Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 36 (2014) МОЖЕМ ЛИ ДА ЗАБРАВИМ ДЕВЕТИ

МОЖЕМ ЛИ ДА ЗАБРАВИМ ДЕВЕТИ

Е-поща Печат PDF

Колко странно! Бенефициентите на една политическа система често първи и позорно я напускат при възникнала опасна заплаха. Това обаче не е български патент. Потомственият аристократ Филип Орлеански, угоднически прекръстен на Филип Егалите, услужливо гласува смъртта на своя роднина крал Луи Шестнадесети. Това не смущава якобинците, които по-късно също му отсичат главата. Тази участ, но без смърт, сполетява и легендарния маркиз Лафайет, който също прекроил името си, за да звучи по-плебейски. Новите аналози обаче са много по-отблъскващи. Генералът от КГБ Олег Калугин например заяви по американската телевизия, че цял живот се е възхищавал от Солженицин! В случай като този се подсещаме за фразата на полския културолог, който питаше може ли канибалът да говори от името на този, когато е изял. Но обикновено тези прагматични чупки се забравят навсякъде.

Нашенският вариант на това планетарно явление е увеличен от лупата на традиционната ни склонност към бърза адаптация.

Внезапно променените не се бяха пръкнали от нищото. Това не бяха панически бягащи плъхове от потъващ кораб. Това бе светкавично пресметнат тарикатски рефлекс. Юрнаха се да декларират, че нямат нищо общо с тази работа, въпреки че целият рог на социзобилието бе излян върху тях. Отказваха се от всичко, което ги свързваше с предишната власт, без, разбира се, придобитите имущества, звания, познанства и контакти. Сравнително леко се възползваха от възможностите да започнат презирания преди от тях капиталистически бизнес. Някои френски аристократи, присъединили се към революцията от 1789 г., премахвайки титлите си, доброволно напускаха и дворци, и имения. Нашите - не!

При поне 25 катедри у нас по история на БКП и научен комунизъм, без да броим АОНСУ и всички останали школи, отдели и специализации по партийна история, днес трудно бихме намерили автор, който да каже нещо позитивно за датата 9 септември, извела техните родители, а после и самите тях в привилегирована позиция. Повечето са яростни, почти свирепи сини политолози. Може би защото когато си гузен, се стараеш повече! Но тези метаморфози не са новост, те са познати в нашата героична история. В този смисъл всички онези, които не бяха любимци на властта, които бяха далеч от нейните привилегии и удобства, се оказаха много по-порядъчни. И това е в известен смисъл оптимистичен извод за здравото ядро на народа ни.

Но все пак какво представляваше България в навечерието на Девети септември? Кажете на майката на майор Томпсън, че той е убит от демократи, с които днес се идентифицират нашите отрицатели на 9-и? Кажете, че е бомбардирана демократична страна? Би трябвало да поискаме извинения и компенсации, или както се канеше един външен министър, да съди СССР за пропуснати ползи и нанесени вреди. Това, че правителството на Константин Муравиев е обявило война на Германия няколко дни преди 9 септември, не можеше да заличи образа ни на неин съюзник. И този съюзник следваше да бъде наказан. Защото не се приемаше за достатъчна причина, че България може да бъде подмината от маршрутите на бойните действия по пътя към Берлин.

Казват, че сме били принудени да се присъединим към Хитлер, защото съпротивата е била безсмислена. Това е човечно от гледна точна на майките на нашите войничета. Но ако така са мислели всички, кой щеше да спре фюрера и мрачната нощ на нацизма? Не, така не са мислили тогавашните югославяни, англичани, гърци, холандци, поляци и руснаци. Та Белгия два пъти бе прегазена от германската бойна машина. Да не споменаваме руините на вече капитулиралия, а все пак бомбардиран Ротердам. И ако у нас се появи организирано и рисковано съпротивително движение, което част от съвременната публицистика унизяващо представя само като консуматор на млечни произведения, то е в паралел на съпротивляваща се Европа. Това не бива да се забравя. Участниците в това друго поведение бяха атлантическите съюзници на същите, на които сега така крепко се уповаваме. Не е ли показателно, че дори лагерът на едно от партизанските формирования край Батак се наричаше „Техеран”, че част от бойците на съпротивата в Трънско носеха английски униформи и автомати. Това показателно ли е? Показателно е, защото тогава борбата бе обща, но въоръжената съпротива, в която БКП бе ръководна сила, и тогава, и днес бе неглижирана. Тогава светът не ни виждаше по друг начин, освен като съюзник на Германия. Днес по същия начин ни оценяват като съюзник на СССР, макар че него го няма.

