Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 34 (2014) ДУМИ ЗА ПРИЯТЕЛЯ

ДУМИ ЗА ПРИЯТЕЛЯ

Е-поща Печат PDF

На 12 август се изминаха 40 дни, откакто поетът Рашко Стойков напусна този свят

Той си отиде от живота и от нас незабелязано. Дори със закъснение узнахме за смъртта му. След като вярната му спътница Люба Ленкова се пресели във вечното, останалите години бяха мъчение за него. Живееше сам и самотно. Налегнаха го болести, все по-трудно се движеше. Дъщеря му и обичаният внук бяха толкова далече, и макар да не го забравяха, имаха си свой живот и грижи. Можеше надълго да разказва за съдбата на момчето, за индийската принцеса. Всеки разговор по телефона му носеше радост, може би защото нарушаваше неговото тъжно и монотонно ежедневие. Защото усещаше, че има приятели, че е потребен. А той не беше свикнал да живее затворено, откъснат от хората.

Рашко беше подчертано публична личност и поезията му беше откровен и честен разговор с хората. Помня как възторжено възприемаха неговите смели и категорични оценки за хора и събития, за днешната съдба на българите.

До края си остана поет. Вече трудно говореше, но бързаше да каже новото стихотворение, родено в жестоката самота. Изпитваше доволство, че още умее да отреагирва като поет на онова, което става около нас.

Рашко притежаваше завидна чувствителност за обществените вълнения и винаги намираше точен поетичен изказ на своето негодувание. Много пъти съм се убеждавал каква радост изживяваше, когато четеше по телефона стихотворните реплики, подготвени за „Пардон” във в. „Дума”. Не е имало случай да сме спорили или дори да съм имал колебания за неговите точни попадения. Той беше с верен поглед и точна преценка за важното и значимото, за онова, което тревожи хората.

Помня ранните му стъпки от студентските години, макар че дойде в Университета с признанието на поет.

Заедно с Мишо Берберов бяха вече минали през поетичната школа на старозагорските майстори Иван Хаджихристов и Иван Мирчев. Първите книги на Рашко - „Дивите петли”, “77 стъпала”, ”Празнична каторга” очертаха ясно облика на поет с особено дарование.По-сетнешното му развитие потвърди тези отлики. Той е поет на неспокойствието, на задъханите и тревожни рими, на острите и тревожни въпроси.

Поет сатирик като него няма в нашата поезия и това особено пролича в годините на тъй наречения преход. Всичко което той беше изграждал и осмислял като творческа позиция преди всичко, а и като поетически израз, се изяви най-пълно тогава. В творческия лик на поета и гражданина Рашко Стойков тъй органично се долавя мъдрата и силна школа на Гео Милев. Трудно ми е да си спомня друг творец в нашата литература, в чието развитие толкова силно, но индивидуално оригинално да се проявява духовната мая на друг голям писател.

Свързаността на Рашко Стойков житейски и творчески с делото и личността на Гео Милев е колкото случайно, толкова и закономерно.

Годините,които прекара в музея на големия поет в Стара Загора, го сродиха съдбовно с делото и подвига му, за които не се учи по книги. По-късното близко съдружество с дъщерята Леда Милева, сякаш доизгради сложния духовен мост между две епохи и двама поети.

В острите и удивително актуални стихове и епиграми, които Рашко Стойков толкова активно пишеше в ранните години на прехода, а и по-сетне, ясно се долавяше политическият нерв и творческият темперамент, присъщи на  Гео Милев. Това творческо родство е нещо много дълбоко и сложно и определено заслужава теоретично осмисляне. Точно в тези поетични, граждански реплики на Рашко Стойков с обърканото време и неговите жалки герои се изяви най- точно неговият ярък и неповторим образ на поет и гражданин.

Рашко Стойков се извиси на висок обществен и поетичен пиедестал, сатирата му стана обществена институция. Той, който не беше членувал в политически партии и дори е патил от безумия по времето на социализма, през трудните времена на прехода застана като най-личен и силен защитник на идеалите на социализма, на правдата и справедливостта. Известни са признания на дейци на СДС от ония години, че са изтръпвали да не попаднат под непрощаващото око на Рашко Стойков. Може ли да има по-вярна оценка за делото на поета и сатирика?!

Видяхме се за последно, когато изпращахме Николай Петев. Той вече едва пристъпяше, но беше дошъл да изпрати своя другар. Тръгнахме заедно, хвана ме под ръка, за да върви по-спокойно. Изпратих го до неговия трамвай за „Люлин”.Качи се с мъка, обърна се и усмихнат ми помаха с ръка.

Нещо ме жегна. Не исках да мисля, че е за последно, че е било прощаване. Уви.