Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 51 (2014) ЗА ПРОНИКВАНЕТО НА УНАМУНО В БЪЛГАРИЯ

ЗА ПРОНИКВАНЕТО НА УНАМУНО В БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

• По случай 150 години от рождението му

През настоящата година имахме двоен повод да си спомним за Мигел де Унамуно – един от най-великите мислители и писатели, които Испания е дала на света.

Първо, навършиха се 150 години от рождението му. И второ, което има по-голямо значение за нашата култура, е, че се навършиха 90 години от проникването на Унамуно в България. Името му за първи път става известно на българските читатели през 1924 г. и при това, благодарение не на кой да е, а на един авторитетен писател, хуманист и общественик, какъвто е Ромен Ролан.

Статията на Р. Ролан, озаглавена “Мигел де Унамуно – жертва на испанския фашизъм”, е публикувана в бр. 95 на вестник “Звезда” от 23 март 1924 г. Конкретният повод е, че заради критиките си срещу диктаторския режим на Примо де Ривера, професорът от Саламанския университет Унамуно е отстранен от преподавателска дейност и е изпратен на заточение във Фуертевентура, един от Канарските острови. Това грубо посегателство срещу правата на личността и свободата на интелектуалното слово предизвиква вълна от възмущение в цяла Европа и протести от страна на мнозина видни писатели и учени.

Всичко това е, тъй да се каже външният, международният фактор. Не по-малко важен за появата на първата у нас публикация за Унамуно е и вътрешният, автохтонният фактор, а именно обществено-политическата обстановка в България. Тя има доста сходни черти с тази в Испания, доколкото и двете страни се управляват от авторитарни режими, дошли на власт чрез военен преврат: единият е извършен от проф. Александър Цанков на 9 юни, а другият – от ген. Примо де Ривера на 13 септември 1923 г.

През пролетта на 1924-та България още не се е отърсила от кървавия кошмар на Септемврийското въстание. Нещо повече, българското общество ще преживее сякаш за втори път този кошмар, като го види ярко пресъздаден в поезията: през април излиза “Жертвени клади” на Асен Разцветников, а през есента – “Септември” на Гео Милев и “Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев. Впрочем още през януари 1924 г. у нас е гласуван прословутият Закон за защита на държавата, въз основа на който Върховният касационен съд разтурва БКП, Съюза на комунистическата младеж и Общия работнически синдикален съюз. А вестник “Звезда”, публикувал първата у нас статия за Унамуно, е легален орган на компартията.

През лятото на същата (1924) година се появява и първата у нас статия за Унамуно, написана от български автор и озаглавена “Един акт на варварство и един романтичен подвиг с Мигел де Унамуно”. Тя е отпечатана в бр. 622 от 27 август 1924 г. на ежедневника “Епоха”, неофициален орган на БРСДП, и принадлежи на перото на Николай Дончев – критик, преводач, изследвач на българо-френските и българо-италианските литературни връзки.

Статията излага събитията около заточението на Унамуно и бягството му по море от Фуертевентура във Франция, дава кратки характеристики на творчеството му и широко цитира мненията на популярния по онова време френски писател Фредерик Льофевр. Както става ясно от изложението, основен източник на нашия автор е статия на Льофевр във вестник “Нувел литерер”, където последният споделя впечатления от Унамуно след бягството от заточение и пристигането му в Париж. Статията на Николай Дончев е ценна като публицистична позиция и като актуална информация за литературните разговори, които знаменитият испанец води през първите месеци от пребиваването си във френската столица.

Интересът на нашата общественост към съдбата на Мигел де Унамуно продължава и през следващата година. В трагичната за България пролет на 1925-а, обагрена не толкова от цветовете на възраждащата се природа, колкото от пламъците на бомбения атентат в столичната катедрала “Свети Крал” и от кървавите политически убийства, в бр. 177 от 28 март 1925 г. на вестник “Развигор” се появява статия за Унамуно. Тя е неподписана, но затова пък е поместена на първа страница на вестника. А пък “Развигор”, основан от проф. Ал. Балабанов, е вестник, чиито сътрудници представят цвета на тогавашната ни художествена и научна интелигенция. Това са различни по своите идейни и политически схващания личности, ала обединени от стремежа към културно издигане на българското общество и защита на големите хуманистични ценности.

Какъв е обществено-политическият контекст, в който се вписва тази публикация, личи съвсем нагледно от едно есе на големия наш писател Антон Страшимиров, поместено непосредствено до статията на Унамуно. Споделяйки впечатленията си от село Рудина, истинско чудо на българската природа и родно място на дедите му, Страшимиров внезапно възкликва: “Уви, кървавите чудеса на нашите кървави дни подсичат крилете на душата ми даже пред най-дивното чудо – неотменимо, неоценимо, вечно – на нашата страна”.

Накрая, в постскриптум, бъдещият автор на романа “Хоро” моли за прошка читателите си, задето не спазва траура и публикува своето есе тъкмо в този момент “при кървавата болка, в която удавиха душата ми”. Става дума за това, че само месец по-рано, на 17 февруари, в София, на улицата е застрелян братът на писателя – Тодор Страшимиров, активен общественик, социалдемократ, а впоследствие член на БКП, народен представител.

