Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 43 (2014) ЗА ОТЕЧЕСТВО И СВОБОДА

ЗА ОТЕЧЕСТВО И СВОБОДА

Е-поща Печат PDF

110 години от смъртта на поп Минчо Кънчев (6.04.1836 - 21.10.1904)

• Историкът Нейчо КЪНЕВ пред в. “Нова Зора” в разговор с Атанас СТОЙЧЕВ

„Авторът на „Видрица“ произнася присъда  над средновековната анонимност, търсейки връзката на личността с нацията и нейните задачи“ Нейчо Кънев

- Г-н Кънев, има ли аналог арабаджийският поп като социално-психологически и исторически профил сред нашите възрожденци и национални революционери?

- Може би само в определена степен. Тогавашните национал-революционери, които доживяват Освобождението, решават, че трябва да запазят в писмен вид най-важните моменти не само от своята дейност, но и от дейността на организациите.

Затова по този повод се появява едно течение в българската литература, което ние наричаме споменно, или мемоарно. То е особено силно в Стара Загора.

Но нашият поп Минчо няма подобен аналог. Той почва своите записки в Диарбекир, както отбелязва на заглавната страница на „Видрица“-та, и продължава до 1903 г. Това е едно от най-големите свидетелства за европейската епоха, за времето на българите във втората половина на 19 век. Той е оставил документи главно от родословен характер и за много по-ранно време, т. е., връща се за около 300 години назад, благодарение на което някои родови изследователи успяха да направят и да възстановят, ако може така да се каже, родословното му дърво.

Така че не бих казал, че има аналог, подобен в споменната литература и въобще във възрожденската книжнина. Това много спомогна, когато книгата излезе през 1984 г. и след това се преиздаде през 1985 г., тя да се превърне в едно от любимите четива в България, да се изкаже нескрито възхищение, но същевременно тя се превърна и в политически призив за очакваните промени. Защото поп Минчо преди всичко е утвърдил представата, че ние трябва да се борим сами за собствените си съдбини, т. е. да градим не само собственото си бъдеще, но и бъдещето на нацията. Така че тази книга има и политически измерения, макар че запази едно дълго мълчание.

Всъщност, след като той почива преди 110 години, на 21 октомври 1904 г., книгата се предава на неговите наследници от човек на човек. Минко Минев, тогавашен кмет на Стара Загора, се доверява на най-изтъкнатия изследвач на т. нар. комитетско десетилетие – Димитър Тодоров Страшимиров, който е един от тримата братя Страшимирови, изявени личности в България, висши интелектуалци. Димитър Страшимиров е човекът, който пръв публикува документалното наследство на Апостола. В тази връзка той оценява значението на „Видрица“-та и я причислява към свидетелствата в най-големия пантеон на българската книжовност, т. е., към българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Тази книга беше забелязана едва през 80-те години на 20 век след една серия от публикации, които най-напред засегнаха т. нар. Диарбекирски спомени на поп Минчо. Това наименование е малко изкуствено и често се нарича автореферат, защото, първо, е създадено въз основа на „Видрица“-та, и второ, едва през 1901 г., но проследява най-важния момент за състоянието на революционната организация, т. е., ударът, вторият удар върху комитетите, вече в Южна България, след неуспешното покушение над Хаджи Ставри от Хасково, извършено от заместника на Левски – главния апостол Атанас Узунов, през 1873 г.

Така се разиграва още една драма. Поп Минчо утвърждава тази романтика и геройство на неговите съмишленици, които са 22 души на брой, и чрез своето себеотрицание спасяват организацията от по-нататъшен провал и погром. Е, има и редица други благоприятни обстоятелства, които заставят турците да престанат със съдебните дирения, гоненията и т. н., но това е основното. При това положение поп Минчо решава, че трябва да приобщи по-широк кръг от хора към тези много интересни, с необикновени размери документи, които сега могат да се видят на изложението в Старозагорския исторически музей. Той ги окачва вместо икони по стените на малката черквица в с. Арабаджиево, сега Коларово...

- Да припомним на нашите читатели за опита на поп Минчо за освобождаването на Васил Левски, може би единствен в България…

- Имало е и на други места идеи за организиране освобождаването на Левски след залавянето му от турските власти, ние сме ги разглеждали в научната литература, но това е единственият опит, който е с практическо предназначение и с изпълнение.

Създава се една особена чета от 35 души изявени революционери от Старозагорския район и от Стара Загора, сиреч очертават се границите на Старозагорския революционен окръг, създаден през 1872 г. от Васил Левски. Той обаче се утвърждава по начин, в който с. Коларово и поп Минчо имат особено важна роля. Независимо от някои колебания на изтъкнати учени, ние имаме достатъчно доказателства, които потвърждават, че действително се е пристъпило към практически действия. Идеята е била да повредят жп линията, да предизвикат катастрофа, т. е., влакът да дерайлира, та след това да измъкнат Левски. За тази цел приготвят добри коне, също и дрехи, с които да го укрият за известно време и след това да бъде прехвърлен отвъд Дунава, докато нещата се уталожат. Това действително е един малко наивен план, но все пак план, който е задействан. Същевременно Старозагорският революционен комитет задейства комитети до Пловдив и тези, които са по жп линията в Северна България. Но те смятат, че след като Апостола е в София той ще бъде превозен по тази линия към Цариград, където като баш комитата на България, както са го наричали турците, ще може там да бъде съден и да отговаря пред следствените власти. Но знаете, че нещата се развиват по друг начин – той е съден и присъдата е изпълнена в София.

