Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 51 (2014) ФЕНОМЕНЪТ СТАЛИН

ФЕНОМЕНЪТ СТАЛИН

Е-поща Печат PDF

Като личност и като дела Сталин е очевидно феноменът на 20 век. Вече 60 години около неговото име продължават и се множат философски и исторически спорове, противопоставянето ”загрява”, а ако дуелите бяха разрешени, щеше да се лее и кръв... Всичко това доказва, че искаме или не, харесваме ли го, или недотам, Сталин и жив, Сталин е сред нас

Наистина ли съвременният „демократичен” политически башибозук мрази Сталин заради тиранията, колективизацията, ГУЛаг и изселванията? Не, разбира се. Причината е много по-дълбока и фундаментална. Мразят Сталин, защото е комунист, защото превърна утопията в реалност и й придаде космически измерения. В негово лице мразят комунизма, мразят неговия мироглед, неговите принципи за правата и задълженията на човека, за самите основания на човешкия живот и на човешкото общество.

Сталин няма нужда нито от нашето одобрение, нито от нашето осъждане – пише Арсен Мартиросян. - И още по-малко – от измерване с днешния гей-аршин, размахван от разните политически джуджета и пигмеи. Днешните хора трябва просто да се помъчат да го разберат, може би за да разберат нещо за самите себе си. Да разберат поне защо 300-милионният съветски народ осра своята Велика родина, защо комунистическите партии на социалистическите страни се саморазпуснаха и се превърнаха в социалдемократически изроди, защо пролетариатът на тези страни (заедно със съветския пролетариат) си хареса капитализма и не си мръдна пръста да защити работническо-селската власт. И тогава може би ще им стане ясно защо във Великата отечествена война храбростта и издръжливостта на съветските бойци беше 17 пъти по-голяма, отколкото на бойците от царската армия през Първата световна война, на офицерите – 8 пъти по-голяма, на генералите – 6,5 пъти по-голяма” (Арсен Мартиросян. Трагедия 22 июня: блицкриг или измена. Эксмо. М., 2007. Стр. 285-286).

Сърцевината на антисталинизма е генезисът, ядката на великия планетарен двубой, който се развива пред очите ни. Това е двубоят между идеите на модернизма и идеите на постмодернизма, това е двубоят за съдбата на планетата, за света, в който ще живеете вие и вашите деца.

Не вярвяйте на картинките, които гледате по телевизионните екрани и лъскавите корици на безброй списания. – това е илюзия. Истината е друга. Истината е жестока, кървава и безобразна, каквато е всяка истина. Истинската история може да се оприличи на сюрреалистична картина, изцапана с кръв и претъпкана с трупове, пренаселена с бандити, мошеници, дребни джебчии и едри тирани, убийци, психопати, развратници, болни ненормалници, наркомани, педерасти, содомисти, окултисти и всякаква друга сган, която не се интересува от себеподобните си и върху техните мъки гради дребните удоволствия на престъпния си живот. Истинската история е низ от нечовешки страдания, невиждани жестокости, животински страсти, потресаващи заблуди, нелогични постъпки на цели народи, изчезване на етноси, разрушаване на изградени и придобити с кървав труд матерални ценности, абсурдни надежди и още по-абсурдни разочарования.

Когато това се проумее, на човек му става много неуютно. Но какво да се прави – природноисторическият процес не се шегува.

И точно от разгръщащата се диалектика на този процес изплува могъщият дух на Йосиф Висарионович Сталин.

Обществата в Съветския съюз, в Русия, в България и в останалити бивши социалистически страни преживяха и преживяват три масирани антисталински кампании: в края на 50-те и в началото на 60-те години, в годините на Горбачовата „перестройка”, плюс антикомунизма от началото на 90-те години на 20 век, та чак досега. Като резултат, положителното отношение към Сталин се запазва на равнище 50 % от населението, отрицателното – до около 30 %. Това са средни оценки, от тях има различни отклонения, но общо взето са такива.

Изследване в края на 2009 г. показа положителни оценки 63 %, отрицателни – 39%, ефективен мениджър – 9 %. Следователно, знак плюс са дали 71 % от участващите в изследването (изследването е на руската телевизия НТВ). През 2009 г. личността на Сталин отбеляза невероятен триумф – общонационално допитване на Първи канал на руската телевизия обяви Сталин за символ на Русия, макар че този резултат официално не беше признат заради неистовите вопли на антисталинистите.

