Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 49 (2014) ИРОНИЯТА НА СЪДБАТА

ИРОНИЯТА НА СЪДБАТА

Е-поща Печат PDF

На 27 ноември се навършиха 95 години от подписването на жестокия Ньойски договор

 

• Съглашението не прости участието на България в Първата световна война като съюзник на Германия и Австро-Унгария

• Познати и непознати факти

Добре известно е, че за разлика от Балканската война 1912-1913 г., която бе посрещната с небивал ентусиазъм от целия български народ, въвличането на България в Първата световна война през октомври 1915  г. предизвиква нееднозначна реакция в страната. Видни общественици, политици, дори и дипломати настояват за неутралитет, а ако това по едни или други причини се окаже невъзможно, България да мине на страната на Съглашението.

За по-голямата част от тях най-съществен мотив за заетата позиция е, че на страната на Съглашението се намирала нашата Освободителка – Русия.

Дискусиите  каква позиция да заеме България във войната се водят малко повече от година – от август 1914 до началото на октомври 1915 г., в края на лятото на 1915 г. За по-голямата част от българското общество вече става ясно, че цар Фердинанд и тогавашното правителство на д-р Васил Радославов се готвят да намесят страната ни на страната на блока на Централните сили. Притиснати от нарастващото безпокойство, група политически лидери, сред които и Александър Стамболийски, искат среща с държавния глава. Такава им е дадена на 4 септември 1915 г. На нея присъства и престолонаследникът княз Борис Търновски.

Лидерите на десните партии се ограничават само до въпроса да поискат информация доколко България се готви за участие във войната. Единствен само земеделският водач намира кураж да заяви на Кобурга, че ако се опита да въвлече отново България във война, това вече ще му струва не само трона, но и главата. Домакинът е слисан. Той отдавна познава младия политически деец; не е забравил неговите реакции от 1908 г. против действията му да ползва права, които не са му предвидени в съществуващата тогава Търновска конституция, както и изобличителните думи, казани от същия този политик  на площада пред самото Народно събрание през лятото на 1913 г. по повод последвалата първа национална катастрофа.

Свикнал на сервилност от водителите на другите политически партии, изнервен, монархът загубва самообладание и разгневено му отвръща, че по-добре би било земеделският водач да помисли за своята глава.(Репликите между двамата са огласени в известната брошура на Ал. Стамболийски „Двете ми срещи с цар Фердинанда”).

Разбира се, при соловото поведение на Ал. Стамболийски, ефектът на аудиенцията при царя е нулев. Само броени дни след нея е обявена обща мобилизация на въоръжените сили на страната и на 1 октомври (стар стил) 1915 г. излиза височайшият манифест за въвличане на България в световната (тогава все още Европейска) война. Много скоро след това последва и разправата със самия Александър Стамболийски. Макар и да се ползвал с депутатски имунитет, той е арестуван и изправен пред военен съд, където получава смъртна присъда. От грозящата гибел го спасява застъпничеството на Ал. Малинов и други дейци. Благодарение на тях смъртната присъда е заменена с доживотен затвор и земеделският лидер е хвърлен в затвора, където престоява до есента  на 1918 г., когато страната е изправена пред пропастта на нова, още по-тежка национална катастрофа.

Последвалите събития от онова време са добре известни: извършеният в средата на септември 1918 г. пробив от съглашенските войски при Добро поле заставя България първа от Централните сили да напусне победена полесражението. Подписаното на 29 септември 1918 г. в Солун примирие обаче не дава още пълна представа за участта, която победителите ни готвят в бъдещия мирен договор.

След като през следващите месеци капитулират и другите държави от Централните сили (Османската империя, Австро-Унгария и Германия), в лагера на Съглашението изпадат в небивал  възторг.

Свикването на мирната конференция, на която да се изработят и подпишат мирните договори с победените държави  се протака няколко месеца. През това време обстановката в България е извънредно силно нажежена. Обстоятелството, че старият Кобург е принуден да напусне не само трона си,  но и страната, не внася успокоение на духовете в българското общество. От почти всички краища на страната се надигат искания за наказване на виновниците за новата национална катастрофа.

