Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 51 (2014) ЦЯЛ ЕДИН НАРОД ЛОШ НЯМА

ЦЯЛ ЕДИН НАРОД ЛОШ НЯМА

Е-поща Печат PDF

Вече повече от двайсет години информацията в Русия за България може да се нарече оскъдна. Като изключим редовните покани за летуване и за закупуване на имоти в България, от време на време в руските средства за масова информация се появяваше напомняне за „предателството на братушките”, за тяхната „неблагодарност” и ред други обвинения. На мнозина това може би напомняше позабравената игра „Не се сърди, човече”, приличаща по-скоро на ученическа разправия, където днес се сърдят, а утре се сдобряват. За съжаление, това прерасна в нещо твърде обезпокоително, превърна се в тенденция, стимулираща непочтени и често глупави отговори в България. Така се стигна до две знакови статии на Леонид Решетников, публикувани в сайта „stoletie.ru” (2010 г.). Техните оригинални заглавия са „Болгары никогда не предавали Россию!“ (3 март), и „А что Болгария? Это наше зеркало” (9 март).

Казваме „знакови”, защото Леонид Решетников не е кой да е. Той е директор на Руския институт за стратегически изследвания (от 29.04.2009 г.), член на Научния съвет при Министерството на външните работи, на Научния съвет при Съвета за сигурност при президента на РФ и на Обществения съвет при Министерство на отбраната на Руската федерация.

Последваха редица статии за България и от съпругата на Леонид Решетников, Олга Николаевна Решетникова, доктор по история, добре информиран анализатор на духовните връзки между руския и българския народ.

Последната нейна статия, от 11 декември т.г., е посветена на руската църква в София като символ на духовното единство на българския и руския народ и носи впечатляващото заглавие „Православие – путь выживания”.

Общото в посочените публикации на двамата автори е обективното и сериозно разглеждане на отношенията България-Русия, честното назоваване на нещата с истинските им имена, добронамереното и благожелателно отношение към България и българите.

За съжаление тези статии останаха може би единствените сериозни материали в руската преса за България. С развитието на ситуацията в Украйна и спирането на проекта „Южен поток”, всички, до най-обикновените политически наблюдатели и политици, започнаха да сочат България като най-лошата и русофобска страна в Европа и в ЕС. За отбелязване е, че колкото по-надолу в йерархията на властта се намират авторите, толкова по-абсурдни, лъжливи и манипулативни стават техните писания и изказвания.

Трябва да признаем, че фактически основания за този българофобски вой има повече от достатъчно. България не е суверенна и самостоятелна държава, българските политици от всички цветове са просто страничен продукт от боклукчавата фабрика на глобализацията и евроатлантизма, която произвежда съвсем по капиталистически това, което се заплаща щедро от заинтересования поръчител.

Всички обаче, които през тези години са следили по-внимателно българо-руските отношения и тази тенденция ги е тревожила не просто на думи, са отбелязвали наличието на някакъв

странен синхрон между неприязънта и българофобията

в Русия и русофобските напъни на грантовите храненици на фондация „Америка за България” с нейния огромен за българските условия бюджет, с майкопродавците и отцеругателите на „Отворено общество” на мегаспекуланта Джордж Сорос и за неизчислимия брой НПО, за които сега няма да говорим. Сякаш някакъв общ координационен център с някакъв невидим диригент оркестрираше и аранжираше в Москва и в София най-невероятната и отровителна за ума и слуха на двата народа страшна ария на клеветата. Това продължи, докато не се появиха в Русия и статиите на двама автори, чиято учудваща инвалидност в научната методология и очевидна слепота за историческия процес потвърдиха белезите на конюнктурна и откровена българофобия. А това е обидно и за Русия, като велика държава, и по наше мнение, най-вече, за светлата душа на руския човек. Ненапразно в България често се шегуваме, че в сравнение с руските русофоби, българските са само тяхна бледа сянка.

На 11 декември 2014 г. някой си Вадим Андрюхин написа в сайта „политобзор” опус със заглавие „Болгария – страна предателей-братушек”. А на следващия ден Владимир Дервенев, президент на „East-West Bridge” (Талин-Петербург)”, помести статията си „Кой е предал руския народ”.

