Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 40 (2014) СЪДБАТА НА СВЕТА СЕ РЕШАВА ТАЗИ ЗИМА

СЪДБАТА НА СВЕТА СЕ РЕШАВА ТАЗИ ЗИМА

Е-поща Печат PDF

• ЕДНА ХИПОТЕЗА ЗА ЕФЕКТА НА ДОМИНОТО И АНАЛИЗ НА СЛОЖНАТА ИСТОРИЧЕСКА СЪДБА НА КОНТИНЕНТАЛНИЯ СВЯТ

Една хипотеза

През тази зима ще се реши съдбата на Европа, а вероятно и на света. Украинската криза не може да бъде овладяна от т. нар. международна общност. Официален Вашингтон едва ли е заинтересован ситуацията в Украйна да се стабилизира. По-скоро се стреми конфликтът между воюващите, както и между Евросъюза и Русия, да се изостря, страните да затъват все повече във взаимни обвинения и санкции. Но идва зима, а напрежението в Украйна нараства. Нито резултатите от извънредните избори в Украйна, нито САЩ, нито Евросъюзът са в състояние да осигурят съществуването на 45 милиона украинци. Нито да гарантират сигурен транзит на руския газ към Европа.

Точно в този момент, когато Европа изпадне почти в панически страх от непредсказуеми вълнения в Украйна и прекъсване на газовите доставки, а в САЩ „културата на измамата“ все повече се подлага на изобличаване, търпението на Путин ще бъде възнаградено: Западът ще бъде принуден да помоли дипломатично, „на тепсия със синя салфетка“, Русия да се ангажира с възстановяването на Украйна. Ирелевантни са начинът и формата, с които ще бъде поискан такъв ангажимент.

Путин обаче ще постави условия. В дипломацията, както и в живота, когато искаш нещо, трябва и да дадеш. Условията са Западът безвъзмездно да участва, първо, във възстановяване на украинската икономика, за разрушаването на която има определен дял; и второ, във възраждане на световния икономически и социален ред, на основата на принципите на международното право и Атлантическата харта, така че глобалното икономическо сътрудничество да гарантира мирно възходящо развитие и социално подпомагане на народите. Защото народите все по-настоятелно искат справедливост, истинска справедливост, според старозаветния принцип: „уважавай правото на другия, ако искаш другият да уважава твоето право.“

В хода на овладяване на положението в Украйна, Путин ще предприеме, вече със западен консенсус, териториални изменения в съгласие с желанията на засегнатото население. След изтребителната война на киевската хунта срещу собствения си народ федерализирането на Украйна вече не може да бъде на дневен ред. Наложителни са промени в съответствие с новите реалности. А те определено навеждат към възстановяване на историческата справедливост. Да не забравяме, че историята на Русия започва през 9 век от Киев; че от 17 век Украйна неизменно е част от Русия; че населението й – било то руско или малоруско – се чувства като единно цяло от велик народ на велика държава; че в Украйна руснаците имат кауза, докато официален Брюксел изпълнява хегемонистичните поръчки на официален Вашингтон.

Има три области на днешната територия на Украйна – Лвовска, Задкарпатска и Черновицка, които, за разлика от Крим, никога не са били част от руската държава. Тези области са дадени на Съветския съюз след края на Втората световна война. Макар този акт да е станал с международното съгласие на великите сили-победителки, засегнатите съседи – най-вече Полша и Унгария – и до днес скърбят за загубените територии, считат ги за част от изконните си исторически земи. Възстановяването на историческата справедливост, следователно, предполага връщане на тези три области на съседните страни-претендентки. Връщането обаче Путин ще обвърже с условието Полша, Унгария и Румъния да излязат от военния блок НАТО. Няма правителство, което да откаже на такова предложение. Унгария и Румъния незабавно ще се съгласят. След кратки пазарлъци ще ги последват и поляците.

