Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 5 (2015) СЪДБАТА НА РУСКИЯ НАРОД СЕ РЕШАВА В ДОНБАС

СЪДБАТА НА РУСКИЯ НАРОД СЕ РЕШАВА В ДОНБАС

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр.4

Украйна загуби. Ще спечели ли Русия?

Трябва да отдадем дължимото на нашето правителство: в кал до уши в резултат на „майданната“ революция, Русия по изненадващо светкавичен и правилен начин реагира на глобалното си стратегическо поражение. Възползвала се от хаоса в управлението на съседната държава, тя й взе Крим, с което възстанови историческата справедливост и сбъдна полувековната мечта на целия руски народ. Взе й го гениално, хирургически чисто: без нито един изстрел, без човешки жертви, за което – поклон доземи  и уважение на Кремъл и лично на президента Путин. Това беше акт от висока класа.

Обаче по-нататъшното поведение на Кремъл засега буди единствено недоумение, а не уважение. Опитите на близки до властта политолози да го обяснят и оправдаят с дипломатически и икономически аргументи, не са убедителни.

Какво се случва днес в Украйна? Какъв момент изживяваме?

В Украйна се решава съдбата на руския народ в необозрима перспектива. И ето защо.

Първо, вече е напълно очевидно, че имперският път е затворен за Русия. Без да се възсъедини с цяла Украйна, тя няма да си върне имперското значение. Но само пълен идиот би могъл днес да се надява на такова възсъединяване. Логиката на украинската етногенеза не допуска и най-малкото предположение за подобна възможност.

Второ, вместо имперски път може да се случи само едно от две неща. Или това ще е път на руска национална държава, съпътстван от „презареждане“ на руската етногенеза и укрепване на руската нация. В този случай единството на руския народ ще расте и укрепва, а отделните му (включително и отделените от държавни граници) части ще се сливат в едно цяло в съответствие с вечния принцип: една нация – една държава. Това – в случай на верен избор, в случай на победа и успех.

Или раздробяването на руския народ ще нараства и ще се наблюдава в анклавите, населени с различни руски субетноси, които след време ще задействат всеки своя собствена етногенеза, което рано или късно ще доведе до раздробяване на руската държавност. Това – в случай  на погрешен избор и като негово следствие – на неуспех, поражение.

Първата вярна крачка за нас в решаването на тази дилема беше Крим. Тази крачка бе направена безпогрешно и роди надежда  именно за създаване на руска национална държава в класическия й вариант, за победа.

Но Крим е само поставяне, а не решаване на проблема. Това е спечелена битка, но не и спечелена война. След като си казал „а“, трябва да кажеш и „б“. Не бива да се ограничаваме с Крим. Ако дадем на откупка цялата останала Украйна на бандеровците, за да  умиротворим тях и покровителстващия ги Запад, утре ще ни бъде нанесено поредното стратегическо поражение, след което току-виж ни се наложило да връщаме обратно и Крим.

За съжаление, нещата не са толкова прости, колкото изглеждаха доскоро, докъм средата на 90-те години, когато ние, руските националисти, готвехме картата „Руската Русия. Карта на компактното разселване на руския етнос“, върху която нанасяхме идеалните граници на руската държава. По онова време бяхме убедени, че от неудържим стремеж за възсъединяване с Русия ще бъде обхваната цяла Новорусия  и Левобрежието на Украйна. Но през всички тези двайсет и повече години подмолно се е извършвало преразпределяне на силите на противоборстващите страни: бандеровската и проруската. Първата е укрепвала, втората е отслабвала, лишена от подкрепата на Русия. И сега видяхме, че на Харков, Запорожие, Одеса, Днепропетровск не им стигат собствените сили за национално въстание, подобно на обхваналото Донецк и Луганск.

Поради това тези два региона придобиха за нас особено важно значение – значението на пробен камък и в същото време – на последен рубеж. Ако те устоят, ако победят, ако успеят да защитят своята независимост, да се отделят от Украйна – значи има шанс този процес да продължи и да бъде постигната историческа съдбоносна победа. Ако не – значи младата бандеровска Украйна, побеждавайки на своя територия, ще мине в настъпление, а нас ни очаква историческо поражение, разруха и угасване.

Донецк и Луганск са нашият днешен Сталинград

Но тяхното настояще и бъдеще будят още по-голяма тревога, защото в тях е заложено и нашето бъдеще – на цяла огромна Русия, на целия руски народ.

Ще се превърнат ли тези републики в локомотив на широко и спасително за руснаците движение? Или ще погребат под развалините на своите надежди и нашите мечти?

Донбас е руска земя

Защо точно Донецк и Луганск се оказаха най-силни и последователни в стремежа си към Русия?

