Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 36 (2014) ПАРТИЗАНСКОТО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ

ПАРТИЗАНСКОТО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

• „ШУМКАРСКИ ТЕРОРИЗЪМ” ИЛИ ВЪОРЪЖЕНА ИДЕЙНА СЪПРОТИВА В ПЕРИОДА НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Докога ли в общественото пространство ще продължава дискусията по въпроса какво е било партизанското движение у нас – обикновен „шумкарски тероризъм” или въоръжена съпротива на българския народ срещу хитлеристка Германия и нейните български помагачи в периода на Втората световна война 1939-1945 г.

За по-младите читатели веднага трябва да се посочи, че този проблем не е нов за българското общество и че дебатите по него започват още с възникването на самото партизанско движение в началото на 40-те години на миналия век. За управляващите до 9 септември 1944 г. партизаните в България не са били нищо повече, отсвен отделни групички „шумкари”, които безуспешно се опитвали да пречат на вътрешната и външната политика на Двореца и тогавашните български правителства. Поради незначителния им числен състав, те не им отдавали и особено значение. Отношението към тях се променя от началото на 1943 г., когато разузнавателните органи на полицията и войската започват да докладват на горните си началства тревожни факти не само за появата на нови партизански единици, но и за засилване на тяхната съпротивителна сила. Това предизвиква и незабавни контрамерки – създаване на жандармерия, а през лятото на 1944 г. и пряко включване на войската за тяхното преследване и унищожаване.

След 9 септември 1944 г. се отива в друга крайност – до максимално преувеличаване числеността на партизанското движение и резултатите от неговата борба. Заговори се за формирането не само на чети и отряди, но и за цели бригади и дивизии, чиято численост дори в самия апогей на партизанското движение, не надхвърляше няколко стотин души. При това положение бе твърде съмнително да се очаква, че това движение би било в състояние да събори със собствени сили тогавашния режим в страната без помощта на външни фактори. В разговори с последния министър на вътрешните работи на буржоазна България – Вергил Димов, които имах многократно с него преди да почине (преди повече от три десетилетия), той лично ми заяви, че можел с разполагащите полицейски сили сам да се справи с всякакви опити за преврати и други подобни действия от страна на когото и да било, а още по-повече от партизаните. Но след навлизането на съветските войски в България (септември 1944 г.), правителството на Константин Муравиев преценило, че всеки опит за съпротива против последните била безпредметна.

Сраженията на връх Милеви скали и на други места в страната между 4 и 7 септември, при които се дават и жертви, той обясняваше като „недоразумения и самоинициатива на местни войскови и полицейски началници”.

След радикалните промени у нас в края на 80-те г. на 20 век партизанското движение става прицелна точка за атака от десни политици и журналисти. Безсилни да го заличат като факт в историята ни, те се опитаха да го принизят и оплюят, представяйки го като обикновен „тероризъм” срещу законната власт в страната. Започнаха да се изнасят факти за обири от страна на партизаните в различните краища, за дръзки нападения над редица представители на местната административна власт – кметове, секретар-бирници, за убийства на видни военни, полицейски и други личности като генерал Христо Луков, полковник Атанас Пантев, публициста и депутат в Народното събрание Сотир Янев и пр. Атаките не спряха до тук – стигна се и до отменяне на статута „активни борци против фашизма и капитализма” на участниците в партизанското движение, като в същото време им бяха отнети и отпусканите им държавата материални помощи. Всичко това предизвика не малък шок сред тези дейци, след като в другите европейски страни срещу техните братя по оръжие подобни действия нямаше и те продължаваха да се радват на почит и уважение от сънародниците си.

Защо се стигна до такова отношение към тези мъченици, излагали кой повече, кой по-малко време в периода 1941-1944 г. своя живот на смъртна опасност?! Достатъчно е да припомним, че по данни на историографията ни до края на 80-те години на 20 в. броят на убитите паризани е възлязъл на 9 140 души, че жертвите на техните ятаци и помагачи е бил трикратно по-голям, че са били изгорени 2130 къщи и пр.

