Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 50 (2014) АПОСТОЛ НА СОЦИАЛНАТА МЕЧТА

АПОСТОЛ НА СОЦИАЛНАТА МЕЧТА

Е-поща Печат PDF

Така протече службата ми, че близо петнадесет години, съгласно установените правила, полагах последна резолюция за пускане в производство на всяка военна книга. Преди това са свършили своята работа рецензенти, коректори, редактори. Вярвах на специалистите, но понякога се натъквах на компромиси, особено в отделни мемоари. Налагаше се да се срещна със самия автор. Помня как реагира действащ генерал, като му предложих да пропусне в спомените на негов другар, че е отишъл в партизанския отряд през 1944 г. по къси панталони. Обърнах му внимание, че още през 1942 г. има инструкция как да се подготвят ония, които излизат на въоръжена борба. Той прие препоръката ми с нескрито раздразнение. Ето и друг пример. Предложен ми е за печат ръкопис, в който се описва акция в малък планински градец. Партизанската група се ръководи от съвсем млада девойка, а участник е и зрял мъж, интербригадист срещу режима на Франко в Испания през 1936 г. Казах на автора, че девойката може да е вървяла в челото на колоната при влизане в града, но едва ли е ръководила акцията. Каква беше реакцията му? Непринудена. “Това е много важно за нейното издигане в болницата като лекарка.”

Дълбоко уважавам онези, които доброволно поемаха някога пътя на въоръжената съпротива срещу фашизма със съзнанието, че стават част от антихитлеристката коалиция. Недопустимо е обаче да се подменя или преиначава истината.

Много мемоарни книги се издаваха някога, излизат и сега. Ще отбележа, че лично мен най-дълбоко са ме вълнували две: “По долини и балкани” от Къньо Маринов и “Верни синове народни” от Митко Яворски. Те бяха пишещи млади мъже и не преследваха никакви изгоди. Рисуваха вярна картината, която са наблюдавали. Наше правило, често повтаряно, беше извлечено от писмото на Пушкин до П.А. Вяземски от 1825 г. Геният отбелязва, че да се пишат мемоари, е увлекателно и приятно. “Никого не обичаш, никого не познаваш, както себе си. Да не лъжеш – можеш, но да бъдеш искрен, е физически невъзможно.

На тези мисли ме наведоха попадналите ми през 2013 г. мемоари на Никола Вацев. Помолиха ме да ги редактирам и подготвя за печат. Завършени са през 1983 г. и не са публикувани. Някога, този стегнат капитан втори ранг, беше преподавател в катедра “Обществени науки” във Военноморското училище. И днес го помня от един сбор в началото на петдесетте години на миналото столетие, където каза, че преподаването на история трябва да се опира на документи и факти, на развитието на обществения процес, а мемоарите могат да дадат само цвят. С този отколешен спомен пристъпих към авторските спомени на Никола Вацев. Той е бил участник в социалните борби на софийската работническа класа, активист на металиците и техния профсъюз.

Най-силно се впечатлих от образното представяне на конкретни стачки, протести, демонстрации и сблъсъци с полицията. Няма страници с общо и декларативно съдържание. Авторът описва живи и индивидуализирани образи на работници и работнички, борещи се за справедливо заплащане на труда, за по-достоен живот. Среща ни с млади пролетарии от малки работилнички и цехове в покрайнините на София. Води ни по техните приземни или тавански квартири, където те разговарят, спорят, мечтаят. Тук те обсъждат формите на протести, разпространяването на позиви и вестници.

Когато четох и редактирах текста, се натъкнах на авторовото схващане за нравствен идеал. Той приема всеки позив като адресиран лично до него и затова, без да изчаква инструкции или указания, сам намира мястото си в социалните борби. В началото на тридесетте години на 20 век, когато се осъществяват левосектантски партийни акции, Вацев от душа се включва в тях, но търси по-реалистични форми, издига лозунги, които да не са откъснати от интересите на хората. Затова бързо възприема новия курс за изграждане на Народен фронт, за окопаване сред хората, за активизиране на масовите организации по предприятия и райони.

Както всеки спомен, така и тази книга съдържа най-съкровени преживявания, описани в частта “Детство мое, незабравимо”. Докато четох интимните изповеди, си мислех, че и по-нататък лични преживявания ще обагрят мемоарите, но уви. Авторът изцяло ги е посветил на обществени битки. И то на боец, заел позиция в строя. Не се отклонява встрани, не търси сянка при пек, не отива на сушина при дъжд, не се оглежда за заслон при вятър и буря, не заляга зад укритие при насрещен огън. Страхува се само от едно – мястото му в бойната верига да не остане незаето.

В книгата има само няколко изречения, които се отнасят към малката му дъщеря Лидия. Те са в последната част, когато разказва за войнишките си дни в Солун. Ще ги цитирам: “На дървена пейка на улицата вече няколко сутрини виждах как слаба млада майка, с бедна басмяна рокля, изнася бледо и слабичко момиченце, на три или четири години, да се погрее на слънце. Копторчето, в което живееше, беше ниско, олющено, с прозорче на север. Обясних си защо детето беше така бледо и слабо. Спомних си за моята седемгодишна дъщеричка, която не знаех къде се намира и как живее. Представих си я не по-жизнена от това дете. Сви се сърцето ми от болка. Войната е винаги най-жестока към децата. Разделих на две дневната си хлебна дажба и скришом подадох на майката войнишкия хляб. Тя ме гледаше с мълчалив страх, когато я доближих, а щом извадих и й подадох къшей хляб, ме погледна с такива големи, черни и тъжни очи... Каза тихо някакви непознати за мен гръцки думи. Но аз без тях почувствах вълнението й. Детето впи жаден поглед в хляба. Сякаш видях моята любима дъщеря гладна. Не изтраях. Обърнах се да скрия сълзите си. На гърлото ми се надигна буца и нищо не можах да кажа на бедната жена.” (Пет години след войната на Никола Вацев се ражда син, Валентин – бел. ред.)

Не допускам, че Никола Вацев е познавал цялото творчество на Томас Ман, който се занимава и със Съпротивата срещу фашизма, и особено с психологическите преживявания на осъдените на смърт. В “Бяхме мечтатели и борци” авторът разказва плътно и тънко за хората от затвори и концлагери, където е пребивавал. Бих казал, че прави свой принос към обрисовката на политическия затворник, на неговите терзания, душевни сътресения и изпитания на волята. Спомените му от затворите и концлагерите на фашистка България потвърждават думите на великия романист: “Ние се възхищаваме от изкуството, когато то умее да говори с езика на живота. Но нас още повече ни възхищава животът, когато говори с езика на истинското изкуство.”

Мемоаристът Вацев още веднъж потвърждава стихотворното откровение “В затвора попаднал на хора и станал човек”. Пестеливи, но верни са портретите на Александър Войков, Здравко Младенов, Славейко Новански, Иван Ченгелиев, на капитан Прудкин...

Бившият политически затворник и концлагерист, редови боец от Съпротивата, става политически офицер в армията и израства в сраженията през последните месеци на Втората световна война край Драва и Мур. Той действа като истински воин и възпитател, показва своята храброст и закалка.

Написана преди три десетилетия, мемоарната книга е актуална и днес, когато още не сме се простили с дрънкането на оръжията. Илюзия е схващането, че войната и борбата за справедливост са останали в историята.

Затлачена е лавицата с мемоари, в които автори дърпат чергата към себе си, преувеличават своята роля в описваните събития.

Книгата на Никола Вацев е автентичен документ, израз на човешка скромност, на точно съзнание за мястото му на мечтател и боец за по-добър свят.