Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 33 (2014) ТЕХНИЯТ МАЙДАН БЯХА ВИСОКИТЕ ВЪРХОВЕ

ТЕХНИЯТ МАЙДАН БЯХА ВИСОКИТЕ ВЪРХОВЕ

Е-поща Печат PDF

• РАЗКАЗ ЗА МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ ОТ ХАРКОВ И ДОНЕЦК

Като се оглеждам назад мога да кажа, че съм един късметлия. Бродих 33 години по планините и бях първият българин, който успя да види и заснеме отблизо всички най-високи върхове в Хималаите и дори да изкача, заедно с Асен Джаков,  втория хималайски връх – джуджето Айлан пик (сега Имджа тце), високо 6200 м.

И без да съм топ журналист като Симеон Идакиев или Тома Томов, в Хималаите имах шанса да  срещна  първия покорител на Еверест сър Едмунд Хилари, както и  двама украински алпинисти, за които може да се говори само със суперлативи. Защото Сергей Бершов и Михаил Туркевич са първите алпинисти, изкачили Еверест нощем (1982 г.), първите алпинисти, направили 7-километровата  „разходка” в зоната на смъртта през четирите осемхилядника на третия по височина връх Канченджьонга (1989 г.) и първите алпинисти, успели да преодолеят страховитата 3,5-километрова Южна стена на вр.Лхоце (1990 г.).

Срещнах тези двама изключителни мъже през пролетта на 1989 г., когато предприех едно самотно пътешествие до Канченджьонга (8656 м) – огромен масив, смятан до средата на 19 век за най-високия връх на света. Всъщност масивът има 5 върха и затова е наречен „Петте съкровища на белия сняг”. Рьорих пише, че лама посочил към петте върха на Канч и казал: „Там се намира входът в страната Шамбала. Цялата мъдрост, цялата слава и блясък са събрани там!”...

Изкушението за мен да видя отблизо този свещен връх, беше голямо. По онова време в „горния десен ъгъл” на Непал разрешаваха трекинг само на 500 туристи годишно, и то в група с планински водачи-шерпи. Но срещу 50 долара една трекинг агенция ми издейства разрешение и след като подписах декларация, че не носят отговорност, ако изчезна, отидох в съветското посолство да изпрося бензин за примуса Juvel. Бях случил поредната бензинова криза в бедната азиатска страна.

- Отивам към вашата експедиция на Канч-89. Нали сме братя, ще ми дадете ли 1 л бензин да си готвя по пътя? - попитах съветския консул

- Няма проблем. Но ще занесете ли тази купчина писма да зарадвате  нашите алпинисти?

- Само собой разумеется. Давайте ги!

- Сега слушай! - ми каза консулът. - Като раздаваш писмата на Базовия лагер, на по-дълго писмо ще казваш „Шайбу!”. („Шайба” е “паролата” за консерва от шпроти, пълна с водка.)

Изкачването до базовия лагер от влажната тропическа джунгла до снеговете на 5000 м  заслужава специално описание. С много перипетии, как да е , за 5 дни стигнах точно навреме от летището Тапледжунг до предния базов лагер на последната експедиция на империята Съветски съюз. Две петорки алпинисти бяха успели да преминат траверса и слизаха към нас. Настроението беше приповдигнато и аз  още с първото писмо  опитах да направя бартера. „Шайбу!” „Все кончилось, брат! Все выпили”, извини се завхозът ...Профилактично”...

Преживях го. На 4000 м и без това на неаклиматизиран човек изобщо не му се пие.

Потеглих за среща с алпинистите към Рамче (5000 м), откъдето се разкриваше величествената гледка към траверса на Канч.

Един след друг пристигнаха ръководителят Едуард Мисловски и участниците от експедицията на века, завършила без жертви с 85 изкачвания на осемхилядници. Пристигнаха  и петорките, които бяха преминали осемхилядниците от запад на изток и от изток на запад. В тях имаше познати за мене имена: Бел (Белибердин от Ленинград), Анатоли Букреев (Казахстан), Сергей Бершов (Харков) и Михаил Туркевич (Донецк). За последните двама алпинисти от равнината знаех, че са  най-добрите скални катерачи на СССР. Няколко години поред, на състезанията по скалите на Крим, те бяха печелили шампионата, показвайки, че земното притегляне изобщо не ги притеснява - с безподобна лекота се движеха като скални паяци както нагоре, така и надолу.

