Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 43 (2014) ШАПКИ ДОЛУ! ПРЕД ХРАБРОСТТА И МЪКАТА НА БЪЛГАРИЯ

ШАПКИ ДОЛУ! ПРЕД ХРАБРОСТТА И МЪКАТА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Военната проза в художествената ни история

• Свидетелство за преживяното на фронта и в тила

Литературният сезон в столицата като че ли се завръща след есенните изборни страсти. И идват дни за вълнуващи срещи с нови книги.

Предстои такава среща и с втората книга военна проза от тритомника „Храбростта и мъката на България”, която ще бъде представена от Боян Ангелов, председател на Съюза на българските писатели, на 29 октомври (сряда), 17 ч, в Централния военен клуб в София. Съставител и автор на предговора и бележките за авторите е най-добрият познавач на военната проза, о.р. полк. Георги Й. ГЕОРГИЕВ, който разказва изпреварващо за тази книга.

„Храбростта и мъката на България” се издава по решение на Централния съвет на Съюза на ветераните от войните на България и е под общата редакция на проф. дин. полк. о.р. Марин Калонкин. Удивителното е, че през 2011 и 2012 г. тя претърпя две издания. И в трите тома са включени подбрана поезия, военна проза и батално изкуство под съставителството на изтъкнатия поет Драгомир Шопов и полк. Цоко Гергов. Авторите са предимно творци, участници във войните, но са представени и невоювали писатели, редом с класиците Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин...

Художественото богатство, сътворено през годините, наложи да се издаде книга Втора на поетичната антология през 2013 г. Неин съставител и редактор отново е Драгомир Шопов, а аз се заех със съставянето на книга Втора на военната проза, която изд. „Пропелер” пусна през 2014 г.

- Кои са изворите и творците на военната ни проза?

- По волята на Кобургите и българската властваща буржоазия, за трийсет и три години след Освобождението народът ни петкратно се сражава за родината си и за обединение на българите в една национална държава.

След Съединението от 1885 г. - кратка победна война със Сърбия. Всенародна и славна бе Балканската война от 1912 г. Следва кръвопролитната Междусъюзническа война от 1913 г. А през 1915-1918 г. – и Първата световна война. И двете завършват с национални катастрофи. В тях загиват повече от 150 000 българи, около 260 000 са ранените. От родината са откъснати значителни територии, населени с българи. Завинаги!

Във всички войни, включително и Отечествената от 1944-1945 г., наред с войниците и офицерите по фронтовите пътища крачат и се сражават по бойните полета, страдат в окопите и българските писатели.

И създават ярки художествени произведения, описват храбростта и мъката на фронта и в тила, наблюдават и пресъздават за поколенията подвизите на обикновените бойци, на подофицерите и офицерите, както и мъките на техните майки и жени, на децата, на братята и сестрите им, когато орат, засяват и жънат нивята. Така трасират панорамата на българската художествена военна литература.

По отношение на книга Втора нашият замисъл бе да огледаме богатото наследство от белетристични произведения и да поместим онези, които ще представят огромното разнообразие на сътвореното през годините, докато в първата книга с по едно произведение са представени петдесет автори. Сред тях са патриархът на българската литература народният поет Иван Вазов с покъртителния и позабравен разказ „Иде ли”, Йордан Йовков с „Първата победа”, Людмил Стоянов с „Холера”, Михаил Кремен с „Брегалница”, Елин Пелин със „Среща” - военният вариант на познатия ни разказ за Сивушка и Белчо. Освен това тук са представени и писателите Антон Страшимиров, Георги Стаматов, Константин Петканов, Добри Немиров, Илия Иванов–Черен, Димо Сяров, Тодор Харманджиев, Павел Вежинов, Иван Аржентински, Величко Нешков, Николай Павлов, Никола Гаговски, Богдан Глогински, Станислав Сивриев, Ивайло Петров, Новко Яворски...

Подвигът, героизмът и горестта на българите във втората книга са показани през очите на осемдесет автори. Единственият повторен автор е Йордан Йовков, този път с христоматийния разказ „Белият ескадрон”. Още двадесет белетристи, създали вълнуващи произведения от времето на войните са представени с по един разказ. Това са Кръстьо Белев с откъс от „Подвигът”, Генчо Стоев с разказа „За дивото стебло и присадката”, Емил Манов, Никола Статков, Методи Бежански с разказа „Обратен път”, Стоян Бойчев и др.

В годините на “студената война” България поддържаше огромна за страната ни армия, в чиито редове се подготвяха, възпитаваха и израстваха поколения защитници на родината. Български младежи от различни набори започваха през казармените си години, трупаха впечатления за бъдещите си произведения.

Наборната армия на България бе школа за мъжество, тя подготвяше младите за стопанския, културния и социалния живот. И точно тези автори са представени във втората книга на тритомника с над петдесет произведения. Още едно потвърждение за плодотворността на армията ни дори в мир!

Да си призная, не беше лесно в едно, или две томчета да бъде представен всеки белетрист. Българската военна проза е обемна. Освен това всеки белетрист е творческа индивидуалност, всяко дарование носи своите белези и своя художествен стил и свят. Едно произведение съвсем не може да покаже най-характерното за даден писател. Още повече, когато искаме да представим обща картина, рисувана от много индивидуалности. Но ще подчертая, че стремежът, главното бе да се покаже богатата галерия от герои, хармония от епизоди, емоция и преживявания. Все пак фронтът, битката са екстремни моменти в живота на всеки човек...

- Как виждате най-характерното за военната ни проза?

- Мисля, че това е нейният хуманизъм. Войната като обществено явление е неприемлива за българина и той никога в изминалия 20 век не е бил завоевател. Най-убедително е показано това в талантливите творби на Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Людмил Стоянов...

Хуманизъм носят и творбите на белетристите, които не можаха да разгърнат своя талант. Двайсет писатели проляха своята кръв на бойното поле или в полевите лазарети от раните си. Особено характерно за българската военна проза е, че макар и противници на войната, писателите останаха верни на своя дълг. Те не бягаха зад граница, за да се спасят. А идваха от чужбина за да й се посветят. Такива са фактите.

- А кои са изворите на храбростта на българина на война?

- Отговорът е в художествените творби, те са художествената история на България – всеобхватна, емоционална, вълнуваща. И в родолюбието - неизчерпаемият извор на храбростта на българина, който не се стреми да завоюва чужди земи, но си иска и не дава своите. Народът ни е хуманистичен и родолюбив, българите съвсем не са шовинисти. Вдигат се на нож, но мечтаят по-бързо да се върнат при своя мирен занаят, на село, при своите ниви...

Всъщност всичките осемдесет и две произведения във втората книга на тритомника показват синтезирано, плътно, но и разноцветно, вътрешния мир на българина на фронта, на нивата, на село, в атака, след погром...

Убеден съм, че тази книга е свидетелство, прочит и почит към българина като войник. Защото, както казва големият ни военен поет полковник Евстати Бурнаски, в тези произведения се търси най-краткия път до сърцето на читателя. За да се прибави в кръвта му онзи духовен кислород, който подклажда вярата в човека – днешния и утрешния гражданин на България. Своеобразно авторско, съставителско и читателско преклонение, „шапки долу”, пред храбростта и мъката на българите.

 

Разговора води

Димитър КОПРИВЛЕНСКИ