Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 48 (2014) КЪМ ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ - ПО-ВНИМАТЕЛНО!

КЪМ ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ - ПО-ВНИМАТЕЛНО!

Е-поща Печат PDF

На 17 ноември т. г. Българската национална телевизия излъчи предаване за Септемврийското въстание от 1923 г. Някои колеги ми казаха, че това излъчване било повторение. Аз обаче гледах предаването от 17 ноември и не мога да не скрия недоволството си от показания разговор, в който бяха поканени проф. Велко Вълканов, доц. Димитър Генчев, доц. Валери Колев, доц. Николай Поппетров и доц. Лъчезар Стоянов.

Посочените участници се плъзнаха по повърхността на въпроса да умуват дали в случая може да се говори за „въстание”, или не, дали то е било „антифашистко” или не, вместо да насочат вниманието си по-съществения въпрос - дали това събитие е станало и ако да, кой носи отговорност за него.

Не за друго, а просто защото по време на това въстание падат жертви и от двете страни на барикадите, пролива се човешка кръв.

В хода на разговора мимоходом се спомена, че „въстанието” (според някои от участниците - „бунтът” или „метежът”) било резултат на „ръката на Москва”, визирайки 3-тия Комунистически интернационал. Едва ли е необходимо да се изтъква, че подобно твърдение е твърде опростенческо. Нека само си припомним думите на един известен в философ, че революцията не може да се изнася от една държава в друга като „Бурбоните с фургоните” и че за никакъв подобен акт в България не можеше да става и дума през септември 1923 г., ако за това наистина нямаше важни причини. Защото участието във „въстание”, „бунт” или „метеж” не е като участие в сватба, а е истинска война, при която в повечето случаи се заплаща с живота.

Тъй като след промените у нас от ноември 1989 г. по политически причини

темата за Септемврийското въстание от 1923 г. бе изтласкана на заден план

и по-новите генерации малко знаят за това събитие, ще си позволим да приведем някои факти, които биха позволили да се хвърли известна светлина за него.

До радикалните промени от края на 80-те години официалната историография твърдеше, че главната цел на извършителите на преврата от 9 юни 1923 г. не е била толкова свалянето на Българския земеделски народен съюз, а по-скоро

смазването на Българската комунистическа партия като политически фактор в страната

Че това е така, се потвърждава от една почти неизвестна окръжна телеграма на министъра на вътрешните работи и народното здраве генерал Иван Русев до окръжните управители в провинцията и столичния градоначалник от 30 юни 1923 г., в която той настоятелно иска да му се изпрати конкретна информация от тях за поведението на комунистите по време на самия преврат. Когато повечето от подведомствените му докладват, че членовете и съмишлениците на БКП по време на преврата са се държали неутрално, а някои от тях дори са участвали заедно с представителите на новата власт в потушаване на земеделското въстание от 9-11 юни 1923 г., правителството се отказва от проектираните си действия срещу БКП. Пък и шефовете на двете силови министерства в кабинета на проф. Ал. Цанков – вътрешното и военното, бяха генерали, които бяха участвали във войните от 1912-1913 и 1915-1918 г., и знаеха много добре, че воденето на едновременна война на два фронта против земеделците и комунистите е твърде рисковано дело.

В излезлите неотдавна мемоари на проф. Ал. Цанков деветоюнският премиер дава други подробности по случая: „Васил Коларов и Тодор Луканов, и двамата видни водачи на комунистическата партия, се явиха пред министъра на вътрешните работи в моя кабинет – Ив. Русев, и като първи хора от ръководството, заявиха, че тя – партията им – обявява неутралитет. Русев не се задоволи с тая обикновена декларация и за да го убедят, че действително са неутрални, накара ги в негово присъствие – по телефона, да уведомят своите приятели в Плевен, Шумен и другаде, където имаше опасност да избухнат бунтове, комунистите да останат безучастни. Те сториха това и комунистическата партия наистина остана неутрална, настрана от бунтовете”. (Цанков, Ал. Моето време, С., б. г., с. 224).

