Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 51 (2014) РУСИЯ И БАТЕНБЕРГ

РУСИЯ И БАТЕНБЕРГ

Е-поща Печат PDF

КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР БАТЕНБЕРГ И БЪЛГАРИЯ

Повод за настоящите редове е предаване по Българската национална телевизия от 8 декември 2014 г. То бе посветено на 135-годишнината от избора на принц Александър Батенберг за първи владетел на възобновената в резултат на Руско-турската освободителна война българска държава. Както личността на княза, така и събитието наистина са твърде значими в новата ни история и е похвално, че БНТ им отдели подобаващото внимание. В предаването бяха поканени видни български историци, добри познавачи както на личността на княза, така и на неговото дело в Княжеството по време на царуването му от 1879 до 1886 г.

Въпреки оживения разговор между тях, до дискусия на практика не се стигна, тъй като всички участници демонстрираха подчертано положително отношение към личността на владетеля. На зрителите обаче останаха неясни не малък кръг въпроси, свързани с третираните проблеми, от които ще откроим само няколко.

1. Защо бе необходимо въобще да се избира монарх начело на следосвобожденска България?

2. Защо бе лансирана кандидатурата на младия Хесенски принц за най-високия държавен пост в страната, и

3. Каква бе неговата политическа линия към държавата, предложила го за този пост?

На тези въпроси ще се опитаме да дадем кратки отговори, като припомним някои познати и непознати исторически факти.

Изборът на български владетел бе предопределен от самата форма на държавно управление на българската държава. А тя бе определена още със Санстефанския прелиминарен договор от 19 февруари (3 март) 1878 г., сложил край на войната от 1877-1878 г. между Русия и Османската империя. По този въпрос в договора е отбелязано изрично: „България се издига в автономно, поданно Княжество с християнско правителство и народна милиция” (чл. 6).

Свиканият през лятатото на същата 1878 г. Берлински конгрес изработи нов договор, с който по същество ликвидира почти изцяло клаузите на Санстефанския договор. Остави обаче незасегнат цитирания по-горе чл. 6 от него. В член 1 на приетия от западните велики сили нов международен договор е записано: „България се създава в самостоятелно трибутарно (т.е. плащащо данък – бел. М. К.) княжество под властта на Н. В. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция).”

Решението на двата акта съвсем не бе в духа на идеалите на най-видните представители на българската национална революция от възрожденската епоха, повечето от които бяха радетели на републиканската форма на управление на бъдещата свободна българска държава. На техните идеи нито в Сан Стефано, още по-малко в Берлин бе обърнато внимание. И тава бе съвсем естествено, тъй като на тях не присъстваха български представители, някои от които, като Стефан Стамболов, в края на Освободителната война бяха ярки последователи на Васил Левски и Христо Ботев.

След като и двата договора бяха единодушни по формата на държавното управление на България, веднага изникна и следващият въпрос: какъв да бъде статутът на нейния владетел: „цар”, какъвто са имали българските монарси до падането на страната ни под османска власт в края на 14 в., или „княз”? Всъщност и този въпрос бе предрешен, тъй като и в Санстефанския, и в Берлинския договори се говори не за „царство”, а за „княжество”. Следователно бъдещият български владетел ще носи титлата „княз”, която е по-ниска от тази на неговите предходници от епохата на Средновековието.

Положението на българския княз допълнително се усложняваше от Берлинския договор, който, както се посочи по-горе, поставяше Българското княжество в зависимо положение от Османската империя.

По-нататък иде ред на следващия въпрос: коя да бъде институцията, овластена с избора на българския княз? Отговорът на него е даден още в Санстефанския договор: „Българският княз ще бъде избран свободно от населението и потвърден от Високата порта в съгласие със силите (имат се предвид тогавашните велики сили Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия – б. М. К.). Същото положение е залегнало и в чл. 3 на Берлинския договор: ”Българският княз ще бъде избран свободно от българския народ и ще се утвърди от Високата порта в съгласие със силите”.

В изработената от Учредителното събрание в Търново Първа Българска конституция (1879 г.) бяха предвидени два вида български парламент – Велико и Обикновено народно събрание. Правото на избор на владетеля се предоставяше на първото от тях. Поради това веднага след приключване на работата Учредителното събрание е свикано Първото Велико народно събрание със задачата да избере първия български владетел (април 1879 г.)

Следва да се посочи, че въпросът за личността, която ще поеме юздите на държавното управление на Княжеството, привлича вниманието на цялата българска общественост. За Стефан Стамболов например най-желателна е била кандидатурата на граф Н. П. Игнатиев, обявен за творец на Санстефанския договор. Към княжеския престол отправя поглед и княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков, заел след смъртта на княз В. А. Черкаски поста шеф на временното руско управление в България.

Оказа се, че и по този въпрос българите нямат думата, че и той е от компетенцията на великите сили. Не само в Санкт Петебург, но и в Лондон, Париж, Берлин, Виена и Рим си дават ясна сметка, че от това каква личност ще бъде поставена на българския престол, до голяма степен ще зависи и влиянието на някоя от великите сили. И за да не се допусне това, между тях бе постигнато съгласие бъдещият български княз да не принадлежи към никоя от царстващите по онова време династии в Европа.

С това съгласие трябваше да се съобрази и Русия, въпреки че тя бе, която донася освобождението на България от османско владичество. Поради това Русия предлага от своя страна кандидатурата на младия Хесенски принц Александър. Съображенията й са две: първо, че макар и да не принадлежи пряко към руската династия, Александър Батенберг е в твърде близки родствени връзки с нея като племенник на съпругата на император Александър Втори, и второ, че като австрийски принц той произлиза от друга държава в Европа, поради което няма да предизвика реакцията на западните велики сили.

