Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 15 (2015) ЗА ВАКЪФИТЕ, ЕЗИКА И СУВЕРЕНИТЕТА НА БЪЛГАРИЯ

ЗА ВАКЪФИТЕ, ЕЗИКА И СУВЕРЕНИТЕТА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

• На вниманието на все още будните българи и в памет на загиналите по време на Априлското въстание

„...и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци…„

Христо Ботев, „Хайдути”

Продължение от бр. 14

Що е вакъф?

Ще започнем с изясняване на предмета на исковете – става дума за вакъфски имот. Според ищеца по гореидентифицираното дело вакъф е имот „отреден за благотворителни богоугодни нужди”, в конкретния случай „за богоугодни хигиенни цели”, принадлежащ по силата на „верска догма на цялата конфесионална общност”.

Според Уикипедия вакъф или вакуф (под руско влияние), в Османската империя и други ислямски страни е недвижим имот или движимо имущество, предадено от държавата или отделно лице за религиозни или благотворителни цели.

Това е достатъчно, за да се очертаят основните характеристики на понятието вакъф – имот, придобит чрез дарение, целево предназначен за богоугодни нужди или цели. Личността на придобиващия имота очевидно не е част от характеристиката на института вакъф, тъй като тя би могла да бъде религиозна или всякаква друга благотворителна институция. Ясно и безспорно е, че правото върху имота, определен за вакъф, възниква по силата на „верска норма” на Шериата, а тя няма аналог в действащото българско право, който да послужи за основание за претенция за собственост. Именно поради тази причина мюсюлманското вероизповедание правно обосновава исканията си, позовавайки се на норми, актове и спогодби, които по силата на действащото българско законодателство и изрично по силата на разпоредбата на член 32 от Закона за изповеданията от 1949 година са отменени с всички произтичащи правни последици.

В категорията на отменените актове попадат и двата акта, на които изрично се позовава мюсюлманското вероизповедание в Берковския и други аналогични случаи, а именно: Съглашението по мюфтийския въпрос, подписано в Цариград между турското и българското правителство на 6/19 април 1909 год., утвърдено с Указ на Цар Фердинад I, обнародван в ДВ бр.13/1910 год., и Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 от 23.05.1919 год., обнародван в ДВ, бр.65 от 26.06.1919 год.

Доколкото и в двата акта има позоваване на института на вакъфа, се налага да отговорим на въпроса дали това понятие е било интегрирано в българското право и ако да - превърнало ли се е в правна норма, част от българското законодателство със собствено съдържание, с какъв обхват и докога е действала.

Ще се спрем първо на

Съглашението по мюфтийския въпрос

(Съглашението) от 1909 година. В иска, предявен в Берковския районен съд Мюсюлманското вероизповедание се позовава на Съглашението и на разпоредбите на § VII от Раздел II от Съглашението за уреждане на някои последици от обявяването на Княжество България за Царство, от 19.04.1909 г., между турското и българското правителство и твърди, че тези разпоредби са приложими до ден-днешен, а според тях отнемането на имот, принадлежащ на вероизповеданието, може да става само срещу обезщетение! Всъщност за какво става дума?

Така обоснована, претенцията налага поне две уточнения. На първо място, предявяването на иск от Мюсюлманското вероизповедание за имот, отнет преди 9 септември 1944 година, може би би бил възможен, но не и на основания, предвидени в реституционното законодателство. Предявяването на такъв иск следва да бъде отхвърлен като недопустим на основанието, на което е предявен - реституционното законодателство!