Отговорът на въпроса е един-единствен – защото партизанското движение в България през Втората световна война бе организирано и ръководено от БКП (наричаща се по онова време БРП), с която десните политически сили от края на миналото столетие влязоха в открито противоборство за власт и за нищо друго. Наистина, в неговите редове влизат лица, предимно с комунистическо убеждение, но се включват и привърженици на левите земеделци, социалдемократите и пр. Повечето от партизаните идват от селата. И това е съвсем естествено, тъй като до навечерието на Втората световна война три четвърти от населението в България е селско. По етнически признак преобладава броят на българите. Не липсват обаче представители и на другите етноси – евреи, турци и пр. Твърде показателен е и образователният статус – основната част от партизанската маса произлиза от слабоимуществените прослойки на българското общество. Не липсват участници и от богати кръгове, но това са извъредно редки случаи. По образователен признак повечето от партизаните са с начално, прогимназиално и по-рядко със средно образование. Висшистите се броят на пръсти. Имало е и един професор – Сава Гановски, но това е повече като изключение. В организационно отношение е използван опитът на хайдушкото движение през епохата на османското владичество – изграждане на малки бойни единици – дружини, чети и отряди.

Такава е историческата действителност. В годините на Втората световна война никоя друга политическа сила в България, освен БКП, не можа, както това стана в Югославия и др. страни, да организира и ръководи подобно движение срещу фашизма и хитлеризма. Разбира се, въпреки положените усилия, БКП не можа да създаде масово партизанско движение, каквото имаше в Югославия, СССР и други страни. Точни данни за броя на партизаните в България няма. Ако обаче се приеме условно, че във всяка една от 12-те въстаннически оперативнви зони е имало до 500-600 души, то може да се предположи, че е достигнал до 10-12 000 души, което е капка в морето в сравнение с партизанското движение в посочените по-горе страни, където то наброява десетки и дори стотици хиляди. Но това не е никаква изненада, тъй като тези държави бяха нападнати от хитлеристка Германия и бяха напълно или частично окупирани от нея. За разлика от тях България минаваше за „съюзник” на Третия райх. За размера на нейното партизанско движение следва да се съди по размера на партизанското движение в другите съюзници на Берлин – Румъния, Унгария и пр. В сравнение с тях то наистина бе по-многобройно.

Ако трябва да бъдем по-точни, следва да отбележим, че и едно от тогавашните БЗНС-та (това на д-р Г. М. Димитров) се опита през февруари 1941 г. да възпрепятства влизането на България в Тристранния пакт, но без успех. Вярно е и това, че Никола Мушанов и други водители на демократичната опозиция реагираха в Народното събрание срещу подписания от министър-председателя проф. Богдан Филов договор за въвличането на България към хитлеристката ос. Подобна реакция от тяхна страна имаше и при гласуване на правителственото решение за обявяване на война на Великобритания и САЩ (декември 1941 г.), открити протести от тяхна страна последваха и при депортирането на евреите от „новите” български земи в хитлеристките лагери на смъртта и пр. Но след като не успяха с тези акции, те се примириха и останаха депутати до 1944 г., когато можеха да предприемат по-решителни стъпки - например, да напуснат парламента и пр.

За партизанско движение в България могат да се посочат и доста неблагополучия, дори и немалко трагични моменти, които се дължаха преди всичко на лошото въоръжение на партизаните (в повечето случаи - стари пистолети или пушки), липсата на боен опит, поради обстоятелството, че мнозинството от тях бяха млади хора. От няколкото десетки партизански единици само една бе съставена от войници (батальонът на поручик Дичо Петров). Имаше и още един друг войнишки партизански отряд, командван от Ст. Белкин, но той действа съвместно с партизаните на ЕЛАС в Гърция (т. е. вън от пределите на България). Няма данни за привличане на съветски или други чуждестранни бойни инструктори. Други грешки бяха допуснати по вина на ръководещата го сила – БКП. Една от най-важните от тях бе призивът за неговото масовизиране през 1943-1944 г., когато за това нямаше благоприятни условия – страната ни не беше формално окупирана от хитлеристка Германия, а управляващите разполагаха с огромен репресивен апарат в лицето на полицията и войската. Или да кажем решението на ЦК на БКП да бъде последван сляпо примерът на югославското партизанско движение за създаване на т. нар. свободни зони. Въпреки противодействието на някои партизански командири (като Жельо Демиревски и др.) пристъпи се към прехвърлянето на огромен брой партизани от с. Кална (Югославия) до проектираната зона в района на Пловдив по билото на Стара планина. То бе съпроводено с голям брой човешки жертви.