(Изнесеното от професора се отнася само до Т. Луканов, тъй както В. Коларов по онова време не е в България. Както ще се види по-нататък от изложението, той пристига в страната ни чак в началото на юли 1923 г. Що се отнася до Т. Луканов, добре известно е, че той по-късно се обявява и против решението на ЦК на БКП от 20 септември 1923 г. за вдигане на Септемврийското въстание.)

Така, през юни 1923 г., БКП остана действително незасегната от ударите на новите управляващи. Деветоюнците обаче останаха твърде скоро изненадани от неочаквания за тях факт, че след бруталния разгром на БЗНС на преден план

като първа опозиционна сила в страната се оказа именно БКП

Тя беше такава и през управлението на БЗНС (1920-1923 г.), свидетелство за което бяха големият брой гласове, подавани за нея в следвоенните парламентарни избори.

След преврата от 9 юни обаче БКП засили още повече своите позиции,тъй като в редовете й навлязоха не малък брой от членовете и съмишлениците на БЗНС.

Фактът бе доста неприятен за управляващите

но на тях не им оставаше нищо друго освен да се примирят с него. Кураж им даваше единствено обстоятелството, че в свои ръце имаха на разположение цялата държавна машина.

Развоят на последвалите събития през юли и август 1923 г. показа, че създадената „патова” ситуация не можеше да продължава дълго. С помощта на Коминтерна по-голямата част от ръководството на БКП осъзна, че с възприетия курс на неутралитет по време на преврата е допуснало сериозна грешка и че подобна тактика при един нов евентуален сблъсък на масите с превратаджиите подобна пасивност „щяла да обрече партията на самоубийство” (думи на Васил Коларов).

Деветоюнските управници също нямаха намерение дълго да търпят възхода на БКП като първа опозиционна политическа групировка в страната. Ако не се решиха на незабавен контраудар срещу нея, главната причина се криеше в обстоятелството, че още в първите дни след преврата от 9 юни 1923 г. в управляващия лагер

възникнаха твърде неочаквани събития

Между две от съуправляващите партии – широките социалисти и национал-либералите, които имаха по един свой представител в кабинета на проф. Ал. Цанков, избухна конфликт. Широките си даваха сметка, че с участието си в един превратаджийски кабинет губят значителен морален престиж пред европейските леви и умерени демократични партии. От друга страна, това, което повече ги блазнеше, бе обстоятелството да заемат по-солидни позиции в правителствения екип. Не криеха, че предоставеното им от сговористите място в кабинета е твърде недостатъчно за тях и че за да могат да стабилизират по-добре своите редици и да изместят БКП от влиянието над левонастроените среди в страната, би трябвало да получат поне още едно министерство.

Тъй като при съставянето на кабинета на проф. Ал. Цанков им бе дадено да разберат, че повече от едно министерско място не може да им се даде, социалдемократите решиха да си осигурят такова, като заемат това на национал-либералите. Мотивът им за този ход бе от благоприятен по-благоприятен: както вътре в страната, така и вън от нея национал-либералите, като наследници на трите либерални партии – Народно-либерална (Стамболовистка), Либерална (Радославистка) и Младолиберална (Тончевистка), минаваха за „германфилски”, тъй като върху тях лежеше главната вина за въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия и Австро-Унгария. Поради тази причина широките нададоха вой в своя печат, че не желаят да участват заедно с тях в управлението на страната и настояха за изхвърляне от правителството на национал-либералния представител.

Сговористкото ядро в кабинета първоначално не възприе сериозно атаките на социалдемократите. След преврата вниманието му бе ангажирано с формирането на стабилна политическа формация, тъй като организацията Народен сговор като мандатьор, въпреки положените усилия до 9 юни, по броя на членския си състав остана по-малобройна и от радикалите, които минаваха за най-малочислената партия в десния политически лагер и като такава не можеше да предостави очакваната политическа подкрепа.

