Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 42 (2014) СИЯНИЕТО И ВЕЛИЧИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

СИЯНИЕТО И ВЕЛИЧИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

• Размисли за българския цар Самуил и неговото време

Историята на България от завладяването на нейната столица Велики Преслав през 971 г. от византийците до падането в техни ръце на Охрид през 1018 г. е изпълнена с многолетна и титанична борба за защита и запазване на нейната държавна независимост. Това всъщност е история на Самуилова България!

Големият френски историк Гюстав Шльомберже (1844-1929) характеризира царуването на византийския василевс Василий II Българоубиец (976-1025) и неговите войни срещу арабите и българите като “византийска епопея” в един свой забележителен двутомен труд. Ала всъщност това бе време на величавата и трагичната българска епопея, на подвига на цар Самуил (997-1014), неговите славни пълководци и воини в защита на родната земя, на тяхното българско отечество.

Времето на комитопулите, на цар Самуил и неговите потомци е време на цялостно утвърждаване и същинска изява на българското етническо единство в двубой с могъщата и пъстра по състав Византийска империя.

От втората половина на IX век насетне Българското царство, за родените в ширналите му се предели, е не само родно място и тяхно отечество, не само осъзната политическа, но и етническа принадлежност: “Царството е отечество и народност”. Словосъчетанието “Блъгаринь родомь”, което в Битолския надпис от 1015 г. употребява за себе си цар Иван Владислав (1015-1018), отбелязва вкупом държавно-политическа и етническа принадлежност, тя е своеобразна гордост на нейния носител. ( В същия този надпис е отбелязано, че крепостта Битоля била укрепена “за спасение и убежище на българите”.)

Идеята за етническо и политическо единство в Българското царство е била наложена не толкова от държавната власт, колкото от единната и автокефална Българска църква чрез единната християнска вяра, единния славяно-български език, употребяван в богослужението и в писмовната култура; единението е било преди всичко в духовността и в съзнанието. Именно това единение е средновековната основа на зародилата се по-късно българска национална идея, която се изявява през Възраждането.

Плътността на историческите събития и вплетените в тях личности в историята на България през втората половина на 10 – началото на 11 век е изключително голяма. Няма друг период от българската ранносредновековна история, когато са станали толкова различни и понякога съдбоносни развръзки от най-различен характер, когато Българското царство осъществява толкова много и тъй активни външнополитически взаимоотношения – с Византия, с Германската империя, с папствата, с Унгарското кралство, сръбските княжества, Киевска Рус, печенегите... И все пак най-характерното за този изключително напрегнат период е десетилетният, напрегнат и трагичен двубой с Византийската империя. В него бляскавите победи се редували със злощастни поражения, бойната слава - с трагични събития, величавият героизъм - с прояви на предателство. Две личности с деянията и военните си подвизи олицетворяват величавостта на “българо-византийската епопея” - цар Самуил и император Василий II Българоубиец. В очите на неговия съвременник византийския историк Йоан Скилица (ХI в.) цар Самуил бил “войнствен човек, който никога не знаел покой”. За житиеписеца на св. Никон Метаноите “Самуил е непобедимият по сила и ненадминат по храброст владетел, който управлявал българското племе”. Самуиловите войни срещу могъщата Византийска империя в продължение на близо половин век съдействали в най-голяма степен за укрепването на българското етническо и историческо съзнание върху основата на противопоставеността. Той се нарежда сред тези велики владетели, които очертаха сиянието и величието на средновековната българска държавност в историята на Балканите и Европа като хановете Тервел (701-721) и Крум (796-814), княз Борис Първи - Михаил (852-889; 907), царете Симеон Велики (893-927), Иван Асен Втори (1218-1241) и Иван Александър (1331-1371).

Самуиловият век е съпътстван от дейността на забележителни държавници, пълководци, архонти на области, градове и крепости, челници-пълководци. Историческият спомен е запазил имената на кавханите Дометиан и Теодор, “управителят на вътрешната област” – ичиргу боила Богдан, управителите на градове и крепости Димитър Олемарх, Добромир, Димитър Тихон, Никулица, Илица, Драгшан, Кракра (Пернишки), Ивац, Несторица, Драгомъжу, Елемаг, Гавра...

Единството на Българското царство в голяма степен се изразява чрез запазване на Българската патриаршия и нейните предстоятели: патриарх Дамян след превземането на Велики Преслав се премества в Дръстър, а после в Средец (дн. София), неговите приемници Герман-Гаврил, Дамян и Филип временно резидират във Воден (дн. Едеса, в Гърция), Мъглен и Преспа, за да установят своето трайно седалище в Охрид, превърнал се в “град-столица на цяла България”, според определението на Йоан Скилица.