В сраженията при Батулия (май-юни 1944 г.) и на други места загиват и някои от най-видните партизански ръководители – Йорданка Чанкова, Владо Тричков и пр. Не липсваше и издигането на неподходящи лица за командири на отделните партизански единици (най-ярък бе случаят с Георги Ликин-Дед, довел до ликвидиране на възглавявания от него отряд „Антон Иванов”). Не на последно място бе и обстоятелството, че вътрешнопартийното ръководство на БКП в лицето на Трайчо Костов, Антон Югов, Добри Терпешев и др. бе поставено в пряка зависимост от Задграничното бюро на БКП в Москва, възглавяванво от Георги Димитров, което на практика го лишаваше от възможността да провежда по-гъвкава тактика, съобразно съществуващите и бързо променящи се политически условия вътре и вън от страната.

След оглавяването на партийното ръководство в България от Тодор Живков (1956 г.) се стигна и до сериозно преувеличаване ролята на някои партизански части (чавдарци) за сметка на други, както и до участието на самия Т. Живков в съпротивителното движение. Всичко това е вярно, както е вярно и това, че до 1989 г. партизанското движение в България се представяше за „боен отряд” единствено на СССР във войната му срещу хитлеристка Германия, като се изпускаше факта, че от лятото на 1941 г. СССР стана съюзник на държавите от антихитлеровата коалиция и че сражавайки се срещу българските помагачи на хитлеристите, българските партизани помагаха не само на него, но и на цялата коалиция.

За антифашистката и особено за антихитлеристката насоченост на партизанското движение в България свидетелства и още един важен факт – тя се прояви особено ярко с политическата промяна у нас на 9 септември 1944 г. , когато бе установена отечественофронтовската (на практика комунистическа) власт. Ако това бяха само „терористи”, преследващи лични облаги, те биха се скътали на топли местенца на държавната трапезаа и не биха за нищо на света рискували своя живот. Вместо това, свидетели сме на друга картина - по-голямата част от българските партизани през следващите дни се включи в състава на редовната войска, формираха се цели бойни единици в лицето на т. нар. гвардейски части, които участваха във войната против хитлеристка Германия до окончателния й разгром. Знаеха много добре, че отиват не на сватба, а на смърт. И действително в тази война от тяхна страна бяха дадени не малко жертви. Сред загиналите са и някои от най-популярните партизански командири като легендарният Александър Пипонков – Чапай, Стефан Халачев (Велко), Жельо Демиревски и други. И ако България получи по-добри условия за мирен договор през 1947 г. от тези след катастрофите й през 1913 и 1918 г., това в не малка степен се дължи на пролятата и от партизаните кръв преди 9 септември 1944 г. в десетките сражения с органите на българската власт и по бойните полета в Югославия и Унгария през есента и зимата на 1944-1945 г.

Такива са историческите факти и те не следва да се пренебрегват, когато се дискутира проблемът за облика на партизанското движение в страната ни през Втората световна война. Те налагат преустановяване на унизителното отношение към българските партизани и изравняването на статута им с този на техните събратя от другите европейски страни за тях самите, без да се предоставят каквито и да било морални и материални привилегии на наследниците им, каквато бе порочната практиката у нас до ноември 1989 г. Не е без значение и фактът, че с подобен акт няма да се стигне до някакво особено финансово натоварване на държавния бюджет, тъй като броят на останалите живи партизани днес извънредно малък и в близките години, по биологичи причини, те също ще изчезнат от белия свят. Но дотогава държавата ни, ако иска да се самоуважава, следва да им оказва необходимото внимание и уважение. След като се поправи отношението към репресираните след 9 септември 1944 г., защо трябва да се допуска подобна грешка към тях? Нека се поучим от примера на другите европейски страни (Испания, Италия и пр.). Нали вече сме едно семейство с тях в рамките на Европейския съюз?!

ПП: За да не бъда упрекнат в пристрастие, дължа да заявя, че в семейството ми, в което съм се родил и израснал, не е имало никакви партизани или други активни борци против капитализма. Така че не може да става и дума за каквито и да било съображения от подобно естество. В случая се опитах само като историк да изложа обективно своите виждания по дискутирания проблем. Дали съм успял да бъда убедителен, е друг въпрос, защото повече от двадесет години след събитията от ноември 1989 г. обществото ни продължава да бъде разделено при оценката на историческото ни минало на две диаметрално противоположни позиции. Съзнавам риска, но съм готов да участвам в дискусия само при научен дебат. Нямам никакво намерение да влизам в преднамерени спорове, продиктувани от други подбуди.