Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 37 (2014) ДУШАТА НА ЛЕСА

ДУШАТА НА ЛЕСА

Е-поща Печат PDF

На 15 септември тази година се навършиха 95 години от рождението на Николай Хайтов (15.09.1919 – 30.06.2002 г.)

От времето, когато големият български писател ни напусна, досега така и не можа да се появи по-страстен родолюбец и защитник на националната кауза от него. Литературното му творчество се превърна в емблема и ненакърним еталон за вярност към България и за безспорен талант. А размислите – предупреждения за заличаването на българската национална физиономия, за злоупотребите с историята и покушението върху образованието остават и до днес най-вярното пророчество на автора на “Диви разкази” и “Капитан Петко войвода”, и на още десетки безценни произведения.

“Който има ухо, да чуе” се превърна в най-точното предупреждение за апокалипсиса, който ни се стовари с победата на либералната демокрация. Както отбелязва един от изследователите на Хайтовото творчество – Ивайло Христов, “Николай Хайтов е един от първите, който обърна внимание на факта, че съвременният български политически елит страда от кредит на доверие. Това води до деградация в обществените отношения. Доверието е валутата на 21 век и когато политиците злоупотребят с него, нишките на съзиданието се прекъсват. Политическият елит у нас така и не разбра, че народът не е негова “собственост”. Влизайки веднъж в коридорите на властта, овластените се отдават на истеричен егоизъм и алчност. Там те изведнъж забравят откъде са тръгнали, от кого са изпратени в парламента и какъв е смисълът на присъствието им в управлението на страната. Това гениално го е предвидил Христо Смирненски в Приказка за стълбата”. Българските управници сега живеят живот безкрайно далечен от битието на народа. Те са се откъснали отдавна от съдбата на съотечествениците си - и нито могат да я разберат, нито да я обяснят.”

След изключителните му сборници с публицистика, които станаха настолно четиво на новото поколение мислещи и четящи българи, нека се върнем към красотата на неговото слово в една тема, която също беше Хайтова тема – гората.

Зора

Отдъхвам си, когато изляза навън от селото и отида в “Могила” единственото място, където мога да срещна чаровния спомен от детските години. Защото само тя, могилата, не се е променила. И всичко там е, както си беше: пътеките от излъскан варовик, скалистият заоблен връх, изоставените ниви, сраснали с бозалък, и непроходимият букак от тях надолу - най-дивото и скришно място на света, наречено с едно изронено от праисторията, странно и ръбато име - “Пърдулак”.

 

“Пърдулак” е чупка в снагата на “Могила”, с малко повече земя. На тая суха червеникава земя в полето щяха само трънки да растат, но за могилското скалисто бърдо тя беше истински оазис на земното плодородие, привлякъл завоеватели от целия горски свят. Габри, буки и шипки, черни борове, трепетлики, осики и брези - всичко се беше втурнало с еднакъв устрем да засели, да завладее “Пърдулак”.

Дори леските на това място бяха загубили вродената си боязливост и пошибваха с дългите си пръти съседните буки. Отстъпчивият габър се надваряше с дъба, свенливата бреза въвираше клони в ребрата на явора. Беше любопитно да се наблюдава как черният бор врязваше тъмнозелените си тумби в разноликия гъстак, за да изтика няколко бухлати кленове. А глогът - кривият и уродливият, се надварваше с трепетликата и като не успяваше да я настигне, драскаше кората й с яките си тръни - коварен и жесток.

В тая гора всичко беше диво. Змиите имаха рогчета, смоците пълзяха изправени на опашките си, таралежите се търкаляха, за да не попаднат в лапите на кръвожадните лисици, а бухалите нападаха младите зайци още преди залез. В тоя пущинак не се чуваше шепот на листа, а винаги - съскане. Вятърът, попаднеше ли там, заплиташе се и издъхваше унищожен; бурята се смълчаваше, слънцето набързо подминаваше... Само едно нещо в тоя гъсталак беше питомно и кротко, едно дърво в тоя мрачен лес сияеше с доброта и красота - дивата ябълка.

Нисичка, с разлата корона, тя спокойно си растеше, сякаш всеобщият суров закон за надпреварването не я засягаше. Листата й бяха мънички, мъхнати, клоните - чепати, а стеблото с червеникава като земята, попукана кора. Една сива, дива горска ябълка, засята в тоя пущинак от човката на някое пиле, която се ползуваше с особена почит и внимание.

Буйните горски дървета изпитваха преклонение пред единственото в гората плодно дърво. Те се бяха дръпнали от него, направили му бяха място, не го докосваха нито с клоните, нито със своята сянка. Тия сурови бойци държаха копията “при нозе”, свиваха юздите на върховете си - влюбени в ябълковото дърво.

Ние, децата, не разбирахме тази любов, но затова пък обичахме плодовете на дървото. Те бяха корави, кисели, но след първите слани опадваха на земята, за няколко дни омекваха и ставаха най-вкусните плодове на земята. Всичките птици на “Могила” се събираха тогава под дивата ябълка. Враните налапваха плодовете цели и бързо си отиваха, сякаш не желаеха да се смесват с останалия горски дребосък. Сойките грабваха плодовете, като че крадяха, а косовете пируваха задружно.

Птичият пир траеше цяла есен - един радостен и пъстър панаир, който развеселяваше цялата гора. Но тая радост никога не можеше да се сравни с радостта, която дивата ябълка раздаваше през пролетта.

Пролетно време в съблечената от шума гора най-ясно се виждаше кой кого стиска, кой кого души, изпреваря или измества. Нямаше я зеленината, за да скрие жестоката и люта борба. Храсталакът беше пуст, печален. Сплетени съчки, криви стебла, безжизнена мокра кора... Нищо, което да мами окото, да гали душата, освен цветовете на дивата ябълка.

Когато всичко беше още сиво и мъртво, тя започваше да цъфти и цялата се покриваше с бледорозови, обагрени с малинови капки листица. Зимният дъх на гнила, мокра шума отстъпваше пред нежното благоухание на ябълков цвят, който носеше в себе си копнежа на скованите в ледена тръпка дървета, надеждите за лято, даровете на есента. Този пръв пролетен дъх окуражаваше пъпките да се развиват, опияняваше птиците, влудяваше бръмбарите и пчелите, които идваха на рояци да пият нектар от дивата ябълка. Тогава над цялата местност се носеше жужене и бръмчене, като че голите вейки на гората се превръщаха в арфи, а пъпките - в струни. И започваше пролетното чудо в леса. Наежените клони се отпускаха, изправяха се кривите стебла, чуваха се въздишки - облекчителни въздишки на души затрогнати, освободени, укротени.

Въздишаше опиянената с музика и красота гора.

Това лято аз пък отидох на “Могила” - за да срещна там, край дивата горска ябълка, своите спомени, но я намерих отсечена! Дънерът само стърчеше като надгробен камък. Останали бяха червеникавите накървавени тресчици, попилени по сухата трева, и съчките от дребните клони със спарушена и жълта шума. Нямаше го дървото, чудесното, пратеника на пролетта. На негово място зееше в гъсталака дупка - тъмна и зловеща като гроб.

Гората ми се видя настръхнала. От дълбочините й долиташе глухо и равно бучене, дълго и протяжно “у-у-у-у-у-у”, изтръгнато сякаш от вълча уста. Тръгнах си, но протяжното “у-у-у” не престана да дюдюка и бучи.

Пустота заварих, оставих пустота...