Социалдемократите обаче не се отказаха от своите котерийни амбиции

и с всеки изминат ден започнаха да нажежават все повече и повече вътрешнополитическата обстановка в страната. Сангвиник по характер, премиерът Ал. Цанков бе доста изнервен от създалата се ситуация. По съвета на министъра на външните работи и изповеданията Христо Калфов, който в началото на септември 1923 г. се намираше на поредната годишна сесия на Обществото на народите в Женева, той трябваше да положи максимални усилия, за да примири враждуващите помежду си техни съюзници. Ако това обаче по една или друга причина се окаже невъзможно, да задържи в кабинета широките, които заради „социалистическата им мантия” били за предпочитане главно пред външния свят.

Деветоюнското правителство имаше да решава и още един друг голям въпрос – час по-скоро да се „легализира”, тъй като във вида на превратаджийско то не се нравеше не само на европейската демократична общественост, но и на „силните мира сего” в Лондон и Париж. А подобно „легализиране” не можеше да стане по друг начин освен чрез провеждане на законодателни избори.

За министър-председателя и неговото обкръжение бе повече от ясно, че отиването към такива избори при съществуващата ситуация в страната, в която

срещу управляващите сговористи се изправяше мощната снага на БКП

това бе истинско самоубийство, тъй като предварително се знаеше, че тя ще спечели изборите.

За да не се допусне това, единственият изход бе ликвидирането на БКП като обществена сила в страната.

Предприемането на подобен акт бе обаче твърде рисковано дело, ако за това не се изтъкнат някакви съществени доводи, които да убедят както българската, така и европейската общественост, че БКП е станала „опасен” фактор, който застрашавал съществуването на държавността в България.

Как решава да действа правителството?

За това свидетелства една

окръжна телеграма на министъра на вътрешните работи от 6 септември 1923 г.

Тъй като документът е неизвестен и не е използван досега в историческата литература, ще си позволим да го цитираме изцяло:

Този документ ми бе предаден в машинописен вид преди много години от покойния наш историк Ярослав Йоцов, който се занимаваше с политическата история на следосвобожденска България и аз му дадох гласност в един от столичните вестници, но с риск, тъй като това бе само препис.

Наскоро обаче успях да се снабдя и с оригинала на документа, съхраняван в същия Държавен архив - Велико Търново, което ми дава основание да го оглася повторно с пълна увереност в неговото автентично съществуване.

Какви изводи могат да се направят от цитираната телеграма на вътрешния министър?

На първо място, бие на очи неговият стремеж да се действа изключително тайно при провеждането на операцията от подведомствените му полицейски органи. Този факт е най-красноречивото доказателство, че правителството на проф. Ал. Цанков не е разполагало с никакви конкретни данни за проведеното от ЦК на БКП заседание в София на 5-7 август 1923 г., на което, както е известно, наистина е бил взет курс за въоръжено въстание против сговористкия режим. Ако то бе узнало за това заседание и за взетото от него решение, то веднага би вдигнало незабавен вой до небесата и нямаше да има никаква нужда да пристъпва към подобна операция толкова тайно.

На второ място, в документа се сочи, че ръководството на БКП готвело въстание за 17 септември 1923 г. Конкретни доказателства за това обаче не се посочват, вместо това използват се твърде мъгляви формулировки от рода на правителството имало „положителни сведения”, но какви – дори на преките си подчинени полицейски началници в страната и в София министърът не доверява, а и не можеше да стори това, просто защото не разполагаше с такива.

По същия начин подхожда и проф. Ал. Цанков. В мемоарите си, писани след края на Втората световна война в чужбина, и той не посочва никакви конкретни факти. Той изтъква: „правителството имаше сведения за готвеното въстание” (Цанков, Ал. Цит. съч., с. 224). От кого и за коя дата – не посочва.

Ако действително разполагаше с такива, премиерът нямаше да предприеме в края на август 1923 г. обиколка из някои селища в Северозападна България, а заедно с другите си колеги министри щеше да пристъпи към незабавно смазване на готвещото се въстание.

