Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 12 (2015) СИБИРСКИЯТ ИМПЕРАТОР НА РУСКИЯ ДУХ

СИБИРСКИЯТ ИМПЕРАТОР НА РУСКИЯ ДУХ

Е-поща Печат PDF

• Великата загуба на Русия и славянството

На 14 март, само ден преди да навърши 78 години, в една московска клиника склопи очи завинаги Валентин Григориевич Распутин. Отиде си от този свят като една огромна въздишка за него. И за Русия, на която той със своето творчество беше духовната мярка за свяст, човечност и любов към родината. Непомерно дълбок в проникновението си писател, Валентин Распутин, авторът на разтърсващите повести “Живей и помни”, “Прощаване с Матьора”, “Пари за Мария”, “В тази същата земя” и други, записа името си във всяко руско сърце. Записа го с нетленните кирилски букви на своето писателско слово, на своя талант, съизмерим само с мащабите на необятния Сибир, чийто роден син и чиято гордост и болка беше, е и ще бъде.

Писателят и човекът Валентин Распутин съумя в духа на великата руска традиция в литературата да превърне вечната руска тройка - дарба, живот и творчество, в символ на автентичната мярка за синовна любов към отечеството, на неумираща кръвна връзка с родната земя, с дълга пред нея, със страданията и радостите на своя собствен народ. Дори мълчанието на писателя при него не бе израз на творческо изчерпване или застой, а съкровен знак на онази енергия, в която гневът, протестът и заканата са гърмящата смес на една парола, понятна за всяка славянска душа: „Народ безмолвствует!” И след тази парола, винаги, още от времената на Гогол, през Пушкин и Лермонтов, през Толстой, Достоевски и Тургенев, през Блок и Есенин синовете на Русия са поглеждали небето и стъмнените хоризонти над руската земя, сторвали са кръстен знак и са поемали по пътя на дълга. “Защо ни е патриотизъм - питаше Валентин Григориевич.

- А защо ни е любовта към майката, защо ни е святото чувство към нея за цял живот?” И отговаряше: “Тя те е родила, научила те е да ходиш изправен на своите крака, упътила те е към живота... Любовта към родината е същото като чувството към майката, вечна благодарност и вечна тяга към най-близкото същество на земята. Родината ни дава всичко, каквото имаме, всяка клетка от тялото ни, всяка бенка и всяка гънка на мисълта. Патриотизмът не е само постоянно усещане за връзката със своята земя, но преди всичко дълг пред нея, радение за нейното духовно, морално и физическо благополучие, сверяване като часовник сърцето с нейните страдания и радости...”

 

Преписвам цитата от проникновеното слово на Валентин Григориевич за родината майка, за любовта към отечеството и синовния дълг - тази най-свята тема за всеки православен народ, и усещам вълнението на сърцето си. То разпознава стоманения звек на онази неразкъсваема духовна верига, която ни свързва и ни прави братя. И която е счупила зъбите на не една вълча паст.

“...Човек в родината си е като огромна семейна снимка с рамка, където предците следят за живота и постъпките на потомците. И където на едро са очертани родовите заповеди... - продължава великият словотворец. - Затова именно безродството изисква да направи целия свят като себе си. защото така по-лесно се управлява - с помощта на пари, лъжи и оръжие. Всичките беди на Русия идват от това, че не й позволяват да живее със собствената си глава...”

На 15 март над Русия и славянския свят изплющя камшикът на скръбната вест за кончината на този най-голям съвременен писател на кирилските народи. На 16 и 17 март Москва се прости с него, оплака го ведно с цяла Русия. И отгърмяха за упокой камбаните на храма “Христос Спасител”. И литна към небесата молитвата на Патриарха на Москва и цяла Русия Кирил: “Упокой, господи, новопреставленного раба твоего Валентина, и сътвори ему вечную памят”.