Тези поразителни резултати имат елементарно обяснение. Имаше сталинска политика и сталинско време. Известни са техните резултати и платената за тях цена. Освен това резултатите още са пред очите на всички – от сталинските небостъргачи до сталинската индустрия, от знамето на победата над Райхстага до географските карти, върху които бяха очертани границите на сталинската държава.

За цената може да съдим само по думи, и то казани от не съвсем адекватни хора. И ако сравним тези думи с думите на личности като Аврел Хариман, Уинстън Чърчил, Шарл де Гол, Джавахарлал Неру, Чан Кайши, Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър, то антисталинистите са зле – толкова зле, че повече няма накъде.

За провежданата антисталинска политика от антисталинистите нещата са точно обратните. Успехи никакви не се виждат, или са само на думи, докато разноските, цената на политиката е очевадна и е далеч по- катастрофална и мащабна от сталинската цена.

Нови заводи и язовири няма, а съществуващите се взривяват. Цeните на стоките растат, когато нефтът поскъпва, и пак растат, когато нефтът поевтинява. Ако нещо се строи, това са хотели, бизнесцентрове, молове, казина и квартали за богатите.

С други думи, в единия случай може да се видят успехите и само се приказва за цената, а в другия – само се приказва за успехи, докато цената се чувства непосредствено.

Затова в очите на обикновените хора Сталин е символ на всички победи на съветската страна. Може само да се задава въпросът дали тези победи са постигнати благодарение на Сталин, или въпреки него?

Дори да е „въпреки”, то колкото и Сталин да е пречил, народът все пак ги е постигал. Кой знае защо, при управлението на антисталинистите, на народа не му се удава нищо да постигне. Излиза, че или антисталинистите пречат много по-силно на народа, отколкото Сталин, или тяхната помощ е такава, че вредата от нея е много повече, отколкото от Сталин.

През април 1943 г. Главното имперско управление за безопасност на нацистка Германия изготвя секретен доклад, предназначен за тесен кръг от управляващата върхушка на Третия райх. В него, между другото, се казва: “Германските предприемачи и работници бяха много учудени, когато Германският трудов фронт потвърди, че сред остарбайтерите (това са 4 000 000 съветски граждани, откарани на принудителна работа в Германия) няма нито един, който да е бил репресиран в страната си. Що се отнася до насилствените методи на ГПУ, които нашата пропаганда се надяваше да бъдат потвърдени, то за общо учудване, в големите лагери не се откриха остарбайтери, които да са били принудително изселвани, арестувани или по някакъв друг начин преследвани. Част от населението проявява скептицизъм по този повод и предполага, че в Съветския съюз не така лошо стоят нещата с принудителните работи и с терора, както винаги се е твърдяло, и че действията на ГПУ не са определяли главната част от живота в Съветския съюз, както досега се смяташе”.

Ако се замислим при какви исторически условия, при каква изострена борба и противопоставяне на милиони хора се твореше сталинската история, трябва да признаем, че загубите са близки до минимално възможните. Даже към жертвите да прибавим, както правят антисталинистите, и жертвите от разкулачването и от гладните години, пак техният брой излиза по-малък от жертвите на руската „демокрация”.

Броят оправдателни присъди на съдилищата в „демократичната” Руска федерация е 0,5-0,8 %, като те се издават изключително от съдебни заседатели. Броят оправдателни присъди през „страшната и кървава” 1937 г. е 10 % (Андрей Фефелов, в. „Завтра”, 24.03.2010 г.). Пита се: по кое време съдът е бил по-справедлив и хуманен? Отговорът е още един повод да си помислим сериозно за „времето на репресиите”.

Остава друг съществен въпрос: можеше ли сталинските победи да се постигнат на по-малка цена? Отговорът на този въпрос в момента е неизвестен.

Антисталинистите твърдят, че да, можеше, но никакви факти не изтъкват в защита на отговора, освен голи предположения и виртуални модели. В световната история също няма такива потвърждения, защото няма подобни примери. Ето, Махатма Ганди се опита да реши безкръвно модернизационния скок на Индия и опитът свърши с кървавите и жестоки погроми от края на 40-те години на 20 век. М. Горбачов имаше намерението да действа също безкръвно, но него никой не го нарича нито герой, нито ефикасен мениджър. Така че не знаем можел ли е Сталин да действа по друг, по-хуманен начин.

