време е да се преустанови търсенето на правни основания „за връщане на Западните покрайнини”, тъй като липсват правни основания за продължаващата окупация от Сърбия. Западните покрайнини са българска територия, поставена в правен вакум, след заличаването на държавата, на която бяха предоставени за управлението по силата на международен договор.

Rebus sic stantibus

Тук му е мястото да разсеем някои правни тези и конструкции, лансирани от следящи и анализиращи темата добри българи, като възможни правни и политически основания за промяна на статута на Западни покрайнини.

Предлага се позоваване на доктрината на обичайното международно право Rebus sic stantibus. Правилото за коренна промяна на обстоятелствата е кодифицирано в чл. 62 на Виенската конвенция за правото на договорите, в сила за България от 21 май 1987 г. Нормата Rebus sic stantibus всъщност е допустимо изключение от общото правило на международното право pacta sunt servanda – договорите се изпълняват (чл. 26 на Виенската конвенция), което допуска неизпълнение на поето задължение по международен договор при условията, изчерпателно посочени в чл. 62 на Конвенцията за правото на договорите.

В какви случаи една страна по договор би могла да се позове на клаузата за коренна промяна на обстоятелствата, за да не изпълни поети по договора задължения?

Съгласно чл. 62, ал. 1 подобно позоваване е допустимо в случаите, когато:

а) обстоятелствата, съществували по време на подписване на договора, на чиято промяна се позовава, са били обективно от съществено значение за обвързването с договора; и

б) изменените обстоятелства коренно са променили естеството на поетите по договора задължения. Става въпрос за промяна на обстоятелства, която по време на сключването на договора не е могло да бъдат предвидени.

Алинея 2 на същата разпоредба не допуска позоваване на правилото Rebus sic stantibus, когато договорът установява граница или когато промяната на обстоятелства е в резултат на нарушение на договора от страна на държавата, която се позовава на това правило.

Ще припомним още две норми от Виенската конвенция за правото на договорите, която е приложимо международно право в отношенията между България и Сърбия.

Съгласно чл. 1 конвенцията се прилага за договорите между държави, т.е. между държави, страни по конвенцията и сключили двустранни или многостранни договори, а чл. 4 уточнява, че тя се прилага само към договори, сключени от държавите след нейното влизане в сила по отношение на тези държави. За България това са договори, сключени след 21 май 1987 г. За Сърбия  - след разпадането на Общността Сърбия и Черна гора.

На пръв поглед случаят със Западните покрайнини като че ли покрива и двата критерия по член 62 ал. 1 – обстоятелствата, на чиято промяна България евентуално би се позовали, са били обективно решаващ фактор за подписване на Ньойския договор от страна на България и останалите страни по него, и на второ място разпадането на СР Югославия, правоприемник на Кралство Югославия, което е единственият субект на международното право страна по Ньойския договор, черпещ права от него, прави обективно невъзможно изпълнението на задълженията по управление на придадените български територии на Кралството на сърбите, хърватите и словенците, съгласно чл. 37 на Ньойския договор.

В случая неотносима към клаузата на променените обстоятелства е втората алинея на чл. 62, която изключва от приложното поле на клаузата договори, с които се установяват граници между две държави, тъй като разпоредбата на чл. 62 няма обратна сила и е неприложима към Ньойския договор. Сърбия не е страна по Ньойския договор и не би могла нито да черпи някакви права, нито да има някакви задължения по него.

В меморандум на Асоциацията на българите по света и световния парламент на българите се прави асоциация с позоваването на клаузата Rebus sic stantibus от Кралство Сърбия през 1912 г., когато след окупацията на Македония Сърбия отказва да се оттегли „от безспорната и спорните зони” в нарушение на поетите по междуправителствения съюзен договор задължения.

Паралелът е несъстоятелен, тъй като България и Сърбия са били страни по междуправителствения съюзен договор, който Сърбия отказва да изпълнява, докато Сърбия не е част от Версайската система от договори и не черпи права от тях.

 

СЛЕДВА