Израз на създадената напрегната ситуация  са зачестилите кабинетни промени. Ал. Малинов, който поема управлението на страната след оставката на кабинета на д-р В. Радославов (юни 1918 г.), след смяната, извършена на царския престол (в началото на октомври 1918 г.), поднася незабавно оставката на своето правителство. Тя обаче не е приета от новия владетел, поради което кабинетът му, съставен от представители на демократите и радикалдемократите, просъществува до 17 октомври 1918 г. За да се укрепи още по-здраво начело на управлението, министър-председателят извършва реконструкция, както включва в правителството представители и на други няколко политически партии. Маневрата му обаче не дава резултат и в края на ноември 1918 г. е принуден да се оттегли от управлението на страната. Формалният повод е окупирането на Добруджа от съглашенските войски преди още да е подписан бъдещият мирен договор. Действителният обаче е по друг – нарастващото все повече напрежение във вътрешнополитическия живот на страната. Вървящите след БЗНС маси не могат да му простят потушаването на Войнишкото въстание, избухнало след извършения пробив срещу българските войски при Добро поле.

След като положението  на Ал. Малинов като министър-председател става неудържимо, новият български владетел е принуден да се раздели с него и възлага съставянето на следващия кабинет на Теодор Теодоров – един от ръководните дейци на Народната партия, който има зад гърба си богата политическа биография: бил е председател на Народното събрание (1894-1896 г.), назначаван бил  неколкократно и за министър).

И неговото правителство има широко коалиционен облик. В състава му е включен и Ал. Стамболийски. Той обаче не можел да заеме предоставения му министерски пост, тъй като над него тегнела заплахата да бъде арестуван и съден заради участието му  в събитията около провъзгласяването на Радомирската република (27 септември 1918 г.). Макар че бил амнистиран през декември 1918 г. , встъпва  в длъжност като министър в началото на януари 1919 г.

Главното внимание на новия кабинет е насочено към Париж, където се очаквало в най-скоро време да започне своята работа Мирната конференция за подписване на договорите с победените в Първата световна война държави, сред които и България. И наистина, само седмица след като Ал. Стамболийски заел министерския си пост, Мирната конференция е открита (18 януари 1919 г.). В София настава  голяма суетня сред управляващите, тъй като не знаели кога победителите ще изправят България пред световния ареопаг. Дни по-късно става ясно, че първата държава, с която  ще се уреждат сметките, щяла да бъде Германия. Това известие внася  известно успокоение на духовете в България, тъй като към Париж били обърнати погледите не само на управляващите, но и на цялото българско общество. Много скоро успокоителната вълна отлита  и отстъпва място на напрежението във вътрешнополитическия живот. Главна причина за него е нежеланието на земеделците да участват в един кабинет с демократите, които те обвинявали открито за извършените убийства при потушаване на Войнишкото въстание от септември 1918 г .

Много скоро напрежението в страната прераства  в открит конфликт между земеделците и демократите. Причина за това е  забраната на Никола Мушанов в качеството му на министър на вътрешните работи, за провеждане на поредния конгрес на БЗНС в София, насрочен за пролетта на 1919 г. В знак на протест земеделците-министри си подават  оставката от кабинета  и изправят министър-председателя пред сериозни изпитания. Той нямал никакво желание да се разделя с министрите-демократи, но пред алтернативата да падне и самото правителство, се видял принуден да отстъпи и при реконструкция на кабинета (май 1919 г.) изважда  от него двамата представители на Демократическата партия.

Още не отшумяло това събитие, когато на 11 юни 1919 г. представител на Съглашението посещава  министър-председателя и го уведомява, че в Париж очакват българската делегация за подписване на мирния договор и с България. Това известие идва  в твърде неподходящ момент, тъй като правителството е изправено пред важно решение – насрочването на първите следвоенни парламентарни избори. Мандатът на действащото дотогава 17 обикновено народно събрание отдавна е изтекъл, пък и трябва да се чуе народната воля за това коя политическа партия  да поеме бъдещото управление на страната. Мнозинството от българския народ настоява тези избори да бъдат проведени колкото се може по-скоро, за да бъдат наказани виновниците за новата национална катастрофа.