На 18 март в Иркутск, до гроба на трагично загиналата Мария, единствената дъщеря на писателя, Валентин Распутин се сля с руската земя, духовният код на която той съхрани в своите книги. Вещ изследовател на руската душа, провидец и негръмогласен прорицател на тревожните процеси в руското общество и света, руски човек във всички измерения на това понятие, той имаше една тревога: съдбата на Русия. Валентин Григориевич знаеше за т. нар. глобален проект онова, за което мнозина съвременници само се досещат: „След откриването на Америка, писа той, и създаването там на могъща държава на космополитизма, пробивът в Русия стана главното събитие през втората половина на миналия век... Повалиха отечеството и хищниците се нахвърлиха на него - картина отвратителна и невиждана... Настъпи епоха на границата на живота, единственият образ на която е Апокалипсисът в откровенията на Йоан Богослов.”

Звучи отчайващо, ако великият писател не бе посочил и пътя на спасението: родина, дух, памет и вяра.

“Родината, това е преди всичко земята на духа, в която се съединяват миналото и бъдещето на твоя народ, и чак след това тя е територия... Родината е по-голяма от нас. По-силна от нас. По-добра от нас. Нейната съдба е в ръцете ни и трябва да бъдем достойни за нея.”

Какъв неподражаем и мъдър урок по патриотизъм! Какъв чудотворен мехлем за всяко наранено човешко сърце, което търси лек и изцеление от отровите и раните на безродството, във времена, когато сблъсъкът е съкрушаващ и загубите са страшни, а отчаяните, пленените и отровените от черната магия на бездуховността стават все повече, когато тяхното име е легион. Но големият писател Валентин Распутин, този сибирски император на руския дух, сякаш повтаря пророческите напътствия на царя светец Александър Невски: “Не в силе бог, а в правде!” И Валентин Григориевич добавя: “Националната идея не трябва да се търси. Тя е пред очите ни. Това е управление в името на нашите, а не на чуждите интереси. Възстановяване и защита на традиционните ценности, изхвърляне на всички, които развращават и оглупяват народа, опора на руското име, което побира в себе си, сега непотърсена и неизползвана сила... Трябва да се сложи край на чуждопоклонничеството, трябва да се спре нашествието на чуждестранната уродлива “култура”, да се въведе ред, който ще следва посоката на нашия исторически и духовен строеж, а не на неговата развала. Политическите измамници все така извъртат нещата, че да подменят коренната национална идея с чужда, или така да я обезсилят, че и буква да не остане от нея.”

Някога Иля Еренбург написа, че неговото познанство с Пикасо не е момент от биографията на великия художник, в смисъл, че за биографите на автора на “Герника” неговите срещи с художника ще са само нищо незначещо многоточие.

Да ме прости бог за дързостта да се позова на примера с двамата големи творци, но ми предстои да споделя с читателите нескромността на един далеч по-драстичен мащаб. Да, аз познавах Валентин Распутин. И без да съм Еренбург, мога да повторя думите му, че съобщавам този факт като удивителен дар в живота ми. Тук няма да говоря за неговото гостуване в моя дом, за българското присъствие в неговия работен кабинет, за думите на благодарност, повтаряни всеки път, когато сме се чували, за невероятната ми изненада и вълнение, когато веднъж, в НДК, в антракта на “Лебедово езеро”, внезапно иззвъня телефонът ми и аз чух приглушеният му глас да повтаря: “Минчо, держись!”. Той обичаше България така, както искрено я обичаха и неговите близки другари Василий Белов и Ернст Сафонов.

