Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 39 (2014) ТОЛЕРАНТНОСТТА НА БЪЛГАРИНА

ТОЛЕРАНТНОСТТА НА БЪЛГАРИНА

Е-поща Печат PDF

• МЕЖДУ СТРАХА ОТ БЪДЕЩЕТО И КРИЗАТА НА ДОВЕРИЕТО В “СПАСИТЕЛИТЕ”

• НАРОДЪТ Е СУВЕРЕН, НО САМО АКО ЯСНО ГО ПОЖЕЛАЕ

Но толерантността съвсем не е мит. Само че докато умните се наумуват как да спрат „Ислямска държава”, а Анкара измисля претекст за пасивното и намирисващо на съучастие поведение спрямо джихадистите, лошите завзеха 21 кюрдски села. Отприщи се нова бежанска вълна към Турция. Въпреки призивите на папа Франциск към „Ислямска държава” да не проявява жестокост към пленниците, въпреки международния ден на мира 21 септември, пред телените мрежи по сирийско-турската граница, до село Дикметаш, се изсипа група от близо 4000 бежанци. Те все пак бяха пропуснати да минат на турска територия на 19 септември, а почти по същото време бяха освободени и задържаните от ИД 49 турски заложници след превземането на турското генерално консулство в Мосул. Президентът Реджеп Ердоган увери обществеността, че заложниците били освободени „с операция”, но вероятно става въпрос за предварително уговорена сделка. Турският премиер Ахмет Давутоглу прекъсна визитата си в Азърбайджан и полетя към Шанлъурфа, за да се срещне с освободените и техните семейства, и със специален самолет да ги отведе триумфално в Анкара.

На пълното задоволство обаче пречи

надвисналата опасност от нова бежанска вълна

която ако надхвърли 150 000 души, ще подкопае сериозно икономиката на Турция. И не само нейната, защото част от новите бежанци може да бъдат отведени до все тъй незащитената българска граница. Само на 30 километра от нея има изградени препятствия от бодлива тел, а както е известно, услужливи каналджии ще намерят как да преведат бежанците по кози пътеки...

В този смисъл страховете на жителите на Телиш, Розово и Калища имат достатъчно основание.

Само привидно, тази “нетърпимост” опровергава десетилетната митологема за българско гостоприемство и етно-религиозна и културна толерантност. Мастити жрици на свободното слово дори размахват царския Закон за защита на нацията, влязъл в сила през 1941 г., за да припишат и на тогавашния режим, и най паче на българския народ, греха, че не спасил и евреите от администрираните от България Македония, Беломорието и Западните покрайнини. Въпросният закон забранявал на тези евреи да се дава българско поданство, те били събрани от български полицаи и военни, натоварени на български вагони и изпратени в хитлеристките концлагери. Всичко това е исторически достоверно, но какво да кажем за датчаните, които изпратиха „за претопяване” и собствените евреи?!

Сънародниците на убиеца Брайвик ще приемат ли да бъдат отъждествявани с този престъпник и психопат?

А българите, без да са посегнали на бежанец или имигрант, ги клеймят като расисти, ксенофоби и дори расисти. Сиреч, чужди и свои ги обявяват за

лишени от европейски добродетели и ценности

Но нали не в България, а в демократичната Централна Европа някои издигнаха стена, за да се оградят от циганите?! В Италия обвиниха ромите в отвличане на деца и не мирясаха, докато не ги прогонят от Милано. А във Франция просто ги натовариха на самолет и ги върнаха на България и Румъния. И показаха на Стария континент, че нетолерантността към чужденците не е просто български патент.

Никой в богатата Западна Европа не е съгласен да предостави убежище на половин Азия или Африка, ако и там да върлуват свирепи войни и смъртоносни болести. Още по-малко, когато става въпрос за разпространението на ебола.

Свободното движение на хора, идеи, стоки  и капитали приключва там, където е застрашен животът на западняка. Затова Богатият Север се мъчи с всички средства да отклони бежанския поток към по-бедния Юг, който и без друго страда от безработица и финансово-икономически кризи.