Под предлог, че обстановката в страната била „неподходяща” за подобни избори, управляващите отлагат   тяхното провеждане за ”по-добри времена”, когато духовете в страната щели да се успокоят.

Когато тези мотиви се оказват несъстоятелни и напрежението в страната започва отново да се увеличава, правителството на Т. Теодоров е принудено да отстъпи и новите избори за Народното събрание са насрочени с царски указ през август 1919 г. Тъй като от тези избори зависи кой по-нататък ще управлява страната, нито един от политическите лидери не желае да рискува в деня на тяхното провеждане  да бъде вън от страната.  В същото време поканата за изпращането на българската делегация по същество е заповед от победителите в световната война и кабинетът трябва да се съобрази с нея.

Като министър-председател, на Т. Теодоров се пада тежката задача да сформира състава на делегацията. Презумпцията на кабинета е: тъй като в Париж ще се решава съдбата на победена България, редно е в състава на делегацията да вземат участие със свои представители всички съществуващи по онова време политически партии. Това че тесните социалисти, преименували се от май 1919 г. на комунисти, отказват да излъчат свой представител, не изненадва никого. Изненада има, и то от една от ярките десни партии – Демократическата. Въпреки всички увещания от страна на премиера да участва и тя със свой представител в делегацията, нейният лидер  е непреклонен. Повод за това му давало „неоснователното” според него изгонване на представителите на партията от кабинета през май 1919 г.

Ако позицията на комунистите е продиктувана от известните им идейни подбуди да не сътрудничат по никакъв начин и по какъвто и да било повод с десните партии, наричани от тях буржоазни, за да не загубят „пролетарския” си облик, поведението на демократите е твърде отблъскващо, тъй като преследва определени користни котерийни цели в този трагичен за страната момент – отново да се доберат до властта.

При така създалата се ситуация в състава на българската делегация освен Т. Теодоров като министър-председател и министър на външните работи,  влизат  още  трима други министри от кабинета, между които и Ал. Стамболийски. Както и другите министри, така и той не желае да бъде включен в делегацията поради предстоящите парламентарни избори, но изправен пред дилемата за отстояване на националните интереси на страната, е принуден да загърби тези на своята партия.

Съставът на българската делегация е съобщен на командването на съглашенските войски на 30 юни 1919 г. и остава да се изчака известието за деня, когато може да  отпътува за френската столица.  Не след дълго такова уведомление се получава - това е датата  19 юли.

Същия ден, преди да се качат на влака, членовете на делегацията са приети на аудиенция от цар Борис III. Дали това е станало по инициатива на водача на делегацията Т. Теодоров, или по желание на самия монарх, това тепърва ще има да се доуточнява. Самият факт, че такава среща се е състояла, е от твърде съществено значение, която иде да отхвърли разпространявания от не малко лица по онова време мит, че след като стъпил на българския престол, новият владетел се затворил в своя дворец и месеци наред не проявявал никакви признаци на интерес към развоя на политическия живот в страната.

Какви инструкции е дал той на делегацията, не става ясно. За нейното поведение обаче съдим по последвалите й действия. Очаквайки, че ще бъде поканена да участва в конференцията, делегацията подготвя няколко мемоара, с които да даде осветление на победителите за причините, поради които България се намесила в световната война на страната на Централните сили и в същото време да бъдат отбити клеветническите обвинения на управляващите от съседните балкански страни и особено Сърбо-хърватско-словенското кралство и Гърция по адрес на нашата страна. Някои от тези мемоари са  огласени още по време на едноседмичното пътуване на делегацията от София до Париж.

Развръзката обаче се очаквало да стане по време на самата конференция.

Българската делегация е изненадана твърде неприятно още при пристигането си в Париж. Вместо да бъде настанена в някой от многобройните градски хотели, тя е отведена в един старинен замък извън града и поставена под пълна забрана за каквито и да било контакти с външния свят. Лишена е и от правото да присъства на самата конференция.