Оттук нататък верижно ще се задейства „ефектът на доминото“: разпускане на военния блок НАТО – тази реликва от времето на “студената война”; разпадане на Европейския съюз в сегашния му вид като инструмент за налагане на неолибералното статукво; отхвърляне на международния правов ред, основан на диктата и насилието; отхвърляне на международната финансова система, основана на лъжата и измамата; преобразуване на ООН в международна организация, която ефективно да гарантира всеобщо разоръжаване, опазване на световния мир, глобално сътрудничество за изграждане на свят без нищета и страх...

Радко ХАНДЖИЕВ, доктор по история Bulgarian Press Pool – Будапеща Специално за в. “Нова Зора”

 

Уважавай правото на другия, ако искаш другият да уважава твоето право

 

Сложната историческа съдба

Изложеното дотук не е сценарий, нито е плод на пожелателно мислене, а реална възможност, ако внимателно вникнем във фактите и тенденциите от последните месеци.

Преди да ги изложим в детайли, нека направим една разходка в историята, за посочим предпоставките за възникване на днешната крайно експлозивна ситуация в Европа.

Версайският диктат

Не се спори, че голяма част от предпоставките, довели до днешните проблеми на Европа, са заченати от несправедливата Версайската система. По-точно от Версайския диктат. Известно е, че политическите граници в Европа не съвпадат с етническите. Те са наложени от факторите на реалната политика, от т.нар. велики сили и отразяват геополитическите им интереси, а не интересите и волята на заинтересованите народи.

На 8 януари 1918 г., когато Първата световна война още е в разгара си, американският президент Удроу Уилсън призовава воюващите страни към прекратяване на кръвопролитията чрез сключване на справедлив мир и полагане основите на международна организация – Общество на народите, която да гарантира териториалната цялост и суверенитета и на големите, и на малките нации. Специално за България, на последвалите мирни преговори, американският президент отстоява в държавните предели на страната да останат Южна Добруджа, Беломорска Тракия и Царибродско и осуетява плана, лансиран в Ньои, за разделяне на България на три района, подчинени на Румъния, Гърция и Югославия. За дейността си в защита на мира президентът Уилсън е удостоен с Нобелова награда за мир за 1920 г.

Призивите на президента Уилсън, съдържащи се в известните „14 точки”, не са чути на т. нар. мирна конференция във Версай. Разумната политическа програма среща късогледия отпор на империалистическите сили-победителки във войната. Този отпор, узаконен от диктата на Версайската система, води до икономическото разрушаване на Германия, Голямата депресия, възникването на националистически, реваншистки и фашистки движения и в крайна сметка става причина за избухване на най-разрушителната и кръвопроливна Втора световна война.

Разпад на Версайската система

Частично преодоляване на наложените във Версай несправедливости се извършва с международно съгласие след края на Втората световна война. Съветският съюз, който не е допуснат до т. нар. Версайска мирна конференция, си възвърна териториите на изток от линията, начертана през 1920 г. от британския министър на външните работи лорд Джордж Кързън. Впрочем, още на 8 декември 1919 г. с декларация на Върховния съвет на съюзниците (Великобритания, САЩ, Франция, Италия и Япония), „линията Кързън“ е призната за източна граница на възстановената полска държава. Смята се, че тя е и цивилизационна граница между православието и католицизма. С двустранния договор между Полша и Съветския съюз от август 1945 г. тази линия – с незначителни корекции в полза на Полша – и днес е източната полска граница.

Като страна-победителка във Втората световна война Съветският съюз придобива и земи, които, за разлика от Крим, никога не са принадлежали на руската държава. Но геостратегическите й интереси, признати с международното съгласие на съюзниците САЩ и Великобритания, налагат Съветският съюз да има обща граница със страните, които Червената армия е овладяла в битките си срещу нацизма. Това са част от историческата област Галиция, Задкарпатска Украйна и Северна Буковина. Преди Първата световна война тези земи са принадлежали на Австро-Унгарската империя.