Както може да установи всеки заинтересуван, статията на Андрюхин е по-обширна, с повече фактология и с повече претенции за обобщаващи изводи. Докато тази на Дервенев е по-емоционална и насочена конкретно срещу изводите в статиите на Леонид Решетников и главно срещу неговата личност. Затова ще говорим предимно за текста на Дервенев, и поради обстоятелството, че в силно съкратен вид той повтаря главните тези от статията на Андрюхин.

Вече посочихме главните недостатъци и на двете статии. Това е инвалидността и непригодността на използваната научна методология, и най-вече слепотата за същността на природноисторическия процес.

От методологична гледна точка и двамата автори използват принципа, известен още от Римското право – „Рer se”, т.е. факта сам по себе си, без връзка с минали събития и без последици в бъдещето. Но още Хегел е забелязал, че „голият факт е труп, оставил след себе си тенденция”...

Дервенев високопарно възкликва, че българските царе след Освобождението ги е избирал Бисмарк и тези царе са водили българите срещу руснаците в Първата световна война. Андрюхин уточнява, че при Александър Трети започва първото отдалечаване между България и Русия, но спира до тук. А нещата са много по-лоши.

Самодържецът Всерусийски, император Александър Трети, изгони от България нейния първи княз Александър Батенберг, поставен на българския престол по личната воля на неговия баща – Царя-Освободител Александър Втори, акламиран горещо от българския народ главно поради факта, че младият Батенберг е в родствени връзки с Императорския дом. Княз Александър Батенберг си отиде от България, въпреки че бе окичен с лаврите на победител в първата победоносна война на новосъздадената българска държава. Сега не е време да разискваме какви са били неговите грехове, за да се стовари гневът на самодържеца връз съдбата му на български владетел. Важното е, че по руска воля е бил на българския престол и по руска воля си е отишъл.

Но какво получи в замяна самодържавна Русия? Получи Фердинанд Сакс-Кобург-Гота, ненавистник на православието, развратник и откровен враг на Русия. Ето кого докара в България Зевсовият гняв на цар Александър Трети. И това не може да бъде вина на българския народ. С тази вина българите нямат нищо общо. Те обичаха Русия Освободителката и й вярваха във всичко. Дори когато съзнаваха смисъла на горчивата въздишка на най-големия русофил министър-председател в българската история, забележителния държавник Драган Цанков – „не ви щем ни меда, ни жилото”.

Ето каверната, през която по силата на природноисторическия процес се промъква

бацилът на отчуждението

Но със задна дата да се припомнят грехове, и да се правят изводи само от удобни факти, означава да се зачерква бъдещето и пътищата към него.

Участието на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз бе предопределено пак от историческия процес. И ако се вгледаме в някои позабравени факти, той, историческият процес ще ни каже, че преди това, в Балканската война, когато победоносната българска армия е в предградията на Цариград (1912 г.), по заповед на император Николай Втори, руското императорско правителство обявява мобилизация и изразява готовност да окупира града, за да не попадне той в български ръце.

По време на Втората Балканска война, през 1913 г., България преживя своята първа национална катастрофа. Страната ни бе ударена в гръб от румънските войски, които, като не срещнаха никаква военна съпротива, стигнаха чак в околностите на София. Народът по улиците пееше „съюзници-разбойници” и тайно се надяваше, че височайша депеша на императорското правителство ще спре мародерите-кокошкари, но нито Императорският дом, нито правителството пожалиха доблестните български войници и офицери, които влизаха в бой под покъртителните звуци на „Прощание славянки”*, марша, посветен именно на тях и на тяхната освободителна мисия.

Имайки предвид резултатите от Първата световна война и факта, че Турция и България бяха съюзници на Германия, само избухването на Октомврийската революция предотврати варианта България и Русия да се окажат сухопътни съседи. Сигурно тогава и съдбата на България би била друга, но условно наклонение в историята е невъзможно.