Почти целият френски печат посреща пристигането на българските делегати с подчертана враждебност. Единствено изключение е направено само по адрес на Ал. Стамболийски.  Френската преса не премълчава факта, че той бил единствен от българските делегати, който се бил противопоставил на въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия и Австро-Унгария и че заради тази своя дързост бил хвърлен в затвора, където останал до есента на 1918 г., т. е. до самото поражение на страната във войната. Въпреки това, и той е поставен под забранителния режим на останалите български делегати. Контакти с външния свят поддържа нелегално посредством свои приближени, един от които е Коста Тодоров, с когото по време на световната война  лежат заедно в Софийския централен  затвор, където и установяват  приятелски отношения.

Както се знае, изготвянето на проектодоговора станало без каквото и да било участие от българска страна. Докато траела работата на съглашенците  върху документа, в България са  проведени парламентарните избори. Резултатите от тях са добре известни. Мнозинството от подадените гласове са за левите партии в лицето на Българския земеделски народен съюз, тесните и широките социалисти. Всички десни партии претърпяват коя повече, коя по-малко сериозно поражение.

Известен за резултатите от изборите, Т. Теодоров настоява веднага да напусне френската столица и да се завърне в България. Срещу това му намерение най-остро се противопоставя Ал. Стамболийски.

Така ставаме свидетели на един невиждан дотогава куриозен случай в политическия живот на страната: вместо той, като лидер на партията,  спечелила най-много гласове в парламентарните избори, да пожелае да дойде в България и да се заеме със съставяне на новото правителство, той полага изключително големи усилия, за  да склони Т. Теодоров да не напуска френската столица, тъй като всеки миг се очаквало връчването на проектодоговора за мир с България.

Настоятелните увещания на земеделския лидер склоняват министър-председателя да остане във Франция. Но не за дълго.

На 4 септември 1919 г. от конференцията най-сетне  връчват  на българите толкова очаквания проектодоговор.  Малко е да се каже, че впечатленията от поднесения им документ  са повече от  изненадващи – те били направо смразяващи и вцепеняващи: на малка България се налагали  извънредно тежки клаузи, каквито нямало дори в договора с най-отговорната за войната държава от Централните сили – Германия.

Интересно е в случая да се види как реагират на документа българските делегати и особено техният водач.

След като се запознал със съдържанието на проектодоговора и видял  каква съдба се готви на България,  решението му да напусне  френската столица станало категорично.  Никакви увещания от когото и да било от другите делегати да остане в Париж, за да се обсъдят какви действия да бъдат предприети за смекчаване на чудовищните искания на победителите, не го отклоняват от твърдото му намерение. Той решава незабавно да потегли за България и да подаде оставката на възглавявания от него кабинет.

Опитен юрист и политик, народняшкият  лидер  мотивирал своята постъпка пред колегите си делегати с резултатите от споменатите парламентарни избори от август 1919 г., според които той наистина не можел да разчита на бъдещо министър-председателско място. В действителност бягството му от френската столица било продиктувано от съвършено други подбуди – да не „опетни” името си с подписването на този толкова унизителен за България мирен договор.

Договорът е обаче факт и подписването му от българска страна е неминуемо. В противен случай изходът е война, за каквато току-що победената България не може и да мисли. Но кой от българските политици ще е лицето, което да се съгласи да изпие поднесената на страната ни горчива чаша? Кой?

И ето иронията на съдбата.

Тази участ се пада на онзи политически деец, който единствен от своите събратя български политици бе най-решителен противник на  участието на България в световната война като съюзник на Централните сили, той именно да сложи своя подпис под този чудовищен диктат. Това той трябваше да стори поради факта, че на него се стовари голямата отговорност на следващия  министър-председател на България, след като  Т. Теодоров побърза да се отметне от това бреме.

Главозамаяно от победата си в Първата световна война, Съглашението не прости не само на Германия, Австро-Унгария и Османската империя, но и на България, че по време на тази война тя се оказа в лагера на противниковата страна. Всички апели на Ал. Стамболийски към председателя на Мирната конференция и ръководителите на делегациите на съседните балкански държави остават нечути.

Не помогна и неговият авторитет като борец против същата тези война.

И за да бъде България още повече унижена, нарочно е избрана и датата за подписването на договора – 27 ноември, която дотогава се честваше в страната като ден на  победите на българската армия  над сръбските войски по време на Сръбско-българската война от 1885 г.