Но пък знаем друго. Сталин е имал конкретни цели и е съумял да ги постигне. Страна, която при сходни вътрешни и външни условия е решавала такива мащабни задачи, няма. Следващите съветски политици или нямаха подобни задачи, или не успяха да ги решат.

Успешен държавник и политик е този, който решава поставените от историята задачи, а не този, който плаща по-малка цена, но не решава задачите. Проблемът за цената има смисъл само ако е постигната поставената цел. Провалът на историческата задача никога не може да бъде оправдан със стремежа да се минимизират загубите. Пълководец, умеещ да побеждава с малко загуби, е винаги по-добър от този, който плаща за победата висока цена. Но при едно условие – ако победата е завоювана! Ако минимизацията на жертвите за победата се разглеждаше като по-важна от самата победа, пълководецът, заедно с цялата си армия, трябва да се предаде в плен, преди да влезе в бой...

Сталин разбра историческата задача, поставена от епохата пред съветския народ и пред съветската държава, и я реши. Реши я, както знаеше и както можеше, на известна цена. Това не значи, че той е добър или лош. Значи, че успя! И който може по-добре, нека опита.

Засега никой не е успял. И докато такъв успех няма, вълните на антисталинизъм и на десталинизация ще се разбиват в огромния постамент на сталинските победи. Да се реши проблемът „феномена Сталин”, и наистина да се победи неговия образ и паметта за него, може само по един-единствен начин: в подобни обстоятелста да се решат по-мащабни задачи, отколкото е решавал Сталин - с по-малко загуби и на по-ниска цена. Останалото е лъжа и измама!

Ето затова се воюва срещу Сталин така ожесточено и без да се подбират средствата. Защото Сталин е опасен, много опасен дори и мъртъв. Много опасен за съвременните глобалисти, либерали и за всички, които претендират за световно господство. Много опасен, защото е реален творец на алтернативния път на човешкия вид, път, по който се решава „загадката на историята”.

Канада, 1946 г. Съветска писателска делегация в състав Еренбург, Галактионов и Симонов, прави обиколка в САЩ и Канада и навсякъде са посрещнати с огромен интерес. Те са предупредени, че сред слушащите ще има много влиятелни хора, които не обичат СССР и ще задават провокационни въпроси, че те обикновено седят на първите три реда, и че в своите отговори писателите трябва да бъдат много предпазливи. И ето че на една среща в Канада, пред препълнена зала, Константин Симонов забелязва, че на първите три реда седят сериозни невъзмутими господа и пушат в залата пури, необезпокоявани от никого. Когато идва редът на Симонов, той излиза притеснен и като се чуди как да започне под изпитателния поглед на същите три реда, после извиква: „Русия! Сталин! Сталинград!” В залата настъпва мъртва тишина и след това става чудо. Цялата зала скача, започва да ръкопляска и да вика „Ура!” Първите три реда си седят...

Лондон, март 1953 г. След смъртта на Сталин (5.03.1953 г.) в Английския парламент започват изказвания, пълни със злоба и ненавист. Още в началото присъстващият Уинстън Чърчил демонстративно напуска и се прибира у дома си. Репортерите се втурват след него и искат да знаят какви са мотивите за постъпката му. Чърчил приема само двама и им казва: „Причините да напусна са две: 1. не желая да слушам как се глумят над паметта на гения, и 2. искам сам със себе си да изпитам радостта от смъртта на моя велик враг”.

Който както иска, така да интерпретира думите на Чърчил. Така или иначе, Уистън Чърчил не е днешните доморасли антисталинисти. Уинстън Чърчил е английски аристократ. Това все пак значи нещо.

Всичко, което още живее у нас, хората на постсоциализма, е изтъкано от остатъчната енергия и незабравения смисъл на великолепня сталински марш на скок от овехтялото „вчера” към ослепителното „утре”. И до днес на Луната, Венера и в дълбокия Космос се намират и летят апарати със символиката на Съюза на съветските социалистически републики. От Руската федерация няма и помен. СССР продължава да остава велика космическа държава. Затова накрая, на всички, които сравняват и приравняват Сталин и Хитлер, на виртуалните три първи реда във всяка зала, ще кажем следното: Хитлер завърши своя живот в яма от артилерийски снаряд, залят с 20 литра бензин и мъртъв изгорен. Сталин прие Парада на победата на Червения площад в Москва и поведе съветския народ към Космоса.

Нима това не е твърде съществена разлика?