Фактът, че есето на А. Страшимиров и статията за Унамуно са отпечатани едно до друго на титулната страница на вестника, не е случаен – те са двете най-значими публикации в броя. Освен това те по особен начин си кореспондират със своя нравствено-хуманистичен патос и със своето – къде по-силно изразено, къде само загатнато – възмущение от политическия произвол.

Неподписаният автор на статията пише: “Мигел де Унамуно, историк, социолог, философ, поет, литературен критик, професор в Саламанкския университет, божество за испанските младежи, доби днес още по-голяма известност благодарение на преследването на генерал Примо ди Ривера. Диктаторът не одобри острия език на Унамуно и го заточи чак на Канарските острови. Веднага най-добрите трудове на писателя станаха известни на цял свят. Явиха се стотици преводи на разни езици. Скоро големият писател спечели приятели във всички страни”.

По-нататък се говори за хуманизма на Унамуно, цитират се негови мисли и отново се насочва вниманието към основната цел на статията – възхищение от гражданския подвиг на Унамуно и солидарност с неговата борба: “Ведно с най-възвишените личности на Испания, той прекарва живота си в чужбина и работи с перо и слово за освобождението на поробения от генералите испански народ”.

Не можем да не забележим, че подобни инвективи доста осезателно са предизвиквали асоциации с нашенската обществено-политическа действителност, тъй като в този момент именно генерал Русев и генерал Вълков, министри в Цанковото правителство, стоят в основата на политическите убийства. Може би затова и авторът на статията за Унамуно е сметнал за по-благоразумно да скрие името си. Най-вероятно е статията да е написана от Димитър Б. Митов, изтъкнат публицист, вестникар, книгоиздател, литературен критик, театровед, допринесъл много за популяризирането у нас на френската култура. По това време той е редактор на “Развигор”, а пък и от текста на статията е видно, че са използвани материали от френския печат.

Важно е да се отбележи, че в същия брой на “Развигор” е отпечатан и разказът на Унамуно “Любовта, която убива”, твърде представителен за белетристичното му творчество. Преводът не е подписан и по всяка вероятност е направен от френски. По-същественото е да се изтъкне, че наред с литературно-публицистичната рецепция на Унамуно в България се осъществява и преводната му рецепция.

А пет години по-късно, на страниците на широко отвореното за чуждестранна поезия и проза списание “Листопад” (1930, кн.4-5) се появява есето на Унамуно “Гробът на Дон Кихот”. Преводът е на д-р Милко Ралчев, известен познавач на романските литератури, и представлява първият у нас превод на Унамуно от езика на оригинала.

Убедително доказателство за големия интерес към испанския писател, проявяван у нас през 20-30-те години на миналия век, е фактът, че основаният и редактиран от Д.Б. Митов вестник “Литературен глас” посвещава на Унамуно специален брой. Под многозначителното мото “Поезия и диктатура”, в бр. 72 на вестника, от 1930 г., е поместена богата и разнообразна мозайка от публицистични, литературни и исторически материали, илюстрации и др. Собствено българският литературно-критически принос към темата Унамуно се олицетворява от статиите на Д.Б. Митов и най-вече на Борис Шивачев – рано починал, изключително даровит наш белетрист, автор на статии за испански и латиноамерикански писатели и първият у нас преводач на испанска проза не от език-посредник, а от езика на оригинала.

Така започва проникването на Мигел де Унамуно в България. Ние се запознаваме с него най-напред в ролята му на интелектуалец-бунтар, писател-гражданин, за да се задълбочим впоследствие в огромното му и жанрово многообразно творчество.

Тук аз се постарах да очертая само началото на един рецепционен процес, който по-нататък се развива някак лавинообразно и е особено интензивен в периода от 1979-а до 2013 г. През тези няколко десетилетия на български са преведени основните му философски книги: “Животът на Дон Кихот и Санчо”, “Трагичното чувство за живота у хората и народите”, “Агонията на христианството”, “За самобитността”, романите: “Мъгла”, “Абел Санчес”, “Любов и педагогика”, сборника разкази “Огледалото на смъртта”, огромен брой есета и статии, дузина стихотворения и още много други. Пресъздадени са от най-добрите ни преводачи испанисти. Сред тях се откроява името на Тодор Нейков.

През същия период за философското и литературно творчество на Унамуно са написани множество статии, очерци, есета и три монографични студии. Техни автори са изтъкнати български литературни критици, историци и философи. Сред тях се откроява името на Исак Паси.

Мисля, че повишеният интерес на България към Унамуно се дължи на три причини. Първо, Унамуно е най-яркият коментатор и тълкувател на донкихотизма, а у нас Дон Кихот открай време е много популярен герой. Може дори да се говори за паралелна рецепция у нас на двамата Мигеловци – Сервантес и Унамуно.

Второ, в българската литература, особено през втората половина на миналия век, есето се превръща в любим жанр, а Унамуно е блестящ есеист.

Трето, българската култура винаги е изпитвала подчертан афинитет към т. нар. философия на живота, а също така и към психоанализата. И затова представителите на систематичната и академична западноевропейска философия не се радват на толкова активен интерес, колкото автори като Ницше, Фройд, Унамуно.

Не е възможно в една кратка статия да бъдат изброени имената на всички преводачи на Унамуно и на всички интерпретатори на творчеството му. Това е предмет на по-обемисти изследвания. За мен беше важно да разкажа за началото на този дълъг и в някои периоди особено енергичен процес на преводно и критическо усвояване на Мигел де Унамуно в България.