Има ли карта на Втората световна война, в която България да не е оцветена с багрите на съпричастност с Третия райх и Тристранния пакт? Коминтернът с милионите си долари ли натрапи логото „Рим, Берлин и Токио - верни във борбата, скоро ще разчупят на Чърчил главата”?.. Макар че днес мнозина тежкарски, но често пъти произволно, се позовават на неговия авторитет. А френетичният израз „Лондон гори!” не се ли скандираше от софийския хайлайф по чайове и вечеринки и дори в училищата? А чуждият, но пят с възторг у нас марш „Ние ще литнем към Англия”? Не литнахме, но Англия литна към нас. Заедно с бомбите и детските играчки-взривове, имаше и позив - „Свалете престъпната си управляваща клика”.

Така говореше и Влада Карастоянова, дъщерята на ген. Рачо Петров по Би Би Си. Да не говорим за зоологическото вестникарско възхищение от ”синеоките рицари”, тръгнали да наложат „новия ред”. След което българинът бе много възмутен, че бомбардировачите на тези, на които обявихме война с овации, не ни хвърляха банани, а сриваха богаташките къщи, наред с всичко останало... Какъв комплимент за българското достойнство е сега да назовеш една армия окупаторска през септември 1944 г., след като тази армия бе потънала в цветята на посрещачите?

Нашите представи за брутален преврат дори и като гледка са други.

А може би България следваше да бъде подмината просто защото преди няколко дни е скъсала със съюзника си Германия? За трети път през миналия век, през февруари 1947 г. в Париж, справедливо или не, България бе обявена за агресор въпреки героизма ни при Драва и Страцин. Следваше да платим контрибуции на Гърция и Югославия. Съответно по 45 и 25 милиона долара. Югославия се отказа от тях. За първи път обаче обаче България успява да избегне поредната териториална ампутация. Над страната ни отново легна тежката прокоба на това, което наричаме антибългарска пропаганда. Както в края на Първата световна война ние бяхме наричани смутители на реда. Това бе продължение на категоризацията на Чърчил, че сме „грешен народ”. Един гръцки потомствен политик обяви, че за да има мир на Балканите, това племе следва да бъде свито между Дунав и Стара планина. Не трябва да си задълбочен изследовател, за да разбереш по логически път, че колкото и да бяха основателни нашите стремления към онези земи, които ни принадлежаха по езиков, исторически и морален индикатор, победилите сили не искаха да удовлетворят своя доскорошен противник България в ущърб на своите доскорошни съюзници Югославия и Гърция. Въпреки етническите реалности там. Нещо повече. Витаеха нервни опасения, че можем да загубим Пиринска Македония и част от Родопите. А политическите режими се променят, но заграбени територии се възвръщат трудно. Тази атмосфера бе хранителната заблуда за много прибързани и грешни решения.

После настъпи онази промяна, която преобрази България, макар и не само с положителен знак. Разбираемо, настъпи и една отмъстителна акция, в която са загивали и невинни. Но нима невинни погинали нямаше и преди? При коя рязка политическа промяна не са погубени и невинни? Но тази сцена носеше не само идеологически мотив. Тя съдържаше и някои от отблъскващите черти на местна саморазправа, която се извършваше често в по-широки мащаби и в други страни. Никой не отрича това. И за никого това не е съпътстваща подробност. Още не сме решили в мъдро равновесие до каква степен това е било предизвикано от предишни насилия, или  е имало характеристиката на самоцелна разправа. Така разочарованието от Девети бе далеч не последното, особено след  политическите промени.

Но има и нещо друго. Чудим се дали онези, които заеха места не само в ръководните институции, но и всред академическия свят, щяха да станат обичани и популярни учени и преподаватели, ако не беше промяната на 9.IX.1944 г. Те не можеха да съперничат на другите, които с алтъните на бащите си щяха да се завърнат от европейските университети. В най-добрия случай щяха да си останат гальовни селски даскали, колкото и природно надарени да са били! Това не им пречи днес да се упражняват в саркастична ирония спрямо ситуация, която им е дала възможност да станат знаменитости.

Едно остава непоклатимо.

На Девети септември България скъсва със своя образ на съюзник на нацистка Германия. Както често става в историята, едни започват едно дело, други го довършват. Но посочения факт и фактор остава неумолим като потребно начало. И ако има нещо вярно във фразата „бащите ги обесиха злодеите, синовете им обесиха идеите”, следва да помним първата част от това противоречие, но не само идеите, които бяха обесени.

Днес драматичната значимост на България е концентрирана върху трасета за тръби. Но не така са мислели онези, които са загивали за идея. Дори и тогава, когато тази идея е изпортена, това не означава, че завинаги си е отишла. Ако не преодолеем това мобилно раздвоение в отношенията помежду си и към другите, онзи виц за нашенеца, чакащ някого с поклон на Орлов мост, може и да остане част от нашата историческа характеристика.