Поздравих Бершов и Туркевич на руски език с изключителното постижение и изведнаж бариерите между нас паднаха. Те бяха недостижими над 5000 метра, но аз пък бях преминал всички големи трекинги от Даулагири до Канч, така че всеки от нас имаше какво да каже на другите двама.

Съвсем естествено двамата катерачи и „снежни барсове” бяха включени в първата експедиция на СССР Еверест-82. Разузнаването за тази експедиция се извърши през април 1980 г., когато ние с Христо Проданов и Методи Савов бяхме на Базовия лагер на разузнаване за нашата експедиция Лхоце-81.

Ръководителите Мисловски и проф. Там избраха премиерен маршрут по стръмен ръб, започващ от Западния циркус, който изискваше преодоляване на пасажи от V категория по трудност на височина 7500 м. Сякаш бяха точно за тях двамата.

Само за 2 дни Сергей и Миша фиксираха 300 метра вертикални парапети и атаката на Еверест можеше да започне. Първата свръзка бяха руснаците Мисловски и Белибердин, следвани от украинците Бершов и Туркевич.

Една малка грешка, обаче, обърква всичко.

На един от стръмните парапети Мисловски се преобръща и губи раницата си, но не и волята да достигне върха. Над Лагер 5 кислородът му свършва, ръцете му започват да мръзнат. Еверест е изкачен, но състоянието му на слизане към Лагер 5 става критично.

Спасението идва от Сергей и Миша, които форсират катеренето си, достигат по тъмно до първата атакуваща свръзка, дават кислород и ръкавици на мръзнещия Мисловски и в настъпилата ледена лунна хималайска нощ искат разрешение да продължат изкачването към Еверест. Нещо, невъзможно за простосмъртните, но не и за шампиони по скално катерене. (Същото направиха Кирил Досков и Николай Петков пак на Еверест след 2 години, спасявайки Методи Савов и успеха на българската експедиция).

Руските вестници писаха тогава, че двама украинци спасиха двама руснаци, но сдържано: „Ночной визит к богине”, Това, което трябва да осмислят българите, е, че само преди 30 години руснаци и украинци бяха един народ и когато преследваха обща цел, едните бяха готови да се жертват за другите както бащите им през Отечествената война. За съжаление „демокрацията”безмилостно ги раздели   на „укроси” и „москали”.

След Еверест Сергей Бершов и Михаил Туркевич станаха най-популярните и уважавани „снежни барсове” в Съветския съюз. Те продължиха да правят невероятно трудни изкачвания като например зимната премиера на стената на вр. Комунизъм (7500 м). Вече като ръководител, Едуард Мисловски ги включи без колебание в разширения състав за нещо много, много трудно – траверс на 4-те осемхилядника на Канченджьонга изцяло в зоната на смъртта.

Подготовката на състава беше като за излитане в космоса. Бегла представа може да се добие от два теста за класиране: изкачване-спринт до Елбрус (5600 м) и соло изкачване по склона на пик Комунизъм от 6700 до 7400 м по  време.

На слизането от Елбрус Миша решава да се изхитри и се спуска с параплан, който търпеливо изкачил в раницата си до върха. Скомината, която направил на останалите алпинисти, газещи размекнатия сняг, едва не завършила трагично за кандидата за суперекспедицията на Канч. „Вече се снижавах към  гората, когато реших да премина между две големи скали на скален каньон. В последния момент един порив на вятъра ме отклони и ме залепи  за едната. Посрещнах сблъсъка с краката си, но парапланът се погаси и аз тупнах на дъното на каньона по гръб. Лежах ни жив, ни умрял и се проклинах, че изпускам експедицията на живота си. Бавно се изправих. Нямах счупване, но бях жестоко натъртен. Как да е, се добрах до един кишлак, където местна знахарка ме зави с овча кожа и с нейната кавказка медицина успя да ме възстанови за няколко дни. Така продължих с другите тестове и ме включиха в отбора” - разказваше ми Миша в Катманду, докато се разхождахме около неварските храмове и магазините на шерпите в Тамел.

Бях  с тези изключителни алпинисти само 2-3 дни в базовия лагер и още толкова в Катманду, докато чакахме обратните си полети. Горе в планината на 4000 метра те ме поканиха на  руска баня в една палатка с нагорещени плочи. Беше незабравимо преживяване. Аз от своя страна ги заинтригувах с книгата на Джон Барон „KGB”, която си бях купил от Индия и с ефекта  на противовъзпалителния препарат Feloran (Волтарен) на нашия институт НИХФИ.

Оттогава не сме се срещали, но имам чувството, че сме се разделили вчера. Колкото недостижими бяха Сергей и Миша по скалите и леда на хималайските първенци, толкова земни хора и добри приятели се оказаха в града.