За управляващите обаче не става скрито идването на Васил Коларов от СССР в България в началото на юли 1923 г. Както е известно, той е задържан още при стъпването му на българския бряг във Варна и в продължение на месец е разкарван из различни полицейски участъци. Ако те знаеха, че той идва да организира въоръжено въстание, въобще нямаше да се церемонят с него и след като беше в ръцете им, щяха незабавно да го ликвидират. Защо не са го сторили?

Този въпрос аз зададох на единствения останал през 70-те и 80-те години на миналия век жив бивш деветоюнски министър Димо Казасов, малко преди да почине, на който той отговори: „надявахме се Васил Коларов да усмири тукашните ръководители на БКП, които след преврата се бяха доста наежили”.

Заседанието на ЦК на БКП е свикано в началото, на 5-7, август 1923 г., след като В. Коларов вече е пуснат на свобода. Какво е съдържанието на взетата от него резолюция? На този въпрос едва ли някога ще може да се даде отговор, след като се знае, че документът е унищожен. За него засега съдим от спомените на самия В. Коларов, който открито заявява, че БКП наистина е взела курс към въоръжено въстание против заговорническото правителство на проф. Александър Цанков, без обаче да фиксира определена дата за него. Въстанието е проектирано не за септември 1923 г., а в най-добрия случай за пролетта на следващата 1924 година.

И наистина, може ли някой да допусне, че ръководителите на БКП са били такива големи наивници, за да смятат, че въоръжено въстание в страната може да се подготви в рамките на подобен кратък срок - от август до септември 1923 г.

Поради това главната причина за избухването на въстанието през септември 1923 г. се дължи единствено на предприетите провокационни действия против комунистите

в изпълнение на въпросната тайна заповед на вътрешния министър генерал Ив. Русев

от 6 септември 1923 г.

Извършените на 12 и 13 септември 1923 г. масови арести на ръководни дейци на БКП в цялата страна предизвикват естествен отпор от тяхна страна, в резултат на което искрата на въстанието пламва почти незабавно.

Както е известно, най-напред се надигат някои селища в Южна България. Тъй като става очевидно, че въстанието може да обхване и не малко райони и в Северна България, тогава ръководството на БКП в лицето на Васил Коларов и Георги Димитров и други членове на ЦК, въпреки несъгласието на Т. Луканов, взема решение въстанието да бъде обявено в цялата страна на 22 срещу 23 септември 1923 г., при всичкото съзнание, че подготовката за него е била още в своя начален стадий.

Развоят на последвалите събития е известен – във всички краища на страната въстанието е потушено до края на септември и началото на октомври 1923 г. Резултатът е също така добре известен: на БКП е нанесен изключително силен удар – де факто тя е отстранена от политическата сцена на страната и правителството на проф. Ал. Цанков можеше спокойно да отиде на парламентарни избори.

Паралелно с това – решен бе и спорът между широките социалисти и национал-либералите: представителят на последните бе изгонен от кабинета на 22 септември. Като формален мотив бе използвано нежеланието му в качеството на министър на правосъдието да подготви указа за обявяване на военно положение в цялото Царство за потушаване на избухналото вече в редица селища въстание. За голяма изненада на социалдемократите, освободеното от него министерско място бе предоставено не на тях, а на лице от твърдото сговористко ядро.

След свикването на 21-во обикновено народно събрание в началото на декември 1923 г. един от най-остро дискутираните въпроси в него бе въстанието на комунистите от септември 1923 г. По него се изказват голям брой видни сговористки депутати в положение да бъдат добре информирани по въпроса (сред които са Никола Рачев, Кимон Георгиев и др.), но нито един от тях не изнася каквито и да било конкретни факти, от които да се види, че са знаели за проведеното на 5-7 август 1923 г. заседание на ЦК на БКП, а още по-малко за взета от него дата кога да бъде обявено въстанието. Това е нямало и как да узнаят, след като такава не е била фиксирана от ръководството на БКП.