Първо и преди всичко – защото според статистиката това са най руските области на югоизток. Както е известно, етническият фактор е най-важният резерв на съзнателната сила, на твърдостта и мъжеството.

Според последното преброяване на населението от съветско време, през 1989 г. в Донецка област  руснаците са съставлявали 43, 6% от населението, в Луганска – 44, 8 %. След тях се нареждат Харковска (33, 2%), Запорожка (32, 0%), Одеска (27, 4%), Днепропетровска (24, 2%) области, а към края на списъка са Херсонска област (20, 2%), Николаевска (19, 4%), Сумска (13, 3%) и Кировоградска (11, 7 %). Естественият завършек на тази „руска дъга“ е Приднестровието (30, 1% през 1993 г.)

Тези цифри са условни, тъй като през всичките години на съветска власт се е извършвала непрестанна украинизация  („коренизация“) на населението, в резултат на което като украинци са били записвани и много руснаци. Понастоящем всички посочени цифри са намалели пак по същата причина. Затова за нас те са само показател за относителната „рускост“ на един или друг регион и нищо повече. Но и по тях можем ясно да откроим лидерите – Донецк и Луганск.

В това няма нищо странно, та нали целият Донбас някога е влизал в състава на руската област на Донската войска (ОВД) и едва през май 1918 г. се оказва отсечен от немски щик и даден на Украйна в лицето на гетман Скоропадски, верния немски подгласник. При това цялото казашко население  на ОВД се оказва разделено приблизително наполовина, а три казашки окръга са включени в състава на създадените отново Донецка и Луганска губернии.

Болшевиките, непризнаващи „гнусния“ Брестки мир, не се захващат обаче с възстановяването на ОВД в предишния му вид, понеже гледат на казачеството като на свой исторически враг и приветстват неговото разчленяване и омаломощаване. По такъв начин възниква несправедливата, насилствено наложена руско-украинска граница, която се е запазила и до днес. Обаче както етнически, така и исторически двете области – Донецка и Луганска – принадлежат на Русия. За това, че те го помнят, красноречиво говорят разгърналите се там събития. И на първо място – настойчивите искания на двете непризнати републики да бъдат приети в състава на Русия и да им бъде оказана всестранна помощ и подкрепа в героичната им съпротива срещу бандеровския Киев.

Второ, Луганска и Донецка области имат обща граница с Русия. Това също е много важен фактор, който обаче отстъпва на етническия. Нали също такава обща граница с Русия имат и Харковска, и Запорожка области, но там видимата съпротива е по-слаба. Докато липсата на обща граница с Одеска област например,  се усеща забележимо.

Трето, това са най-богатите региони на Украйна. И просто им е омръзнало да изхранват Централна и Западна Украйна, а отгоре на всичко да понасят от тяхна страна  ругатни и форсирана украинизация. Донбас вярва, че ще се изхрани и сам.

Ще каже ли Кремъл „Това е нашата война!“?

В двете разбунтували се области, определили с референдум своя път към независимостта, днес нещата са затегнати на възел. Кой и по какъв начин ще го развърже?

И двете нови републики, Донецка и Луганска, неведнъж досега са се обръщали към Русия с молба да развърже възела. Освен това са го правили лично лидерът на опълчението в Славянск В. Пономарьов, главнокомандващият Игор Стрелков, главата на Донецка република Павел Губарев, премиерът на ДНР Александър Бородай.

А какво им отговаря Кремъл?

Както изглежда, той неглижира руско-украинския проблем като излишно главоболие. Взели ви Крим – чудо голямо. А с всичко останало се оправяйте сами както намерите за добре. Огромна грешка!

На 6 октомври (2014 г. . бел. ред.), завърнал се от неприятно посещение в Нормандия, Путин неведнъж  лансира формулировка, която според мен би трябвало да схващаме  като израз на истинското му отношение по въпроса. Той упорито говореше за необходимост от мирен диалог между Киев и „привържениците на федерализацията на Украйна“.

Кървавият Рубикон

Кого имаше предвид? Донецка и Луганска републики, тяхното ръководство? И какво означава това? Обикновено дипломатическо лукавство? Вулгарно заблуждаване на публиката? Или самозаблуда на руския президент?

Нима бунтовниците повдигат въпрос за федерализацията на Украйна? Та те не могат да си я представят дори и в най-кошмарните си сънища! Във въстаналите народни републики няма никакви „привърженици на федерализацията“. Там има само хора, които мечтаят да повторят „кримската операция в два хода“: първо да провъзгласят независимостта си, а след това да влязат в състава на Русия като нови субекти. Първата крачка бе сполучлива, втората се провали. Провали се по вина на Русия, която се измъкна от нея. Но да се върнат обратно в Украйна – дори федеративна, дори конфедеративна – нито ДНР, нито ЛНР нямат намерение. Дори и в угода на Русия, която май би искала да натрапи на всички именно безвъзвратно остарелия вариант с федерацията. Защото кървавият Рубикон е преминат вече веднъж завинаги.