Дервенев твърди

че и през Втората световна война България е воювала срещу Съветския съюз, което е пълна историческа лъжа. Да, България беше съюзник на нацистка Германия, но от всички нейни съюзници само тя не изпрати и един войник на Източния фронт. Нещо повече, България запази дипломатическите си отношения със СССР и спаси своите евреи въпреки Хитлеровия натиск. И ако трябва да бъдем точни, не България е обявявала война на СССР, а Съветският съюз обяви война на България на 5.09.1944 г. Такива „грешки” не говорят добре дори за школското образование на Дервенов. Един Вазов герой от романа „Под игото”, писан впрочем в Русия, би възкликнал „Небрежно е преподавано, господа”.

Особено възмутен е Дервенев от намека на Решетников, че преди „славянските” предателства, има едно друго важно предателство – става дума за предателството спрямо руския народ, извършено също от руснаци. Но нали и сам президентът на Руската федерация Владимир Путин заяви, че „разпадането на СССР е най-тежката геополитическа катастрофа на 20-я век”?! Нима това не е вярно, г-н Дервенев? А големият учен и дисидент Александър Зиновиев подробно обоснова извода, че „в Съветския съюз бяхме свидетели на грандиозно историческо предателство” (в една от последните си лекции, изнесена на 16.09.2005 г. в рамките на проекта „Публични лекции на „Полит.ру” **).

Историята се е състояла, но говорейки за геополитическа катастрофа, обусловена и от дейността на т. нар. пета колона, трябва ли да не спомним, че организационните резерви на социализма в СССР представляваха огромна материална сила: 19 милиона членове на КПСС, 28 милиона членове на Комсомола, 121 милиона членове на профсъюзите, над 2 милиона народни депутати в различните общосъюзни, републикански, автономни и местни изборни органи. Ако цялата тази материална сила беше излязла по улиците, щеше да смачка с голи ръце маскираната като „демократи” пета колона от предатели на страната. Точно това се нарича колективно предателство. И след всичко казано, постоянно да ни убеждават, че станалото в СССР е вътрешен въпрос на КПСС и на съветските народи, и че това няма отношение към съдбата на други страни и народи, е просто несъстоятелно. И във фактологичен, и в нравствен план такъв подход е отвратителен. Когато става дума за историческото жизнено пространство на руския свят, на цяла една цивилизация, важна част от която е и България, когато става въпрос за съдбата на народите от цяла Източна Европа, за съдбата на 80 милиона комунисти по света и още 4 милиарда души, това не е лична грижа нито на държавната, нито на партийната върхушка, нито на цял един народ. Нали всички гледахме Москва, нали вярвахме на Москва, нали всички обичахме Русия, как сега и с какви думи да обясним на мислещите хора и на света разстрела на Николае Чаушеску като куче, юдинската целувка на Горбачов с Хонекер, мъченичеството на Наджибула и Йоджалан, самотията и горчивината в последните дни на Живков и Милошевич?! Никой обаче в България не си е позволил да напише – „Россия – страна предателей-братушек”.

Обикновено при подобни невралгични точки от руската история, се прибягва към авторитета на Фьодор Достоевски с неговото прочуто писание за неблагодарните братя-славяни. Андрюхин дори цитира част от него: „По мое вътрешно убеждение, Русия никога не е имала и няма такива ненавистници, завистници, клеветници и дори явни врагове, като всички тези славянски племена, които тя току-що е освободила... Тези освободени славяни веднага ще се хвърлят в европейските прегръдки и непрекъснато ще се самоубеждават, че не дължат на Русия и най-малката благодарност... Може би цяло столетие, ако не и повече, те ще треперят за своята свобода и ще се страхуват от Русия; ще заекват пред европейските държави, ще сплетничат и интригуват срещу Русия” (пълният текст ще намерите в „Достоевски, събрани съченения в 12 тома”, том 11, стр. 349-354. Изд. „Народна култура”, С., 1989 г.).

Но дали написаното от Достоевски няма и друг, скрит подтекст, за който никъде не се говори? Отговорът, подобно на руска матрьошка, е скрит в отговора на един прост въпрос: защо всички държави, освобождавани от Русия, с времето охладняват към нея? И защо някои дори стават нейни открити врагове? Дали пък само те са виновни за това?