Знае се още, че при проведените масови арести на комунистите на 12 и 13 септември 1923 г. е заловен и целият архив на ЦК на БКП в столицата. И макар да е била доста време ровен и тършуван, не е бил открит нито един компрометиращ за партията документ. След като деветоюнските управници бяха предварително взели решението си да се разправят с БКП, такъв не им е бил и необходим.

Тогава възниква и законният въпрос:

кой в последна сметка носи отговорност за невинно пролятата кръв?

Мисля, че приведените факти дават недвусмислен отговор на него.

Септемврийското въстание от 1923 г. не бе нито първият, но последният случай на братоубийствена война в България през изминалото 20-о столетие. Време е вече да се освободим от идеологическите си пристрастия, когато разглеждаме такива събития, а да се извадят необходимите поуки от тях – политическите и икономическите противоречия в страната да не се решават с въстания, бунтове и метежи, а по мирен и цивилизован начин, защото насилието поражда винаги мъст и ново насилие, а дадените човешки жертви и пролятата кръв нанасят само дълбоки и неизличими рани на снагата на България.

Давам си ясна сметка, че днешното общество в България все още продължава да е разделено на две диаметрално противоречащи части и че каквото и да се каже за събития от рода на Септемврийското въстание от 1923 г., едната винаги ще бъде недоволна.

Сега обаче страната ни е член на общото семейство в Европа и нека се поучим от примера на някои от другите европейски държави, и по-конкретно - от Испания, която в името на сплотяването на своята нация се опита да загърби избухналата там Гражданска война през 1936-1939 г., въпреки дадените огромни човешки жертви и от едната, и от другата страна на барикадата. И у нас вече са налице някои цивилизовани стъпки, една от които е отмяната на смъртното наказание. Това показва, че при добро желание, можем да следваме добрия пример на другите народи и държави.

 

 

Министерство на вътрешните работи и нар. здраве.

Отделение Административо-полицейско. № 10495

6.IХ.1923 г., София.

До господа окръжните управители и столичния градоначалник

 

Безспорна истина е, че комунистическата партия като революционно подчинена на Руската болшевишка партия, се готви както във всички други страни, така и у нас към революция.

Комунистическата партия, която намираше добра почва за агитация в мрачните времена на дружбашкото правителство, както знаеме, с оръжие в ръка се опита да защищава най-големите дружбашки престъпници.

Правителството има положителни сведения, че комунистическата партия най-деятелно се готви за държавен преврат. Тя разпространява тайни позиви из села и градища за въоръжена организация, стреми се да организира бойни ядра по образец на дружбашките, с една дума, ясно до очевидност, нашата комунистическа партия изпълнява безпрекословно и точно заповедите от Москва, откъдето се иска на всяка цена революция.

Комунистическите организатори и агитатори организират под разни предлози, като сноват по градове и села, въоръжен преврат. Техният печат, техните речи са препълнени с лъжи и подстрекателства. Те обещават разграбване на частни и държавни имоти и средства. В един град, допуснати да дадат представление, те инсценирали въоръжена революция и гавра с държавната власт и войската.

Цялата си агитация и организация извършват предимно устно, за да не рискуват да бъдат заловени в престъпническата си дейност да свалят с оръжие в ръка, т. е. с революция сегашния държавен строй, приет и осветен от народната воля. По сведение превратът се готви за към 17 септември.

Правителство не би изпълнило и най-наложителния си дълг, ако би оставило неуравновесени и от съмнителни източници подбуждани хора да турят в опасност самото съществуване на държавата. Законното право на самозащита кара правителството да вземе бързи предупредителни мерки, за да запази реда и спокойствието.

Предвид на това заповядвам:

1. На 12 септември в 6 часа сутринта да уловите и задържите всички комунистически водачи, които поради влиянието си между комунистите, може да се предположи, че могат да водят съмишлениците си към преврат и въоръжена борба.

