Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 49 (2014) СЪДБАТА НА СВЕТА СЕ РЕШАВА ТАЗИ ЗИМА

СЪДБАТА НА СВЕТА СЕ РЕШАВА ТАЗИ ЗИМА

Е-поща Печат PDF

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 48

Задкарпатска Украйна (или Подкарпатие) е част от хилядолетната история на Унгарското кралство и е особено свидна за унгарците.

Там е Верецкият проход, през който в 896 г. преминали маджарите след поражението си от войската на българския цар Симеон, заселвайки се трайно в равнината на Панония. Там е и крепостта Мункач (Мукачево), в която прекарва детските си години прославеният княз на Трансилвания Ференц Ракоци II. Крепостта е била успешно отбранявана срещу хабсбургските набези в продължение на три години (1685-1688 г.) от майка му – Илона Зрини, национална героиня на Унгария. След смъртта й през 1703 г. княз Ференц Ракоци II възглавява национално-освободителните борби на унгарците срещу австрийското господство. Версайският диктат отнема насилствено тази историческа унгарска земя от Родината-майка. Областта влиза в състава на Съветския съюз през юни 1945 г. по силата на договор с Чехословакия. Каквито и спекулации да има около легитимността на този акт, свиканият Първи конгрес на народните комитети на Задкарпатска Украйна гласува „Постановление за присъединяване към Съветска Украйна“. Може да се приеме, следователно, че конгресът отразява волята на населението за самоопределение в съответствие с един от принципите на Атлантическата харта. Месец по-късно, на конференцията в Потсдам (17 юли – 2 август 1945 г.), съюзниците Великобритания и САЩ формално утвърждават този акт на самоопределение.

Черновицка област (Северна Буковина) е в границите на румънското кралство в периода между двете световни войни.

Преди Първата световна война населението в западните части на Галиция (областта Лвов) е било предимно полско; в югоизточните части на Галиция – предимно малоруско; в Подкарпатието – преобладаващо унгарско; в Северна Буковина (Черновицка област) – частично румънско. Разместванията на населението и миграциите, последвалите войни през 20 век, променят етническата картина на тези области.

Днес по официални данни поляците в Галицийската част на Украйна са едва 0.3 % от населението; унгарците в Подкарпатието – 12.5 %; румънците в Черновицка област – също 12.5 %.

След разпада на Съветския съюз населението на трите области поиска да се самоопредели. На проведените референдуми 78 % от жителите на Подкарпатието гласуваха за автономия, а в Черновицка област 91 % се обявиха за отделяне от Украйна. Пълна независимост от централната власт поиска и Лвовска област. По време на протестите от пролетта на 2014 г. полицията в Лвов демонстративно захвърли щитовете и бронежилетките и се смеси с протестиращите. Властта в Киев отказва да удовлетвори тези искания, които са напълно съвместими с принципа на самоопределение, залегнал в Атлантическата харта.

Американските претенции

Към западните части на Украйна „претенции“ предявяват и американските „ястреби“. План за разпадане на Украйна, като част от стратегията на „контролирания хаос“, е разработен преди десетилетия, когато Ричърд Чейни е министър на отбраната в администрацията на Джордж Буш-старши, а по-късно вицепрезидент на САЩ. Предвижда се с унгарско съдействие в Задкарпатска Украйна да се наложи американско присъствие, най-вече в района на Ужгород (историческия Унгвар), където е последната компресорна станция и спирателният кран на газопровода идващ от Уренгой и Ямал. Оттам газът преминава на територията на Унгария и по-нататък – към мрежата на Западна Европа. Казахме вече за историческите унгарски претенции към областта.

В американската авиобаза „Тасар“ в южна Унгария се съсредоточават близо 11 хиляди наемници, готови да нахлуят в Западна Украйна и да установят контрол върху тръбата в Ужгород. Наемниците служат в американската частна армия Academy – преименуваната военна организация Blackwater, смятана за най-мощната частна армия на планетата. Припомняме, че наемници на Blackwater се обучаваха преди 12 години в базата „Тасар“ за насилствено сваляне режима на Саддам Хюсейн, преди въоръжените сили на САЩ да нахлуят в Ирак.

През май 2014 г. медиите съобщиха, че Робърт Хънтър Байдън, най-малкият син на американския вице-президент Джо Байдън, е назначен за „съветник по прозрачността, корпоративното управление и отговорност, международната експанзия и други приоритети“ в борда на директорите на регистрирания в Кипър украински газов холдинг „Бурисма“. Веднага след преврата срещу Янукович холдингът получава лиценз за добив на шистов газ в района на Славянск-Краматорск. Едва ли е случайно, че силите на киевската хунта най-напред атакуваха този район и го изпепелиха напълно. Освен Байдън-младши, в състава на директорите влизат Девън Арчър, семеен приятел на държавния секретар на САЩ Джон Кери; Николай Злочевский, бивш министър на екологията на Украйна; Александър Квашневски, екс-президент на Полша. Включването на тези лица в управата на холдинга става непосредствено след тайната визита на шефа на ЦРУ Джон Бренан в Киев през април 2014 г. Твърди се, че лично Бренан е ръководил началото на силовата операция срещу Донбас.

Само че американските мераци се сблъскват с организираната съпротива на донбасци, а в Задкарпатска Украйна – с още два фактора: местното население – русофилски настроените русини (рутени); и „особения“ подход на унгарското правителство.