Самият избор на Александър Батенберг от Първото Велико народно събрание е добре известен: още щом узнават, че е роднина на руския двор почти всички депутати гласуват за него. Изборът им е посрещнат с възторг от българското общество. В Европа обаче на личността на българския княз се поглежда твърде снизходително, дори иронично. Известни са думите, които казва на бъдещия български владетел германският канцлер Ото фон Бисмарк, преди да потегли за България (цитирам по памет): „Идете, поразходете се до България. Това за Вас ще бъде една забавна разходка”.

Както за българската общественост, така и за великите сили много скоро стана ясно, че Ал. Батенберг съвсем не гледа на себе си така и че идва не да се „разхожда”, а с твърдо намерение да „управлява” в Княжеството. Една от първите му стъпки е да придобие правата, които бе имал като княз още в Австро-Унгария. Такива обаче не му се предвиждат от Търновската конституция. Поради това и отношението му към нея става враждебно.

Както се знае, още в първите месеци на своето управление в страната князът започна да крои планове как да се освободи от тази конституция. Тъй като това не можеше да стори на своя глава, без да се консултира с Русия, той направи съответните сондажи в Санкт Петербург, но получи в ответ остра реакция лично от император Александър Втори.

Последвалите действия на княза са добре известни, поради което на тях няма да се спираме. Ще споменем, че след убийството на руския самодържец в началото на март 1881 г. Александър I Батенберг получава съгласието на неговия син – Александър III, познат със своите консервативни възгледи. Много скоро след това извършва държавен преврат (24 април 1881 г.) и суспендира Търновската конституция. След това прави и нова крачка за по-нататъшно укрепване на монархическата иституция – без да премахва Народното събрание, установява т. нар. режим на пълномощията, които му предоставят почти неограничени права за срок от 7 години.

В Санкт Петербург се правят, че не забелязват замашките на своя поставленик на българския престол. Там повече се интересуват от това какви действия ще предприеме като владетел по отношение на самата Русия. Те също са добре известни, поради което също ще ги засегнем, макар и мимоходом.

В началото на 80-те години на 19 в. управляващите в София трябваше да изразят своите позиции по два важни въпроса: първият от тях е т. нар. дунавски въпрос, посветен на контрола на корабоплаването по р. Дунав, който интересува живо всички велики сили и особено две от тях - Австро-Унгария и Русия. Затова и двете държаха да сложат ръка на председателското място на международната Дунавска комисия. За княза по този въпрос няма никакво колебание: той се обявява в подкрепа на кандидатурана на представителя на Хабсбургската династия. Министър-председателят по онова време - Драган Цанков, като явен русофил, е на становището да се подкрепи кандидатурата на Русия и в този дух бе дал и съответните инструкции на българския делегат в комисията. Узнавайки за неговата постъпка, князът изпада в ярост и това става причина за незабавната оставка на изтъкнатия български държавник от заемания пост.

Още не отшумяло това събитие, в Санкт Петербург са изненадани и от друга една постъпка на българския княз при решаването на т. нар. железопътен въпрос, в смисъл как да се развиват бъдещите железопътни съобщения на Княжеството - в посока север – към Русия, или да се свържат с железопътните планове на Германия и Австро-Унгария. Предпочитанията на княза и този път бяха не в полза на Русия. Това преля чашата на търпението у самия император Александър III и съдбата на българския княз бе решена – той трябваше да бъде премахнат от българския престол.

Твърде много се е спекулирало у нас, че по време на Съединението на Източна Румелия с Княжество България Русия заема отрицателно отношение. По изричната заповед на императора, веднага след този акт, е заповядано на намиращите се в Княжеството руски генерали, начело с военния министър (руснак), да напуснат пределите на Княжеството, което те изпълняват незабавно. По-късно, при среща на една българска делегация с император Алекдандър III, се изяснява, че той не е против съединисткия акт, а против българския владетел.

От този момент дните на престоя на княза на българския престол са преброени – на 9 август 1886 г. , т.е. по-малко от година време след Съединението, той е детрониран от българския престол.

Това събитие също е добре известно, поради което няма да се спираме и на него.

В заключение: Русия води война срещу Османската империя през 1877-1878 г., ръководена от свои интереси – да укрепи политическото си влияние на Балканите и да си осигури излаз на топло море. Надеждите, възложени на княз Александър I Батенберг, се оказват илюзорни, поради което, въпреки родствените му отношения с руския императорски двор, той трябва своевременно да бъде отстранен от българския престол. Това решение на Санкт Петербург обаче се оказва твърде опростенческо. Меродавните руски кръгове пропуснаха един твърде съществен факт, че още в първите следосвобожденски години в България се зароди една прослойка, която без да отрича заслугите на Русия за освобождението ни от османско иго, по чисто икономически съображения, обърна своя поглед на Запад. Поради това и след отстраняването на княз Александър I Батенберг тази прослойка не промени своето негативно отношение към Русия. Най-ярки представители на тази прослойка станаха Стефан Стамболов и Захарий Стоянов – видни дейци от епохата на Възраждането и видни поклонници на Русия тогава.

Макар и принуден да абдикира от българския престол, княз Александър I Батенберг също демонстрира политическа слепота. При последвалия избор на новия български владетел той даде да се разбере, че е готов отново да седне на горещия български стол, но уви, времето му бе изтекло и предпочитанията, от които зависеше решаването на княжеския въпрос в България, вече се бяха наклонили в друга посока. При все това, любовта му към България остава непомрачена. Израз на това негово чувство е желанието след смъртта тленните му останки да бъдат пренесени в София.