Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 35 (2014) ИЗМЕРЕНИЯТА НА ЕДНА ИСТОРИЧЕСКА ДАТА

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ЕДНА ИСТОРИЧЕСКА ДАТА

Е-поща Печат PDF

През последното десетилетие проявите на десен популизъм, ксенофобия, национализъм, неофашизъм в различни страни се увеличават. Все по-гръмки стават гласовете за криза на либералната демокрация. Тези процеси протичат в една или друга степен и в бившите социалистически страни, където те имат свой ритъм и предпоставки, обусловени както от по-глобалните процеси на съвременния капитализъм, така и свързани с особеностите, с начина, по който навлизат към капитализъм тези държави. Като имам предвид това, ще се опитам да развия идеята за две вълни и три източника на реабилитация и прояви на възраждане на фашизма в Източна Европа и бившето постсъветско пространство. Първата вълна е между 1989 и 2007 г., а втората – след започването на световната икономическа криза след 2007 г. Трите източника са съответно (а) начинът на делегитимация на социализма и легитимация на реставрацията на капитализма; (б) политиката на западните държави; (в) кризисните процеси в различни страни на Европа през последните години.

1.   Идеологически технологии на сатанизация на социализма и реабилитация на  фашизма

Пропагандно-идеологическите, дискурсни, социално-психологически и идентификационни механизми на делегитимацията на социализма и легитимацията на реставрацията на капитализма са първият източник, оформящ първата вълна на реабилитация на фашизма в Източна Европа в периода между 1989 и 2007 г.  За да разберем това, трябва да имаме предвид, че самата дефиниция на фашизма не е нещо неутрално и деидеологизирано, както изглежда във всекидневното съзнание, а е коренно различна в различните идеологически интерпретации на това явление. В бившите социалистически страни от 1933 г. насам господстваща е дефиницията на Георги Димитров, според която „фашизмът е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал”. В тази дефиниция се вижда, че родова характеристика и на фашизма и на либералната демокрация е капитализмът.

Чрез либералната демокрация, в безкризисни времена, господството на капитала е прикрито, незабележимо, представено чрез формално свободно избирани от гражданите парламенти и правителства. При фашизма става дума за открита диктатура. Капитализмът при определени условия ражда либерална демокрация, а при други условия, когато  изпада в системна криза и либералната демокрация, и нейните институции все по-малко работят,  с нейна помощ води до фашизма. Във всеки случай, не може да има фашизъм там, където няма капитализъм.

Реставрацията на капитализма в България

обаче започна именно чрез либерално преформулиране на понятието за фашизъм, чрез което от него бе премахната идеята за капитализма и това, че фашизмът е тип господство на финансовия капитал, а бяха вкарани определени формални характеристики на политическата надстройка. По този начин вместо капитализъм бе прието едно ново родово понятие – „тоталитаризъм”, в което бяха включени и съществуващите политико-икономически системи в бившите социалистически страни, представени дискурсно с термина „комунизъм”. Това либерално дефиниране на фашизма не като версия на капитализма, а на един нов термин - „тоталитаризъм”, послужи, от една страна, за манипулация, чрез която бяха идентифицирани съществуващите в тях общества с фашизма, а и сатанизирани, а от друга страна, капитализмът бе оневинен като система, родила фашизма.

Подложени на сериозен теоретичен анализ обаче тези либерални дефиниции на фашизма, чрез които се прави опит да се делегитимират бившите социалистически общества в Източна Европа, се оказват трудно защитими. (1) Затова и сериозни западни изследователи като Бенжамин Барбър отбелязват в авторитетната „Енциклопедия на политическата мисъл Блекуел”  във връзка с термина „тоталитаризъм”, популяризиран у нас от лидера на антикомунистическите сили Желю Желев, че „този термин, както изглежда, не притежава някакво социално научно значение. Той остава обаче ключ за характера на идеологията на студената война и така за социологията на следвоенната епоха. “(2)

Още в началото на социалните промени у нас се наложи именно такова либерално по своя идеологически характер понятие за фашизъм. Това бе свързано с идеологическата фалшификация на целите на социалната промяна, при които либералната демокрация, която е просто една от политическите форми на капитализма, се представи като „демокрацията” изобщо и послужи като идеологическо було за прикриване на реалния процес на завръщането на капитализма и заграбването на общонародната собственост от едно малцинство у нас и от чужди компании.

