Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 51 (2014) ОТ БОЛНАТА НА ЗДРАВАТА ГЛАВА

ОТ БОЛНАТА НА ЗДРАВАТА ГЛАВА

Е-поща Печат PDF

• Расовият проблем не е “проблем на расите”, а морален императив с дългосрочна проекция

На 18 декември 2014 г. агенция БГНЕС оповести „предколедно” изявление на посолството на САЩ, изпратено до българските медии. В него управляващите неоколониалната ни администрация назидателно изразяват тревогата си от „расистките” послания в изказването пред парламента на лидера на т. нар. патриоти Валери Симеонов (който всъщност спада към присъдружната част на управляващата коалиция). „Правителството на САЩ - се казва в изявлението, - изразява дълбока загриженост относно проявите на етническа нетолерантност. Надяваме се, че в този период на мир и добра воля всички българи ще се замислят върху своята вековна традиция на толерантност и ще положат усилия да отстояват своята световна репутация за мирно съжителство с хора от различни етноси. Всички народи се борят с проблемите, свързани с раса и дискриминация, включително и САЩ, но сред ценностите, които споделяме, е и уважението към всички наши граждани независимо от тяхната раса, религия или етническа принадлежност Да чуем публични изявления, унизяващи хора въз основа на тяхната раса или етническа принадлежност, е шокиращо”.

Спираме дотук с лицемерната фразировка. Предварително следва да уточним, че сме далеч и от мисълта и намерението да адвокатстваме на г-н Симеонов, опазил ни господ. Още повече че с псевдонационалистическите си брътвежи и повратливото си поведение същият стана за присмех дори сред поддържащите управляващата коалиция, наречена саркастично от форумците в мрежата „бостан”. Но това е друга тема... Особено провокативна е позицията на посолството, както и на назначената от него колониална администрация. Само тези четири изречения от изявлението на посолството, които цитирахме, са достатъчни за анализ и размисъл върху истинското състояние на проблема с расовата дискриминация у нас, а и в САЩ. Единственото, с което всеки мислещ българин би се съгласил безрезервно, е второто изречение от назиданието, а именно: действително е крайно време българите да се замислят върху своята вековна традиция на толерантност спрямо някои групи граждани, наричани общо малцинства, които злоупотребяват с нея, без да се церемонят. В този ред на мисли е съвсем уместно редно да напомним на посланик М. Райс и нейните служители, че докато нашите уж патриоти размахват фрази в парламента, а управляващите са изоставили на произвола на съдбата най-беззащитната част от българския народ, в „демократичните” САЩ избиват безнаказано и при най-малък повод цветнокожите си съграждани по улиците. Убийството на младите афро-американци Майкъл Браун и Ерик Гърнър от полицията, в края на тази година, породиха размирици в почти всички американски щати. На повърхността изскочи вкорененият дълбоко в американската действителност расизъм, а на света стана ясно, че той не е и преставал да съществува в САЩ. Размириците развенчаха подхранваната от официалните власти и подчинените им медии илюзия, че едва ли не с избирането на първия чернокож президент в историята на страната се слага край на апартейда. Този факт бе признат и от самия американски президент на брифинг пред медиите на 26 ноември: „Ние трябва да признаем, че това не е въпрос само на Фъргюсън, но на цяла Америка”, каза Барак Обама, и подчерта, че „въпреки напредъка по въпросите на расовата дискриминация, има проблеми и цветнокожите общности не могат да освободят съзнанието си от тях. Расизмът е нещо, което е дълбоко вкоренено в нашето общество, и има дълбоки корени в нашата история. Ние трябва да бъдем последователни в борбата срещу него, както обикновено, напредъкът ще дойде поетапно и постепенно”.