Истинското разпадане на Версайския диктат започва в началото на 90-те години на 20 век под диктата на САЩ. С разпарчетосването на Югославия и разделянето на Чехословакия, а и след разпадането на Съветския съюз, на картата на Европа се появяват осемнадесет нови държави. Суверенитетът и границите им обаче не са гарантирани. Нито Полша, нито Унгария, нито Германия са подписали с Чехия или Словакия договори за „исторически приети граници“, а това е дипломатически инструмент, който е ключов за запазването на границите при евентуални следвоенни преговори. С наследниците на бивша Югославия нещата са още по-критични. Границите на нито една от седемте нови образувания на Балканите не са възприети от съседите им. Сходно е положението и с деветте държави – Латвия, Литва, Естония, Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан, отделили се от Съветския съюз. Гаранциите, които военнополитическият блок НАТО уверява, че предоставя, са декларативни, както ни убеждава съдбата на Кипър. В рамките на Евросъюза пък брюкселската администрация налага такова „либерално разбиране“, което обслужва диктата на отвъдокеанския хегемон и води до заличаване на националните специфики. Народите на Европа обаче все по-настоятелно искат да съхранят националната си специфика и самостоятелност при решаването на социално-икономическите и политическите си проблеми; искат справедливост, истинска справедливост. Но сервилността на брюкселската бюрокрация влиза в драстично противоречие с волята на европейските народи, все повече се задълбочава и считам, че това неизбежно води до отхвърляне на диктата.

Атлантическата харта

Атлантическата харта е съвместна декларация на американския президент Рузвелт и британския премиер Чърчил от 14 август 1941 г. Всъщност тя е по-нататъшно развитие на „14-те точки“ на американския президент Удроу Уилсън от януари 1918 г. СССР приема хартата на 24 септември 1941 г., а малко по-късно още 26 държави я приподписват. По такъв начин се създава мощна антихитлеристка коалиция, а Хартата става основа на учредената през 1945 г. Организация на обединените нации.

Атлантическата харта отразява виждането на президента Рузвелт за следвоенното устройство на света. На борда на крайцера „Огъста“, край бреговете на Нюфаундленд, през август 1941 г. Чърчил е притиснат да приеме необходимостта от даване независимост на колониите в замяна на ангажимента на САЩ да се включат във войната. Двамата ръководители декларират, че:

- страните им не се стремят към териториални или други завоевания и няма да се съгласяват с каквито и да било териториални изменения, които не са в съгласие със свободно изразената воля на заинтересованите народи;

- зачитат правото на всички народи сами да избират формата на държавното си управление;

- суверенните права и самоуправлението на ония народи, които са лишени насилствено от тези права, да бъдат възстановени;

- националното освобождение да бъде основен камък на следвоенния нов ред;

- равноправен достъп до търговията и световните суровинни източници на всички страни;

- плодотворно сътрудничество в икономическата област;

- на всички страни да се осигурят по-високо жизнено равнище, икономическо развитие и социални гаранции;

- изграждане на свят без нищета и страх;

- да бъде установен мир, който да даде възможност на всички народи да живеят в сигурност на своята територия;

- държавите да се откажат от употребата на сила, а ония държави, които застрашават или могат да застрашават с агресия, да бъдат разоръжени до установяването на по-широка и надеждна система на всеобща сигурност.

В Атлантическата харта намират отражение редица прогресивни, демократични принципи за следвоенното устройство на света. За съжаление почти нищо от целите на Хартата не е осъществено.

Вярно, след края на войната се разпадна колониалната система. Но в създалия се „вакуум“ САЩ заеха лидерска роля. На мястото на колониалните администрации се настаниха мултинационалните им корпорации. Под маската на глобално икономическо сътрудничество в действителност се осъществи глобално икономическо заробване.

Седем десетилетия след края на Втората световна война години светът отново е заплашен от глобална катастрофа. Орязани са социалните гаранции. Завърна се нищетата и страхът. Застрашена е околната среда. Загърбени са фундаментални принципи на международното право. Употребата на сила и агресията са основен инструмент на тази хегемонистична политика.

Атлантическата харта остана обаче едно пожелание. Един идеал за осъществяване от следващите поколения. Считам, че вече са назрели условията за демократично преустройство на света в съответствие именно с принципите на Атлантическата харта. Разплитането на украинския възел е само поводът, който ще отприщи лавината от процеси и те неизбежно ще доведат до осъществяване на лелеяната с хилядолетия мечта на народите за справедливост, взаимно подпомагане и социално добруване.

СЛЕДВА