На второ място, както българските съдилища, така и българската администрация трябва да изхождат от единно разбиране на въпроса за валидността на Съглашението от 1909 г. Към днешна дата то е не действащо, а разпоредбите му - неприложими по няколко причини. Всички разпоредби в това Съглашение, касаещи мюсюлманското вероизповедание в България, бяха отменени с член 32 от Закона за изповеданията през 1949 година. Отмяната на Закона за изповеданията (ЗИ) със Закона за вероизповеданията, в сила от 1 януари 2003 г., не отменя и не би могъл да отмени настъпилите вече последици от приложението на член 32 ЗИ от датата на влизането му в сила. ЗИ подчини дейността на мюсюлманското вероизповедание изцяло на българското законодателство, като приравни статута му с този на останалите вероизповедания в България, включително и с традиционното източноправославно вероизповедание, видно от анализа на някои текстове на закона, който предложихме по-горе.

Ликвидиране последиците от шериатското право

Предмет на уреждане в частта Съглашение по мюфтийския въпрос от 1909 г. е организацията, контрола, приложимото право и йерархическата зависимост в управлението на „мюсюлманските общини и вакъфски имоти” в България. Приетата уредба на мюсюлманското вероизповедание през 1909 г. е в пълно противоречие и е абсолютно несъвместима, с нормите на действащото българско законодателство, видно от следните основни разпоредби на Споразумението, които са еманация на верското турско право:

изборът и дейността на главния мюфтия, със седалище София, на останалите мюфтии, сношенията им с Шейх Юл Исляма т.е. „главата на вярата” или султана, „по религиозните и гражданските въпроси (отнасящи се до брака, развода, завещанията, настойничеството и др.п.)” на вероизповеданието се осъществяват изцяло и единствено съгласно верските норми на Шериата;

името на негово имперско величество султана, като халиф, ще се произнася в публичните молитви на мюсюлманите;

• „Главният мюфтия, в границите на предписанията на Шериата, има право да надзирава и контролира мюфтиите в България, религиозните и благотворителни мюсюлмански учреждения, както и техните служащи и мютевелии”;

Главният мюфтия, с разрешение на Шейх Юл Исляма, предоставя на всеки новоизбран мюфтия мюресале, или документ, даващ право за упражняване на религиозна юрисдикция върху мюсюлманите;

главен арбитър по всички спорни въпроси е Шейх Юл Исляма;

• мюфтиите отговарят за управлението на вакъфските имоти в България, за доброто им съхранение и в това си качество изискват сметки и сметководни книги, които могат да се водят на турски език;

вакъфски имот може да бъде отчужден само за належаща нужда, съгласно закона и правилниците и след заплащане на стойността на имота;

мюфтиите инспектират мюсюлманските училища, медресета и настоятелства.

Едва ли е спорно, че подобен режим е дискриминационен по отношение на останалите вероизповедания в България, противоречи дори на някои разпоредби на Търновската конституция и на императивни норми и принципи на международното публично право, като принципите на равноправие и самоопределение на народите, суверенно равенство и независимостта на всички държави, ненамеса и невмешателство във вътрешните работи на държавите.

Съглашението е прекратило действието си поради коренна промяна на обстоятелствата, довели до сключването му. Нормите на Съглашението са несъвместими със светското законодателство в България; дори някои разпоредби да са били приложими до създаването на светската турска държава от Ататюрк, след края на Първата световна война, поради промяна на обстоятелствата, възможността за приложение на Споразумението е отпаднала изцяло, а със Закона за изповеданията от 1949 година разпоредбите му и подобни на тях са били ex lege отменени, поради изрично противоречие с действащото законодателство в областта на вероизповеданията.

Текстовете в Съглашението от 1909 г., отнасящи се до вакъфите, определят

вакъфа, като институт на Шериата

съвкупност от юридически и религиозно-нравствени правила, изложени в Корана, те никога не са прилагани в България и не биха могли да действат като паралелна нормативна уредба, конкурираща институциите на светската правна система.