Думите на родителите на младия афро-американец Майкъл Браун след обявяване на решението на съдиите, въпреки своята емоционалност, бяха по-точни и доста смазващи по линия на състоянието на американското общество и действителност: „Чухме (решението) и то беше, че синът ми трябваше да бъде застрелян. Сякаш не става въпрос за човешки живот. Та това можеше да бъде вашето дете... Това можеше да бъде всяко американско дете!”, каза майката на Браун, Лесли Mak Спентън пред CNN. Бащата на Браун заяви в интервю за MSNBC, че решението на журито е променило Америка и допълни: „Аз съм объркан, не разбирам. Това решение ми казва, че аз не живея в мястото, което си мислехме, или поне аз мислех, че съм живял. Това има само едно име и то е расизъм”. За това си изявление той бе заплашен, че може да му бъде повдигнато обвинение от съда за подбуждане на масови безредици - предадоха информационните агенции!

Редно е да напомним на служителите на тукашното американско посолство, за които „уважението към всички граждани, независимо от цвета на кожата им, е ценност”, че Комисията на ООН за борба с мъченията досега не се е занимавала с расовите и малцинствени проблеми на България, но в началото на месец декември, шокирана от ставащото в САЩ, призова правителството и американските съдебни власти да проведат разследване за полицейските изстъпления на расова основа.

В доклад по случая комисията на ООН заяви, че е притеснена от „многобройните данни” за жестокост и използване на прекомерна сила от страна на полицията, особено спрямо расовите малцинства и етническите групи. В документа полицейската стрелба и фаталното преследване на невъоръжени чернокожи хора се определят като „чести” и „редовни”. Може би персоналът на американското посолство у нас не е информиран, че официалната статистика в САЩ за посегателствата срещу цветнокожи граждани в цялата страна всъщност потвърждава констатацията на Комисията от ООН. А тя е красноречива – 86 % от хората, които ежедневно са спирани за полицейска проверка, са афро-американци, тази цифра, набъбва до... 95 % сред арестуваните.

Според общонационално изследване на института Malcolm Grassroots Movement, силите за сигурност и частните охранителни фирми убиват афро-американец на всеки 28 часа, като в повечето случаи жертвата е невъоръжена. Антирасистките организации в САЩ често се оплакват от дискриминация на афро-американците и в сфери като образованието, трудовата заетост, а също и от съдебната система в САЩ. Те констатират изтласкване на афро-американците към периферията в щатите и малките градове.

Според анализатора Дерик Джаксън, от „Бостън глоуб”, сбърканият демографски профил на много американски градове като Фъргюсън от десетилетия насам се дължи на държавната политика на САЩ.

Джаксън твърди, че концепцията на федералното правителство за развитието на предградията от 50-те години насам е насочена към приоритетно предоставяне на субсидии и улесняване на банкови заеми главно за белите граждани, от което цветнокожите на практика са лишени. Малкото райони в предградията, останали за афро-американците, са пренаселени, а градските служби не са подготвени за такава ситуация. Нещо повече, хората са били умишлено изтласквани към индустриалните зони, които от най-гъсто населени квартали за чернокожи се превръщат в гета.

В Мисури, и главно в малките градове, броят на афро-американските жители от 1980 г. рязко е нараснал. Докато през 1980 г. 86 % от населението са бели и 14 % чернокожи, 30 години по-късно пропорциите са обърнати – съответно 29 % и 69 %.

Още по-впечатляващ е фактът, че в една държава с 69 % чернокожо население, в администрацията на училищата почти няма афро-американец, а в полицията на всеки 53-има бели полицаи се падат трима чернокожи.

За изострянето на проблема значително допринася насаждането на асоциацията в съзнанието на белите, че мястото на чернокожите е главно в бедния квартал. Освен всичко проучванията показват, че белите американци се учат от най-ранна възраст да приемат, че чернокожите са по-агресивни и спрямо тях трябва да се прилагат по-сурови мерки.

Според журналиста Джейсън Джонсън от Си Ен Ен, политиката по отношение на цветнокожите е „пълен провал на всички нива”. „Решението на журито за оневиняване на полицая Уилсън не е изненадващо за никого. Неизбежното решение бе големият провал на управляващите не само на местно и щатско ниво, а дори и в национален мащаб. За съжаление, решението представлява това, което представлява и Америка днес. Бялата общност се преструва, че нищо не се е случило, докато черното общество е дезорганизирано и липсва лидерство, което да канализира борбата. И накрая, на федерално ниво, Обама не направи нищо повече, за да помогне на тези, които страдат във Фъргюсън, освен двете лицемерни изказвания - „Това е тъжен ден за Америка и света, медиите направиха необходимото, за да види светът как тя удави своите граждани с куршуми и сълзотворен газ”.