Не са един и два случаите на потънали черупки в Средиземно море, претоварени с нелегални имигранти. Но докато страни като Италия, Испания, Гърция, Франция, Великобритания и Португалия са застрашени и защитени едновременно откъм морето, България се разчеква между сушата и Черно море в опит да спре поредната пратка бежанци.

Няма нужда от доказателства за нашата непригодност към изискванията на Шенген: броят на бежанците и незаконните имигранти у нас потвърждава опасенията на холандци, германци и дори финландци, че България е слабото звено на борбата с незаконната имиграция и тероризма.

При 10 000 бежанци страната ни изнемогва

а какво би станало, ако на границата ни се стоварят тези 2 милиона, които пребивават в Турция след събитията в Сирия и Ирак? А пък Турция има близо 80 милиона души население и бързо растяща икономика! И въпреки това Анкара проектира освен зона, забранена за полети, и буферна зона - по границата с Ирак и Сирия. Там ще бъдат спирани и задържани за неопределено време новите бежанци. Турция благоразумно представя себе си като фронтова държава в борбата с терористичната ИД, но пък не е твърде активна на това поприще. Аргументът с турските заложници отпадна, но останаха „спящите” джихадистки клетки в Турция, които могат да се задействат по всяко време. Остава и опасението от нова бежанска вълна, която може да срине икономиката на страната. От двата милиона бежанци от Сирия само 200 000 са в бежански лагери, останалите са се пръснали по цяла Турция, а сред тях най-вероятно има и активисти на ИД, на Свободната сирийска армия и фронта „Ал Нусра”.

Нека припомним - когато започна гражданската война в Сирия, Анкара очерта като „червена линия”: максимум 150 000 бежанци на турска земя. Сега, както пише в. „Миллиет”, бежанците в Турция са една четвърт от населението на Гърция и колкото половината от населението на Шотландия.

Представяте ли си по-голяма наивност от тази на българските управляващи, които се надяват Турция да подпише с нас

споразумение за реадмисия на нелегалните имигранти?!

А може би истинският имигрантски и бежански потоп за България предстои?

Границата ни с Турция е все така незащитена, освен болести по животните като шап и „син език”, не е изключено да се промъкнат и такива, които морят хората... Някога дори зайци не можеха да преминат граничната бразда, а сега минават стада турски биволи, какво остава за хора? Чудно ли е, че като чуват за мижавия граничен контрол, българите не желаят да приемат бежанци?

Да не би в САЩ да не се тревожат от факта, че техни лекари, изпратени в Африка, се върнаха с вируса на ебола? След като липсват ваксини и лекарства срещу тази чума в САЩ, на какво да разчитат българите, една пета от които са здравно неосигурени? И които са жертви на образователна, пенсионна и здравна „реформи” без край! При сегашното състояние на нашето здравеопазване единственото средство за защита от ебола си остава изолацията на вирусоносителите. Така навремето са се спасявали от чумата - оставяли болните да умрат, или да оздравеят в самота... А на прокажените направо окачали звънци, та който ги срещне, да бяга по-далеч.

Връхлетени от безработица, безпаричие, постоянно растящи сметки за ток и здравни “реформи”, все повече българи се обръщат към врачки и знахари, затова е разбираемо защо не желаят да са в близост със съмнителни чужденци. А в село Калища хората трябваше да избират между своите и чуждите деца. И да нямаше ебола, обучението на първолаците, когато някои от тях не знаят български език, е обречено на провал. Как ще се съревновават после с възпитаниците на елитните училища? Нали на изпита за университет или при кандидатстване за работа никой няма да ги пита защо са толкова изостанали с материала? А и държавата бързо ще е забравила проявената от тях и родителите им „толерантност” към дошлите от Азия и Африка.

Всъщност, по нашите земи винаги е проявявана

предпазливост към непознатото

дори то да е с български произход. Селяните от Йовковия разказ „Другоселец” налитат върху доведения от пъдаря непознат, който си пасял коня в нивите им и тъпчел „стоката им, мъката им”. Едва когато човекът с трепереща ръка вади от пояса си синя кесийка, в която има само една 20-левова банкнота, сгъната на четири, огниво, прахан и копчета, те разбират, че е същия сиромах като тях. А отвън кончето му умира. Тогава селяните се преобразяват, изпитват съжаление и разкаяние и тръгват да утешават другоселеца, дори кметът Алекси изпраща пъдаря Илия да донесе хляб и сирене от дома му. Но накрая всички се разотиват и другоселецът остава сам със своята мъка. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите”...