- Да се върнем отново към личността на поп Минчо. Той е поборник не само против политическия гнет на османския поробител, но и срещу духовната асимилация на фанариотите. Последното като че ли остава встрани от погледа ни като негова характеристика…

- Да, има такъв уклон, но това е наследство от старата, т. нар. марксистка историография, не че имам за задача да опровергавам нейните достижения. Но ние тогава разглеждахме нещата главно в революционен аспект, и второ, имаше една особеност, която отговаря на развитието на науката - да разглеждаме просветното дело, духовните и църковно-националните борби, и революционното движение поотделно. Едва по-късно прозряхме, че те са един и същи процес на триединното измерение на българското освобождение. А то е култура-църква-революция. Затова е просто немислимо не само за поп Минчо, но и за всички национал-революционери да стоят настрана от църковно-националните борби. Те дори ги използват и им съдействат, но на някои места това съдействие е по-силно, на някои – по-слабо, и това вече обърквало изследвачите, че всеки си „дърпал чергата“ към себе си, и най-важното е, че революционната организация, създадена най-напред от Раковски, след това развита по един неповторим начин от Васил Левски, има специални задачи за освобождението на България. Това също довежда до объркване, защото е по същество трета, самостоятелна, но революционна партия, за разлика от партията на „младите“ и „старите“, които по-късно се явяват като либерали и консерватори. Техни разклонения продължават  и след Освобождението вследствие на развитието на капиталистическите отношения, на социалните проблеми, на жаждата и борбата за власт, която наблюдаваме и до днес.

- Защо според Вас в Стара Загора все още няма паметник на поп Минчо?

- Вероятно знаете, че в с. Коларово е издигнат един паметник, който предава одухотворения образ на Войводата, както той сам се определя. Той е местен герой и култът към него няма да изчезне, предполагам, и в бъдеще. Но в Стара Загора тогавашната комисия по наименованията на улиците реши да кръсти една от хубавите тихи улици на града на името на поп Минчо Кънчев. И сега у човек, който случайно отправя поглед към табелата на тази улица, може да припламне огънчето на самосъзнанието и да поиска да наруши традиционните - нека така се изразя, - снобски маршрути, с едно посещение в с. Коларово.

В селото и днес е жива митологията около личността на поп Минчо, не само заради неговите заслуги като революционер и писател. Въобще поп Минчо всичко сам е сътворявал.

В Коларово се говори, и аз няма да разубеждавам никого, че той сам с длетото е изчукал надгробния паметник на баща си Кънчо Стоянов, който е един от открояващите се паметници на селското гробище, а след това се е заел сам да си направи надгробен паметник. Изображението на този паметник се появи върху кориците на списание „Векове“, което беше едно от най-авторитетните и търсени списания не само от специалисти,  но и от широката публика. Там двата паметника бяха публикувани, ако може тъй да се каже, поне 15 години преди появата на „Видрица“-та като печатно издание.

Така че на този паметник поп Минчо е изобразил не само себе си, но е оставил една епитафия-заръка към идните поколения, в която е записано и светлото име на Апостола на свободата. Тя има за адрес паметта за рождеството на българската свобода. За нейните мъченици и герои, за “турските варварщини и българските опачини”, както сам поп Минчо се изразява в надслова на Видрицата.

Тази епитафия е едно своеобразно продължение на Паисиевото напътствие към поколенията “Българино, знай своя род и език”. И увереност, че всяка жертва в името на България ще се помни.

 

Пътниче, спри се,

на паметник взри се!

Бог да прости, да речеш,

почившив в гроба поборник

Диарбекирски затворник.

На Васил Левски другаря,

добродетелта му

ще се проговаря,

че за Отечество и свобода

потърпевши неволи и беда.

Роден 6.04.1836 г.,

с Арабаджиево

 

На 21 октомври 2014 г. в Старозагорския регионален исторически музей бе открита веществено-документална изложба по повод 110 години от смъртта на поп Минчо Кънчев – забележителен деец на националноосвободителното ни движение, съратник на Левски, народен будител и автор на една от последните български илюстровани ръкописни книги „Видрица“.

В експозицията са показани интересни предмети от музейната сбирка „Поп Минчо Кънчев” в родното му с. Коларово (бивше Арабаджиево) – знамето на революционния комитет, личното му оръжие – хладно и огнестрелно, негови богослужебни книги и акварелна рисунка. Акцент в изложението са оригиналните документи (диарбекирските спомени, писма и паметни бележки, писани от поп Минчо), съхранявани във фонда на Държавен архив – Стара Загора.

Съорганизатори на изложбата са още Община Стара Загора и Старозагорската Света Митрополия.

Специално за в. „Нова Зора“ интервю по повод 110-годишнината от кончината на поп Минчо Кънчев бе любезен да даде историкът Нейчо Кънев, дългогодишен член на Научната група към Старозагорския исторически музей. Нейчо Кънев е автор на около 1060 самостоятелни, и в съавторство заглавия, от тях близо 120 - с научна стойност. Разработките му са насочени главно към историческия път и ролята на възрожденска Стара Загора в българската история.