Въпреки широкия медиен отзвук в САЩ и света, както се очакваше, нашите „правилни” медии останаха глухи и слепи за кървавата расистка война в Америка. Предоставяйки своето предколедно изявление на големите български медии, американското посолство много добре знае къде ще намери подкрепа за раздухване на измислената си теза за етническата нетолерантност у нас, която трябваше да измести вниманието на българската общественост от истинския расов проблем в САЩ. Опитът им от работата с контролираните медии не ги подведе. Вместо да показват расовата война по улиците на американските градове, медиите ни засисипаха с репортажи за снеговалежите и закъсалите шофьори по магистралите в САЩ. Едва след като мълчанието им стана скандално нетърпимо, на 1 декември, във вечерната си емисия, Би ти ви цинично показа снимка от мрежата (явно продуцирана от органите за психологическа война на САЩ), показваща прегръдка между бял полицай и плачещ от полицейското насилие млад афро-американец. Водещите на вечерния блок упорито ни убеждаваха, че всички трябва да видим тази „трогателна” снимка, а над нея вървеше надпис (вероятно поставен от същите органи) - „Протестите в Америка не са война!”.

Сега, след подобно предколедно изявление, навярно нашите правилни медии ще се надпреварват да ни убеждават, че войната не е там, а тук.

След като отправят предколедно изявление към българите, редно е кадрите на управляващото посолство да се заслушат и да разучат и коледните песнички на протестиращите в Ню Йорк американски музикални звезди срещу расовото насилие.

В оригиналния протест срещу неотдавнашната полицейска безнаказаност около тридесет професионални музиканти и оперни певци изпълниха в центъра на града известни американски коледни песни, чиито текстове бяха променили и звучаха не особено набожно. Например „Малкият град Витлеем” в песента бе преименуван на „Малкото градче Фъргюсън”, а „Това, което искам за Коледа, си ти”, стана “Това, което искам за Коледа, е обвинителен акт”...

И така, вместо заключение, може да кажем, че след расовите изстъпления в САЩ митът за пострасова Америка и добрите отношения между гражданите с различен цвят на кожата, които се разнесоха след избирането на чернокожия Обама за президент, е окончателно развенчан.

За младите хора в САЩ, които съдят за борбите за граждански права само от филмите и прочетените резюмета на книги, расовите изстъпления преди тазгодишната Коледа са нещо като урок по история. За поколението, което е живяло във времето на тези борби през 60-те години, това е прозорец към дългата расова криза на Америка.

Градското въстание във Фъргюсън и други градове на САЩ, на което сме свидетели, има по-широки и по-дълбоки корени, исторически и съвременни.

Образът на Фъргюсън, с огромната бедност, гетоизацията, проваления образователен модел и безработицата сред цветнокожите, показва по същество модерното лице на расовата дискриминация в САЩ. А американският народ е на расов кръстопът. Засега администрацията на Обама се фокусира върху борбата срещу насилието и грабежите, свързани с расовите вълнения, и лекува само симптомите, но не и действителното заболяване.

През 1963 г. президентът Кенеди заяви, че расовата справедливост е „морален проблем”, че американците трябва да се изправят пред този проблем лице в лице, ако не искат той да парализира тяхната демокрация. Думите на Кенеди са валидни и днес, както преди 50 години. По тъжна ирония на съдбата обаче, Кенеди стана жертва на същите тези, които я парализираха. Сега вече е малко да се каже, че американската демокрация е парализирана. Със своите двойни стандарти не само в страната, но и в света, тя вече е напълно компрометирана. И е неуместно тези, чийто дом гори, да морализаторстват по въпросите на расовата търпимост и толерантност към малцинствата в България, защото опитите им да ни убеждават в собствените си ценности изглеждат жалки в очите на мислещите хора.