Ето, от тази самота, от това „после” се страхуват жителите на набедените за „нетолерантни” селища. Защото вече имат наум какво се случи при наводненията в село Бисер, в Хасково, в Харманли, във варненския квартал „Аспарухово”, в Мизия или селата около Хисаря.

Някога, когато още имахме стабилна държава, имахме и самочувствие, и гостоприемство, и състрадание, и етно-религиозна и културна търпимост.

В България се учеха и работеха десетки хиляди

виетнамци, иракчани, афганистанци, сирийци и други

които станаха лекари, инженери и учени. И които помнят страната и народа ни само с добро. Но тогава хората не се ограждаха с решетки и блиндирани врати, не лягаха с брадви под възглавниците. Циганите не се наричаха роми, нямаше „годшнини на ромското включване”, никой не си продаваше децата... Нито нападаше и убиваше самотни старци за едната жалка пенсия, нито въртеше измами по телефона и пладнешки грабежи. Нямаше побои над лекарите от “Бърза помощ”, нито посегателства срещу милиционери.

Проявяваната днес нетърпимост към бежанци и нелегални имигранти е следствие от

влиянието на поне няколко фактора

Първо, липса на отговорна и авторитетна държавна власт, особено в дълбоката провинция, която да предотвратява бедствията, или по най-бързия начин да поправя нанесените щети. Какво от това, че след наводненията към пострадалите райони литнаха държавни чиновници от висок ранг, дори и един еврокомисар по бедствията, но след като камерите удостовериха, че са съпричастни, веднага се прибраха на топло и сухо. Останаха пострадалите и доброволците, но и те намаляха накрая. Обещаната държавна помощ както винаги закъсня, и е мизерна, сравнено с милиардите, които ще „спасяват” източената КТБ.

А зимата наближава. Идете и кажете на пострадалите, че трябва да проявяват състрадание и те ще обяснят своето отношение с думи прости и ядовити. Защото държавата е свикнала да им стоварва отговорността за собствените си бакии и за некадърността на служителите, не слуги на народа, а на световното задкулисие.

Вторият фактор са политиците, най-вече от десния сектор, които в името на спечелването на изборите описват в черни краски опонентите. Така у хората се нагнетява допълнително страх от бъдещето и чувство на безнадеждност и примирение.

Българинът избира не по-добрите, а по-малко лошите според него. А те често се оказват и по-корумпирани, и по-безчувствени към болките на обикновения човек. Защо сме най-бедната страна в ЕС, с най-висока корупция и усещане за несправедливост? Разбира се, у нас винаги може да стане по-зле, но дали това е източник на оптимизъм?!

Третият фактор е медийната шумотевица за тероризма, за жестоките джихадисти; за епидемията от ебола; за природните бедствия; за корупцията и източването на банките; за поскъпването на тока; за колапса в здравеопазването, в пенсионното дело, образованието и енергетиката (очакваната газова криза); за криминогенната обстановка; за последиците за националната сигурност от конфликтите в Сирия, Ирак и Украйна...

Българинът денонощно го плашат с нещо

Когато няма мрачни сензации, медиите ги измислят.

Арията на клеветата и ужаса обръща с хастара навън нормалните чувства на съпричастие. Сърцето казва „Помогнете!”, а разумът човърка: „Ами после...”. Това „после” е, когато държавата си умие ръцете като Пилат Понтийски и остави хората по места сами да решават проблемите. В това число, да хранят и чужди гърла, при положение, че и те самите гладуват и студуват.

Не българите са станали толкова лоши, егоисти и ксенофоби, а държавата им е станала човеконенавистна, геноцидна и прекланяща се само пред Брюксел и Вашингтон. А апатията е манна небесна за политическите шмекери.

Народът е суверен, но само ако настойчиво пожелае да бъде такъв.

Не овластените за броени години политици и магистрати, а суверенът трябва да решава кого и къде ще приема на своя земя или ще изпраща по други земи. „Ний сме народа...”, се пее в стария български химн.