Съглашението от 1909 год. е имплицитно отменено и с някои от разпоредбите на Ангорския протокол, приложен към Договора за приятелство, подписан между България и Турция на 18 октомври 1925 година в Анкара. В член А Протоколът изрично препраща към разпоредбите и режима, установен с Ньойския и Лозанския договори по отношение на „мюсюлманските малцинства в България” и на българските малцинства в Турция”. По въпроса за разбирането на понятието „мюсюлманско малцинство в България” не е имало никакви колебания, поради което то не е дефинирано, за разлика от понятието „българско малцинство в Турция”, което в забележка към член А е определено като „турски поданици от християнско вероизповедание, чийто матерен език е българският”.

Фактът, че всички съдебни искове за вакъфски имоти черпят основания в подкрепа на претенциите си за възстановяване на собственост от разпоредбите на Съглашението от 1909 г., използвайки недоразуменията в българското реституционно законодателство, е безспорно доказателство, че и днес има сили и власти, които допускат нормите на Шериата да се обсъждат наред с действащо в България право. За съжаление тази практика постепенно заема епидемични размери.

В светлината на случващото се не само изказваме мнение, но се ползваме от правото си на български граждани, да

настояваме за ясно и недвусмислено становище на българската изпълнителна и съдебна власт

по съвместимостта на претенциите, основаващи се на подобна правна уредба, с върховенството на закона и със статута на България на светска, суверенна и независима република!

Единственият извод, който се налага от гореизложеното, е че българският съд е в правото си и трябва да отхвърли всяка претенция, предявена от мюсюлманското вероизповедание за реституция на имот, черпещ основания от Съглашението от 1909 г.

Вторият акт, на чиито разпоредби се позовава мюсюлманското вероизповедание, за да обоснове претенциите си за възстановяване на вакъфски имоти, е Уставът от 1919 година (Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 от 23.05.1919 год., обнародван в ДВ, бр.65 от 26.06.1919 год.)

Мюсюлманско вероизповедание и правоприемството

С Устава вакъфите са били иззети от управителите им (мютевелиите) и са били „предадени” в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини. Именно на това основание мюсюлманското вероизповедание предявява претенции за собственост върху имоти, съхранили в порутените си основи избледнелия спомен за вакъфа, опитвайки се да докаже не само правото си на собственост върху тези „имоти”, но и правото на правоприемство от евентуалния му първоначален собственик.

За да стане ясно на каква институция мюсюлманското вероизповедание претендира да е правоприемник и от която, 41 година след Освобождението от турско робство твърди, че черпи основание за собственост върху имоти в България, ще припомним схематично, че мютевелията е лице, натоварено да изпълнява една от шестте ръководни длъжности в управлението на ортата, основна бойна единица в еничарския корпус. За целите на настоящето изследване ще се въздържим от обяснения на понятието еничарин и целите, за постигане на които е била създадена и използвана ортата в Османската империя. Според разпределението на ръководните функции в ортата, мютевелията е натоварен с култовите дейности и вакъфирането на еничарските имоти и вещи. Останалите длъжности са чорбаджията или командирът; отговорникът по реда и дисциплината – одабашията; ковчежника – велики харч; байрактарина или башески, и готвача – уста.

Прехвърляйки отговорността за управление на вакъфските имоти от военната структура орта на мюсюлманските общини, с Устава от 1919 година се предвижда и специален ред, по който да се извърши това, така че да не изглежда досадно обидно за „освободената” 40 години по-рано от турско робство българска държава. Там, където не е имало организирана мюсюлманска общност, тя се измисля, когато се налага да се оспори владението на даден имот от българската държава или община, като придобивно основание за собственост.

Съгласно §169 от Устава всяко прехвърляне на вакъф на мюсюлманска вероизповедна община е трябвало да се извърши в присъствието на един специален делегат от Министерство на външните работи и на изповеданията. Според §175 от същия Устав, главният мюфтия е бил длъжен в 6-месечен срок след влизане в сила на Устава да депозира в Министерство на външните работи и изповеданията списък на всички вакъфски имоти в царство България. По Устав срокът за депозиране на списъка с вакъфските имоти в България в Министерството на външните работи е изтекъл на 26 януари 1920 година.

СЛЕДВА