2. Едновременно със задържане на водачите, да се обискират комунистическите клубове, както и ония домове, жилища, в които има основание да се мисли, че ще се намерят документи, които уличават престъпническата дейност на комунистите.

3. В същото време предприемете усилено търсене на оръжие в комунистите, вземете мерки да се открие оръжието, което комунистическите водачи не могат да не знаят.

4. Всички документи, които показват или сочат на общност в действията преди 9 юни, през събитията на 9 юни и след 9 юни с дружбашите, както и документите, които сочат на подготовка към въоръжаване, революция, подстрекателство и пр., ще опаковате и при опис изпратите, но веднага, в Министерството на вътрешните работи.

5. Клубовете на комунистите ще затворите и запечатате на 12.IХ., 6 часа сутринта.

6. Никакви събрания за каквото и да било на открито или закрито на комунисти не ще допуснете, защото комунистите често под невинен предлог правят събрания за подстрекателства и гаврене с държавата.

7. С поведението си дайте да се разбере, че правителството не е и не може да бъде против работниците и трудещите се маси, защитник на което е самото правителство. Последното, между другото, ще освободи тия маси и работници от експлоатацията на нечистите и престъпни съвести, които водят заблудени граждани да провалят собственото си отечество, за което стоящи вън от България среди не ги боли.

8. Вземете и наредете в съгласие с военните власти бдително следене за поведението на комунистите, което би могло да се тълкува и обяснява в подготовка на преврат, или което би водило към най-просто смущение на духовете на населението. Бъдете неумолими спрямо запазването на реда и предотвратяване (на) най-слабите опити за нарушаването му. Всички смутители на реда и непокорници на требванията на властта арестувайте и предавайте прокурору.

9. Съществуването на страната изисква да се вземат мерките, които тук ви излагам. Проникнете се от важността им и проявете най-голяма енергия и похватност. Всичко заповядано тук изпълнете спокойно, без нервност, но твърдо и непоколебимо.

10. Към пладне на 12 септ. донесете телеграфически за направеното и колко души сте задържали, както и намерихте ли уличаващи документи и оръжие. На следния ден същото донесете телеграфически за целия окръг. А след това обстоятелен рапорт за всичко извършено.

11. Необходимо е да запазите в най-дълбока тайна всичко заповядано тук, като имате предвид, че комунистите имат най-широка шпионска мрежа, в която влизат и чиновници. Писмата си, ако би имало нужда, пишете сами. (На) околийски началници съобщете лично устно, като ги извикате или ги сами обиколите, и то в навечерието на изпълнението. Ако е възможно и където е възможно, тайната да се пази до последната буквално минута. По-добре да не уловите някого, отколкото преждевременно да разкриете намеренията си, в тревога разпилеете водачите и накарате да се скрият документи.

12. Запретете разпространението на вестници, брошури, позиви, хвърчащи листове и пр. с комунистическо съдържание след 12 септ.

13. Турете под непосредствено наблюдение телеграфа и телефона, за да не се скъсат съобщенията. Най-слабата проява на зла воля от телеграфисти и телефонисти, за да попречат на редовните съобщения, арестувайте и предавайте прокурору. Стачкуващи чиновници по съобщенията ще заставяте да работят насила. Тези мерки ще вземете на 12 септ. в 6 часа сутринта. До ново разпореждане частни телефонни разговори запретете на 12 септ. от 6 часа сутринта, а частни телеграми цензурирайте също от 12 септ. 6 часа сутринта.

14. Полицейски час обявете на 12 септ. до 8 часа след пладне. По ваше усмотрение ще го удължите, но постепенно.

15. Без разрешението на околийските началници движението по селата на комунисти се запрещава до второ нареждане.

16. Всички комунистически окръжни и общински съвети разтурете и заменете с тричленни комисии (след 12 септември).

 

Министър (п) И. А. Русев

 

Държавен архив – Велико Търново, Ф. 60 к, оп.1, а.е. 39, л. 246-247 и гл. секретар (п) не се чете