На господата Андрюхин и Дервенев, българомразци от новата реколта, ще кажем: братя, цял един народ лош няма! На никого в България не е дошло на ум дори да прехвърля на великия руски народ и на велика Русия вината за юдата Горбачов и за неизтрезняващия Елцин. Когато научихме смразяващите думи „Возмите всю заграницу”, вие как мислите, дали се втурнахме да хулим руснаците като предатели и дали се радвахме, че е забит поредният пирон в ковчега на руската държавност, както вие го правите по отношение на България? Не, ние написахме в обръщение към народа си да търпи и да вярва – „Пока Россия не встанет”. И дочакахме. Русия бавно и мълчаливо се възправя и все по-надеждно мечката охранява своята тайга. И ние се радваме на това. Да, в България има колониална администрация, на власт са чужди поставеници, на които им е казано какво да говорят и какво трябва да вършат. Но къде из Европа и по света, откъдето Русия се е оттеглила, няма такива?

Но искаме да разкажем една приказка. Сдружили се един селянин и една мечка. Много добрини бил направил селянинът на мечката и тя му била благодарна за това. Веднъж в гората, уморен, селянинът полегнал да поспи и помолил мечката да го пази. Няма страшно – изръмжала тя. И зъби имам, и нокти имам, пък и твоята брадва е тук. И току я придърпала към себе си. Усмихнал се селянинът и заспал. Но не щеш ли, долетели мухи и го накацали. Мечката ги гонила, пляскала с лапи, пък по едно време грабнала балтията... Ще ви дам да разберете – рекла. И ударила.

На това в България му казват „мечешка услуга”.

Горе-долу, такава я свършиха Андрюхин и Дервенев

Кому помагат те със своите клевети? Кого настройват един срещу друг? Смразяват два братски народа, наливат вода в мелницата на русофобите в България и на българоненавистниците в Русия. Както се казва, печелят единствено „партньорите”, които Владимир Владимирович така сполучливо охарактеризира в своята годишна пресконференция през декември 2014-а.

С възмущение Дервенев обвинява днешна България, че в страната се строят бази на САЩ, „на обилно полятата с руска кръв българска земя”. Факт, достоен за съжаление.

Това, което премълчава обаче, е, че 82 % от българския народ не са съгласни с тази политика на отдалечаване от Русия, на противопоставяне на Русия. Или авторът прехвърля отговорността за днешните български властници към свободата на избора, който народът е упражнил? Каква заблуда! Но нека погледнем пак историческия план. За освобождаването на България загиват точно 89 304 руски войници и офицери. За освобождаването на Полша от нацистките завоеватели паднаха на полска земя 600 000 съветски бойци! И каква е днешната геополитическа и цивилизационна ориентация на Полша?!

Такива конфузии възникват винаги, когато дори добре заплатеният разум започва да разсъждава за неща извън компетенциите на неговите познавателни възможности. Това се е случило и с Вадим Андрюхин и в още по-голяма степен - с Владимир Дервенев.

Но както казват французите: Сhаque chose а sa place! Използването на историята като хербарий от голи факти, абсолютно алогично свързани един с друг, прави от историята застинал монумент, ненужен никому. В този монумент изчезва живият живот на народите, скрити остават чувствата и на милиарди хора, и на техните етнически и социални общности. Възприето е като битово правило, че винаги трябва да има победители и победени, винаги да има справедливи и вероломни, непогрешими и виновни. Но не е така. Това, което господства в историята, е природно-историческият процес – той и само той слага резолюцията на миналото и на бъдещето.

И само когато законите на кръвта съвпаднат със законите на развитието, в правата си встъпват и законите на любовта и дружбата, и природно-историческият процес разцъфтява в цялата многоцветност на своето величие. Да, имаше такива периоди в отношенията между България и Русия. Но в живота, за съжаление, и в този все по-объркан свят, това се редки съвпадения. И на тях можем да се надяваме само когато човечеството пристъпи от епохата на своята предистория в епохата на своята истинска история и когато намери решението на спора между съществуване и същност, между опредметяване и самоутвърждаване, между свобода и необходимост, между индивид и род. Това ще бъде решението на загадката на историята. Прозрял го е още в края на 19 век онзи Карл, с голямата брада, който бе обявен за Мислител на хилядолетието. А на него най-много вярваше Москва!