Основен пропаганден и социално-психологически механизъм за тази реставрация стана антикомунизмът, който е една от характеристиките на фашизма. Този антикомунизъм, използвайки либералната фалшификация на понятието за фашизъм, освободено от своето родово значение на капитализъм, и идентифицирано с интерпретираното (по съответния начин) понятие за „комунизъм”, бе представен като „борба с тоталитаризма”.

Всъщност антикомунизмът е една от характеристиките именно на фашизма – той е необходима, макар и недостатъчна характеристика при дефиницията на фашизма. Известно е, че фашизмът вижда като главен свой противник комунистите и веднага след идването на власт на Хитлер е забранена комунистическата партия, а по-късно и социалдемократическата партия. Германският нацизъм се бори срещу евреите и комунистите, той е антикомунистически по своята природа. Това се отнася и за другите версии на фашизма.

Важна характеристика на българския антикомунизъм

стана радикалното пренаписване на историята на периода преди 1944 г., събитията през 1944 г. и ранния период на социализма по посока на пълна реабилитация на проявите фашизма в България. Ключов елемент на това пренаписване бе отхвърлянето на наличието на какъвто и да е фашизъм в страната до 1944 г., а така и отхвърлянето на антифашистката борба и на жертвите в нея, на палачите в нея, носещи набучени на кол глави на партизани и изгарящи къщи на ятаци. Санкцията срещу тях по-късно бе представяна като „комунистическо насилие” и това послужи като основание за тотална смяна на наименования на улици, училища, различни други обекти, назовани на имената на антифашистки.

Така бе извършена манипулацията, при която борците против фашизма, обявени за „комунисти”, чиито имена трябва да бъдат изчегъртани от българската история, бяха представени като равнозначни на фашистите. Реално съществувалите фашизъм и фашисти изчезнаха от тази история, което обезсмисли и  борбата срещу тях.

Това бе един от инструментите за стигматизацията на социализма, манипулативно представен под наименованието „комунизъм”. Делегитимирано бе антифашисткото движение, представяно като „кокошкарство”, псевдогероизъм, борба срещу несъществуващ фашизъм.  Затова и станалото на 9 септември 1944 г. бе наречено „преврат”, а не революция, извършваща качествени социално-икономически и социално-класови промени, каквато е неговата същност. Така се осъществи дискурсна промяна, зад която се криеше радикално пренаписване на историята, реабилитиращо фашизма.

Още пропагандната кампания по време на Великото народно събрание с прословутите „карти с черепите” беше

инструмент за сатанизация на социализма

чрез раздуване на уж „невинните негови жертви” и бройката в трудовите лагери след 1944 г. Както съставът на присъстващите, така и вината им бяха радикално изманипулирани. Народният съд след 1944 г., институция, каквито има и в редица западноевропейски държави след войната, бе представен като съд над невинни хора. Така българският антикомунизъм по същество стана инструмент за реабилитацията на фашизма и неговите действия в България. Фашизъм и фашисти се оказа, че не е имало, поради което не е имало и антифашисти, а само кръвожадни „комунисти”, убиващи невинни хорица. Това ни обясняват и феномени като „Луков марш” днес, отказът в българския Парламент да се почете годишнината от убийството на поета Никола Вапцаров, десакрализацията на антифашистки паметници от рода на тази, която организира фашизоидната групичка, боядисала антифашистките скулптори на ул. “Позитано” в София през миналата година.

Изчезна и бе делегитимиран като  зло субектът-победител над фашизма – СССР. А след като е делегитимиран победителят срещу фашизма, то става много по-лесно да се пренапише историята на тези, срещу които той се е борил. Навсякъде колаборационистите, помагачите, сподвижниците на Хитлеровата армия, санкционирани след това за техните действия, бяха представени като невинно пострадали от лошия „комунизъм”. Паметниците на войниците, сражавали се срещу фашизма  - Паметникът на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София - станаха обект на непрекъснато поругаване.