След това аз потънах в нашия преход, в изборни и парламентарни баталии в 7-мото ВНС и така пропуснах третото им постижение ог световна класа – първото успешно изкачване на 3500-метровата стена на Лхоце (8511 м). Тази стена–убиец беше определена от Райнхолд Меснер като проблем, който ще бъде решен чак през 21 век. Йежи Кукучка, вторият алпинист, изкачил всички осемхилядници, обаче, знаеше опита на съветските „снежни барсове”и реши да ги изпревари, когато те правеха траверса на Канченджьонга през 1989 г. Кукучка достигна 8200 м, когато тънкото въже не издържа падането му и се случи непоправимото.

След гибелта на Кукучка дойде шансът на Сергей Бершов и Михаил Туркевич да докажат, че са едни от най силните алпинисти на 20 век. Туркевич вече е зам.-ръководител на експедицията „Лхоце-90 Южна стена”. Чудесната аклиматизация и опитът на двамата украинци правят възможно преодоляването на пасажи от най-висока категория на трудност на височина 8000 метра. Всичко върви по план до финалните 500 метра. На ръба на Лхоце обаче, духат ураганни ветрове, които изпиват силите на атакуващата свръзка Сергей Бершов и Владимир Каратаев. Те достигат заветната цел и започват слизането. На 8250 м те срещат втората атакуваща двойка Михаил Туркевич и Гена Копейко. Опитното око на Миша веднага преценява, че Каратаев е толкова изтощен, че няма да успее да слезе сам по стената. И Михаил Туркевич, намиращ се в отлична форма, жертва своя сигурен триумф, за да спаси приятеля, с който преди година са преминали траверса на Канч. Отново украинците Туркевич и Копейко спасяват руснак. Какви  усилия  им коства тази четиридневна спасителна акция по 3000-метровата стена, по която фучат лавина след лавина, ние трудно можем да си представим.

„Сега вече вярвам, че на земята има ангели-спасители!” - често повтаря оцелелият Каратаев. А Сергей Бершов, изкачил с приятеля си Миша всичко най-трудно в Хималаите, пише в книгата си „Живот с пулс 120”: „В живота има моменти, когато рискът има само една алтернатива – компромисът със собствената съвест”. Този компромис Сергей и Миша никога не направиха.

Днес от „великолепната петорка” живи са само покорителите на Южната стена на Лхоце. Бел, както наричаха Владимир Белибердин, изкачил трите най-трудни осемхилядника без кислород,  загина нелепо в родния си Ленинград в катастрофа. Анатоли Букреев, изкачил Еверест 4 пъти и почти всички други осемхилядници, уверен в издръжливостта си, в 1997 г. предприе с един италианец зимно изкачване на Южната стена на Анапурна. Прашна лавина отне живота му, посветен на планините. На мемориала, издигнат от неговата американска приятелка на базовия лагер на  Анапурна I, се чете неговото верую: „Планините са храм, в който аз изповядвам моята религия!

Миша Туркевич в последните си  години стана ръководител на Центъра за спасители към Министерството на извънредните ситуации в Москва. Почина внезапно от проблем с панкреаса. „Природата му беше отпуснала енергия за няколко души. Той не познаваше състоянието на покой” - казва за него Каратаев. На изключителните хора, изглежда, им е съдено да си отиват млади.

Опитвам се да си представя как биха реагирали на днешната братоубийствена война, разпалена с чужда помощ от синовете и внуците на тези, които преди 73 години посрещаха в Украйна армията на Хитлер  като освободителка. Бидейки от Донецк, не се съмнявам, че Миша щеше да настоява за бърза намеса на руските десантни войски, особено след кървавата вакханалия на „вътрешния министър” Парубий в Одеса. А Сергей Бершов, като треньор на украинските алпинисти, сигурно стиска зъби и чака това масово безумие да свърши, за да може отново да покаже на света с младите украинци и своите приятели от Русия на какво са способни славяните, когато са се посветили на обща кауза.

Сергей и Миша, моите мимолетни приятели,  бяха  хора  „высокого полета”.

Техният Майдан бяха високите върхове. Техният живот беше непрекъснат риск и готовност за саможертва за приятеля и партньора, живот за прослава на Отечеството.

Бащите им бяха победили фашистите в Отечествената война, те преодоляха най-трудните каменно-ледни стени в света и останаха в историята на хималаизма недостижими.

Гордея се и съм щастлив, че ги срещнах.

И че те бяха мои приятели.