С него и с тях ни свързваше онова необяснимо електричество, което протича между хората, които служат на идеала на правдата, но сърцата им усещат притаената злост на капаните и леденото дихание на бездната. Бе време, когато България и Русия се раздалечаваха като дрейфащи ледени късове в морето от лукава ненавист, наречено разведряване. На празниците на славянската писменост в Минск през 1990 г. бях в състава на българската културна делегация. Някои от абонираните допреди месеци за подобни участия културни мъже вече усещаха съдбата на кораба и изостреният им инстинкт за самосъхранение бе разпробил иначе непробиваемата им доскоро идейна броня. Един такъв „велемъдър муж” от „Съюза на византийските художници, секция чертожници”, както би казал поетът, внезапно го схвана ишиасът и така на мен ми излезе късмета. Това някак си се сля и с еуфорията, която изживявах от излизането на първия брой на в. „Зора”, на 14 май 1990 г. – вестникът, който бях мечтал и сънувал, и излизането на който празнувах като раждането на първороден син. Така, върху крилете на младостта и радостта, долетях до Мурманск за откриването на паметника на светите братя Кирил и Методий, там, далече на север. Още помня как дълго бях зашеметен от целувката на една северна Олеся и най-вече от подаръка й – дълга краставица сорт „Гергана”. Докато си мислех за неговата многозначителност, все пак ми бе обяснено, че е от оранжерията в Мурманск и че е много ценна с витамините, които съдържа. Благодаря, казах, и отлетях към Минск, където бе и първата ми среща с Валентин Григориевич. От словото, което произнесе при откриването на празниците, запомних, че „човек са ражда от клетките на доброто”. Подарих му първия брой на в. „Зора” и помолих за текста (поместен е в бр. 3 на в. „Зора” от 7 юни 1990 г.). Така започна нашето познанство.

Слушах автора на „Пари за Мария” как говори за великото дело на славянските просветители, за нас, българите като наследници и продължители на този духовен подвиг, за мястото ни в културния и духовен живот на Русия – думи, съзвучни единствено с тези, които дотогава бе изричал само един друг приятел на България, академик Дмитрий Лихачов. Русия и България може да имат и различни политически системи, но все едно – ще съществува най-важното: духовните ни връзки. И най-главната ни опора са славянските ни първоучители Кирил и Методий – създателите на азбуката, от която всички се ползваме. Ние всички сме произлезли от тая свещена азбука. Ние мислим, ние пишем с нейна помощ, продължаваме се чрез нея. Това не е случайно. Така че нашите съдби не могат да се разминат. Вие, българите, сте наследници на тази култура, вие я продължавате и ни показвате как едновременно можете да бъдете и наследници, и продължители на тази култура”.

Не водя дневник. Но на 12 март тази година, когато подготвях плана за следващия брой, позвъних на главния редактор на в. “Словото днес” Надя Попова, за да й напомня, подсетен от писателя Кирил Момчилов, да не пропуснат случайно датата 15 март, рождения ден на Валентин Григориевич Распутин. После позвъних в Москва на Олга Николаевна, поговорихме си пак за рождения ден на писателя и заедно отбелязахме неудобството от огромната часова разлика с Иркутск, която все е пречка или поне повод за извинение за връзка с Валентин Григориевич.  Никой от нас не подозираше, онова, което последва.

И все пак, може би душите наистина се съобщават? И може би смъртта наистина не е само точка? Но тире, точка или многоточие, телеграмите с нейната морзова азбука винаги намират адреса и никога няма пропуснат получател.

Нейсе. Време е този поразхвърлян разказ да спре. Още повече че Тя уважава само епитафиите. Понякога и приписките. Поглеждам мартиролога със скъпите на сърцето ми имена, в които се нареди и Валентин Григориевич Распутин и усещам как сърцето ми диктува приписка върху бялото поле на моята съвест: благодаря ти, Всеблаги и Всемогъщи, че ме напъти да вървя в живота си до достойни мъже: Николай Хайтов, Валентин Распутин, Георги Близнаков, Василий Белов, Венелин Мечков, Ернст Сафонов, Христо Малеев, Венцеслав Начев, Тодор Цонев, Ленко Миланов, Христо Цачев, Стойчо Стойчев...

Човек се ражда от клетките на доброто, а денят – от лъчите на зората.

Лето 2015-о. Писах, аз, недостойният, Минчо Минчев.