Агресията срещу тези, които са се сражавали и умирали срещу фашизма стана предпоставка за реабилитация на фигури от времето на фашизма. Показателни са перипетиите с паметника на разстреляния като антифашист поет Никола Вапцаров, който най-напред бе махнат от градинката зад двореца в София и след няколко години отново възстановен. Свободно започнаха да се разпространяват фашистка литература и символи. На площад „Славейков” в центъра на София от началото на 90-те години всеки може да си купи спокойно „Моята борба” на Хитлер и други фашистки произведения. Майстори на сувенири започнаха да произвеждат чаши с лика на Хитлер, които да продават и на чужди туристи. На много места по стените на сградите в София, а и в други градове на страната, може да се види нарисуван хитлеристкият символ – пречупения кръст.

В центъра на София бе изграден мемориал с имената на

„пострадалите от комунизма”

сред които редица криминални фигури или убийци от рода на убиеца на децата - ястребинчета по време на Втората световна война.

В страните от постсъветското пространство реставрацията на капитализма съвпадна с изграждането на собствени национални държави и национална идентичност, което съвсем естествено стана в контекста на противопоставянето на съветската идентичност, съветската история и съответно и историята на борбата с фашизма. В страните от западната част на СССР, където по времето на Втората световна война е имало директно отряди и групи, които са били в лагера на нацистите, съответните наследници пренаписаха историята не само в антисъветски дух, но и с реабилитация на техния фашизъм. Това бе особено типично за балтийските републики и за Украйна с безкрайното раздуване на цифрите от рода на така нар. Голодомор.

През 1999 г. при мое посещение в Киев за участие в международна конференция бях изумен, като видях как в центъра на града на сергии, като на битпазар, се разпродаваха ордени и медали, включително и ордени на „Герой на съветския съюз” от войната срещу нацистка Германия. Битката срещу фашизма вече не беше израз на героизъм и на гордост, а символи, разглеждани някога като свещен израз на тази битка, бяха разпродавани наред с непотребни отпадъци за вторични суровини. Така борбата срещу фашизма бе изгубила смисъла, който бе носила преди това, а с това бе променен в крайна сметка и смисълът на самото понятие и явление фашизъм.

В този контекст в цяла Източна Европа започна реабилитацията на фигури, съюзници или сътрудничци на германския нацизъм: Антонеску в Румъния, Хорти – в Унгария, Бандера – в Украйна... В Украйна един след друг паметниците на Ленин бяха събаряни и вместо това се появиха портрети и скулптури на Бандера.

2. Политиката на западните държави като фактор за реабилитацията на фашизма

Вторият източник на реабилитацията на фашизма е политиката на западните държави.

Когато става дума за фашизма, е известно, че още преди Втората световна война Западът се опитва да използва възхода на Хитлер, за да го насочи и използва срещу СССР. Предостатъчни са фактите за това, като се почне от възникването на  нацизма и се стигне до Мюнхенското споразумение.

Между 1923 и 1933 г. финансова подкрепа за идването на власт на нацистите в Германия оказват англо-холандският нефтен концерн “Роял-Дач-Шел”, автомобилният крал на САЩ Хенри Форд, американският банкер Уорбург, британският вестникарски магнат Харолд Ротемир, виждащ в идването на власт на нацистите в Германия възможност да се организира противопоставяне срещу Съветска Русия. (3)

 

следва

 

1. Вж Проданов, В. Десет тезиса срещу концепциите за тоталитаризма, В: Политическата мисъл на ХХ век – поуки за България, С., Авангард Прима, 2006.

2. Totalitarianism, In: The Blackwell Encyclopedia of Political Thought, Ed. By D. Miller, Oxford-Cambridge, 1991, p. 526.

3. Вж. Черкасов Н. С. О германском фашизме и антифашистском Сопротивлении. Томск: Изд-во ИОА СО РАН, 2006, с. 133-135, 78.