И какво да прави сега Русия? Както някога в подобна ситуация е отбелязал Чърчил, – онзи, който разчита да купи мир с цената на позора, ще си получи позора, но... с цената на война.

Трябва да е ясно: войната вече тече и Русия – независимо дали го иска, или не – вече участва в нея. И бандеровците, на които трябва да им отдадем дължимото заради тяхната ясна и недвусмислена позиция – го признават открито, тъй като отдавна смятат, че са в състояние на война с Русия, отдавна копнеят да си разчистят с нас сметките заради онези добрини, които сме им направили. А също и заради реалните или измислени злини. Още повече, че оттук нататък никога няма да забравят и да ни простят Крим (а и много други неща), не бива и да се надяваме. Със сегашния си  отказ да подкрепим Донецк и Луганск ние се лишаваме от перспективата за победа, това е чисто капитулантска позиция.

На Русия не й отива позата на щраус

Не особено успешният опит да се слеят ДНР и ЛНР в единна съюзна държава „Новорусия“  вече показа, както предричах, че нито една от деветте югозападни области няма да пожелае да се подчини на друга, всяка ще отстоява суверенитета си. Едно е да станеш като Крим  регион на Русия при почетни и изгодни условия.  Друго – да се подчиниш на същия като теб, самопровъзгласил се суверен. Затова смътно си представям съдбата на подобни бъдещи народни републики.

В случай, че Русия продължава да се дистанцира от новите микродържави, възможно е те да се обединят в конфедерация „Новорусия“, чиято столица да се променя, примерно, на три години по жребий. Или в няколко конфедерации и/или федерации (например, „Новорусия“ и „Левобрежие“). Някои политолози, примерно, Наталия Нарочницка, вече предричат разпадането на Украйна и то на четири самостоятелни части.

Това добре ли е за Русия?

Изобщо не е.

Защото ако днес Русия загърби тези региони, ако ги остави да се оправят сами, то утре, когато те извоюват с големи жертви суверенитета си, те ще й бъдат обидени и по същия начин ще я загърбят. Ако Кремъл махне с ръка, омаловажавайки съдбата на руснаците от югоизточната част, утре тези руснаци, обединили се в някакви си, дори и квазидържави, по същия начин обидено ще махнат с ръка, когато стане дума за Кремъл. И ще намразят предалата ги Русия не по-малко, отколкото удавилата ги в кръв Украйна.

И какъв ще е резултатът? Резултатът ще е една нова и не толкова малка държава „Новорусия“, в която ще имаме нов народ – „новоруси“. Със свой елит, който няма да иска да дели властта и ресурсите си нито с Киев, нито с Москва. Ще започне процес на нова етногенеза – вече не етногенеза на руснаци и украинци, а на новоруси, които ще се захванат да градят от нулата собствена идентичност, противопоставяйки себе си на украинците и... на руснаците.

И тогава историята  с бандеризацията на Украйна ще се повтори отново, но вече в Новорусия с нейните нови национални герои, борци за абсолютен новоруски суверенитет и независимост както от Украйна, така и от Русия.

Непристойната поза на щраус

И тогава на нашата руска западна граница ще се появи вече не една, а две или повече враждебни спрямо нас държави... Те освен това ще враждуват и помежду си, но от това няма да ни е по-леко. И оттук нататък не можеш да ги вкараш в Русия дори и насила.

Ето защо Русия трябва да изостави непристойната поза на щраус и да заеме активна позиция по отношение на процесите в Украйна. Не да следи вяло събитията, а да ги формира, да моделира собствената съдба и съдбата на утрешните си поданици, като подкрепя и подсилва на този етап стремежа им за отделяне от Украйна. И като им помага по всякакъв начин в това с дипломатически, икономически и военни средства.

Не е важно какво ще каже по този повод нашият приятел Западът. „Людям в угоду, да не самим же в воду“ - както обичаше да казва Солженицин. (букв., „За да угодиш на хората – няма да тръгнеш самият да се давиш!“ - Б.пр.)

Не е важно колко ще ни струва това (включително и на ненагледния “Газпром“!)

Защото на питането: „Каква  цена трябва да се плати за възсъединяването с Крим и Югоизточна Украйна?“ – правилният отговор е: „И най-високата!“

 

Александър СЕВАСТЯНОВ,
академик от Петровската академия
на науките и изкуствата,
есперт на тв програма
„Руският въпрос“

 

 

Превод Надя Попова