Историята на Самуилова България (нека приемем това определение за периода втората половина на 10 – началото на 11 век) е не само история на войни, политически интриги, съзаклятия, прояви на семейно-родова омраза и отмъщения, на романтични любовни и брачни връзки; тя е време на съзидание и на непрекъснато възходящо културно развитие, своеобразно продължение на Симеоновия златен век с преместване на политическия, църковния и държавния център в Българския Югозапад, днешна Македония. Преди всичко тогава се предприема значително строителство на граждански и църковни сгради, укрепват се и развиват редица градове и крепости, изграждат се забележителни защитни съоръжения срещу все по-силно нарастващата византийска експанзия. Продължена е в Охрид и Преспа Плисковско-Преславската строителна традиция. Ктиторският Самуилов надпис от 993 г., поставен в памет на неговите родители и брат му Давид, Битолският надпис от 1015 г. на цар Иван Владислав, Варошкият надпис от 996 г. в памет на поп Андриа и др. регистрират не само строителството, но и продължават трайно установената старобългарска епиграфска традиция. Към този период принадлежат забележителни глаголически и кирилски книжовни паметници - Зографско и Асеманиево евангелие, Синайски псалтир, Синайски евхолегий, Савина книга, Тълковна  палея, Супрасълски сборник и др. п. Изявяват се и двама велики старобългарски книжовници: Презвитер Козма, с изключителната си по историческа и богословска стойност “Беседа против новопоявилата се богомилска ерес”, и презвитер Йеремия, с “Повест за кръстното дърво”. Това е период на проникване и разпространение на старобългарската книжнина в Сърбия и Киевска Русь, в земите на север от Дунава, на утвърждаване на ролята на България като пръв духовен вожд на славянския, източноправославен свят. Именно в Самуилова България се налага внушителен сонм от български светци (Кирил и Методий, Наум и Климент Охридски, Иван Рилски), въвежда се култът към владетелите–светци княз Борис I – Михаил и цар Петър; извършва се своеобразна българизация на празничния църковен календар. Пренасят се мощите на известни личности в Охрид като св. Ахил Лариски и св. Трифон Кетерски и се създават житийни творби за тях. Създава се християнско-култова традиция, която запазва своята непокътност през вековете.

Беласишката битка от 29 юли 1014 г. и последвалата смърт на цар Самуил на 6 октомври същата година предвестили агонията и залеза на Българското царство и триумфа на придобилия прозвището Българоубиец византийски василевс ВасилийII; той влязъл през 1018 г. като победител в Охрид, където според Йоан Скилица “се издигали дворците на царете на България и се съхранявали богатствата им”.

Независимо от всичко, споменът за цар Самуил, неговата храброст и войнственост спрямо византийците продължавал да живее през вековете сред българите. Живелият през 13 век солунски дякон и хартефилакс Йоан Ставракий твърди, че Самуиловото име “и досега е в устата на българите”. Характеризирайки деянията на цар Калоян (1197-1207), византийският историк Георги Акрополит (1217-1282) пише: “Той прочее отмъщавал, както казвал за злините, които император Василий извършил спрямо българите. И като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал Ромеоубиец”. В последната добавка към среднобългарския превод на Манасиевата летопис през 1345 г. поп Филип, по времето на цар Иван Александър (1331-1371), е записал следното: “този цар Василий II разби българския цар Самуил дважди и завзе Бдин, Плиска, Велики и Мали Преслав и много други градове. Също и Скопие му бе предадено от Роман, сина на цар Петър – тамо пък цар Самуил му бе дал да владее, защото българите царстваха до Охрид и до Драч и по-нататък. Този цар Василий извърши много и безчислени пленения на българите и им нанесе люти поражения. Като разби цар Самуил, той ослепи 15 хиляди българи, остави на стоте един с едно око и ги отпрати при Самуил. Когато ги видя, този цар умря от жалост.” Не само през Средновековието, но и през годините на османското владичество и Възраждането името и делата на цар Самуил живееха в българското съзнание.

В българската история Самуиловият век е една от онези забележителни страници, в които героизмът и величието съжителстват с трагизма и разрухата. Навярно подобно и на други, които следват неумолимия и без обрат ход на времето. И както тогава, така и по-късно, както и сега, българите не можаха да извлекат поуки от своето величаво и трагично историческо битие.