Русините са коренни жители на областта. Те успяват да съхранят своята самобитност и след маджарското завладяване в края на 9 век. Почитат Кирил и Методий като „апостоли на славянството“ и „покровители на Задкарпатска Русия“. Многобройни са храмовете, които носят името на Светите братя, а Грушевският манастир край Мукачево (Мункач) ги смята за свои основатели. Преобладаващата част от русините изповядва православието, другата част са униати. През периода на австрийското господство те са разселвани по всички краища на империята. Днес са признати за национално малцинство в Полша, Словакия, Унгария, Чехия, Сърбия. Не и в Украйна, където опитите им да добият същия статут, се натъква на яростната съпротива на националистите в Киев и Лвов. През годините на Втората световна война значителен брой русини се сражават срещу нацизма в редовете на сформирания в СССР Първи чехословашки корпус. През 1991 г. над 60 % от населението на Задкарпатска Украйна гласува за съхраняване на СССР. Днес реалната заплаха от неофашизма принуждава населението на областта да обмисля нови планове за бъдещето си, които варират от присъединяване към Евросъюза до свързване с Източна Украйна – след възможното разпадане на страната – чрез изграждане на транспортен коридор през съседната Черновицка област и Приднестровието.

Другият фактор – „унгарският“ – много по-сериозно тревожи американската администрация. Твърдата позиция на Виктор Орбан за национално ориентирана политика не се вписва в хегемонистичните й планове. През последните месеци и унгарското правителство, и персонално премиерът Орбан са обект на ожесточена критика от страна на официален Вашингтон и васалния брюкселски елит. Според информации от медиите, организираните в Будапеща масови антиправителствени протести са платени от същите „спонсори”, финансирали киевския майдан. Налице са дори опасения от възможно покушение срещу личността на премиера Орбан.

Американският гняв произтича от обстоятелството, че официален Вашингтон не е в състояние напълно да контролира действията на правителството на Виктор Орбан. Според текущата информация въоръжените сили на Унгария (както и тези на Полша и Румъния) са приведени в състояние на повишена бойна готовност. Ако събитията поемат към разпад на Украйна, спирателният кран в Ужгород може да попадне в ръцете на непокорните унгарци. Напомняме, че относително самостоятелната унгарска политика – все още в рамките на ЕС – се споделя от съседите им Австрия, Словакия, Чехия и тихомълком се подкрепя от Германия. А исторически, тези държави принадлежат към Deutschen Raum (германското пространство), икономиките им и днес са взаимосвързани. Не е трудно да се досетим, че подобно развитие най-вече устройва Германия, не само в усилията й да утвърждава лидерската си роля в ЕС. Опосредстваният (чрез унгарците) контрол върху доставките на руския газ, може да се окаже за Германия поредна стъпка към освобождаване от т. нар канцлер-акт (тоест от ангажиментите, поети към САЩ след края на Втората световна война) и възстановане на суверенитета й.

Официално руската политика е за съхраняване целостта на Украйна като федерализирана, неутрална държава. Поне такава беше допреди преврата срещу Янукович. След изтребителната война на киевската хунта срещу собствения й народ, федерализирането на Украйна вече едва ли е възможно. Наложителни са промени в съответствие с новите реалности. А те определено навеждат към възстановяване на историческата справедливост.

Опитите на официален Вашингтон да въвлече Русия в украинския „конфликт“ се оказват безуспешни. Независимо от чудовищните изстъпления на киевската хунта, Путин няма да въведе войски. Но няма и да сдаде или продаде Украйна. Конвоите с хуманитарна помощ вършат своята работа, макар бавно и мъчително. Те ще помогнат на населението на Новорусия да оцелее през настъпваща зима. За хуманитарна интервенция обаче не може да става дума, това е патент само на американците. Русия твърдо се придържа към принципите на международното право. Призна за легитимни изборите в Донбас, но не и отделянето на двете области от украинската държава. Руската позиция е „спорът“ с централната власт в Киев да се разреши чрез преговори, като се зачита правото на самоуправление на населението на Донбас; тоест, отново имаме придържане към принципите на Атлантическата харта.

Случаят с Крим е по-различен. Полустровът е руски от 1783 г., от времето на императрица Екатерина Велика. През 1954 г. тогавашният генерален секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов извършва волунтаристки акт, мотивите на който все още не са напълно изяснени: Крим се придава административно към Украинската съветска социалистическа република. При разпада на Съветския съюз, едновременно с подписването на договора за създаване на ОНД на 8 декември 1991 г., Русия и Украйна подписват и договор за териториалните си граници. Проблемът е, че суверенитетът на Украйна като независима държава получава международно признание след 25 декември 1991 г., когато Съветският съюз официално прекратява съществуването си. Иначе казано, договорът за границите е сключен между субекти, които не са съществували в международноправния мир. На проведения през 1992 г. референдум кримчани гласуват за отделяне от Украйна. Властта в Киев не признава резултатите. Последва акт на руската Дума: волунтаристкото решение на Хрушчов от 1954 г. е обявено за невалидно и нищожно. През март 2014 г. 95 % от населението се самоопредели на референдум: Крим да бъде автономна република в състава на Руската федерация. Решението за провеждане на референдума е взето от легитимния представителен орган на местната власт, създаден и избран по украинския закон. И този акт е в пълно съгласие с принципите, залегнали в Атлантическата харта и в устава на ООН, същите тези „западни“ принципи, които САЩ и съюзниците им поне на думи декларират че отстояват. Очевидно, не може да става и дума за някаква анексия от страна на Русия, както тръбят политици и медии, обслужващи Империята на лъжата.

СЛЕДВА