Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 16 (2015) ЗА ВАКЪФИТЕ, ЕЗИКА И СУВЕРЕНИТЕТА НА БЪЛГАРИЯ

ЗА ВАКЪФИТЕ, ЕЗИКА И СУВЕРЕНИТЕТА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

• На вниманието на все още будните българи и в памет на загиналите по време на Априлското въстание

 

„...и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци…„

Христо Ботев, „Хайдути”

Продължение от бр. 15

От така установения ред за идентифициране на т. нар. вакъфски имоти се налагат поне два извода: 1) с невключването на даден имот в списъка на главния мюфтия в изпълнение на §169 от Устава той губи статута си на вакъф, дори и по нормите на Шериата да е бил считан за такъв; 2) имот, който не фигурира в списъка, депозиран в Министерството на външните работи в изпълнение на § 175 от Устава, не може да се счита за вакъф и на това основание да се предявяват претенции за право на собственост.

Що се отнася до имотите, включени в списъка на главния мюфтия, в Устава са наречени общински вакъфи, които се предоставят за управление от настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини със задължението те на свой ред да водят отчетност, като впишат имотите в „Инвентарна книга”. Процедурата не предвижда нито прехвърляне на собственост, нито предоставяне на право на разпореждане.

Тъй като субект на права по Устава от 1919 г. е мюсюлманската вероизповедна община, евентуално право на реституционна претенция би имала именно тази община, а не мюсюлманското вероизповедание. Ако реституционен иск се предявява от мюсюлманското вероизповедание в качественото му на юридическо лице, то следва да докаже правоприемство от конкретна община, юридическо лице, и във всеки конкретен случай на доказване подлежи и действителността на учредяването на всяка една мюсюлманска вероизповедна общност.

Съгласно Устава законосъобразното учредяване на мюсюлманска община зависи от изпълнение на следните изисквания: 1) посочването на населено място, където имат трайно местожителство поне 40 мюсюлмански семейства; 2) там, където техният брой е по-малък, могат да се групират в една вероизповедна община мюсюлманските семейства от няколко населени места, отстоящи на разстояние до 10 км от центъра на общината; 3) наличието на разрешение на Министерството на външните работи и вероизповеданията за образуване на вероизповедна община като юридическо лице; 4) в това разрешение трябва да бъде изрично указано, че има право да притежава движими и недвижими имоти за джамиите и училищата си, като статутът им е в съответствие с действащото българско законодателство, а не с нормите на Шериата.

При това ясно разписване на компетенциите и условията за организиране и дейност на мюсюлманското вероизповедание и неговите най-малки поделения, юридически лица, каквито са мюсюлманска джамийска общност, мюсюлманските джамийски настоятелства, мюсюлманските вероизповедни общини, се налага изводът, че

искове за възстановяване на имоти, отчуждени или одържавени преди 9 септември 1944 г., са недопустими

а при предявяване на искове за имоти загубени или отчуждени след тази дата, позоваването на разпоредбите на Устава от 1919 г. е възможно единствено за доказване правото на собственост и правоприемство на ищеца, ако той не е носител на това право, но не и правото на реституиране на имота.

В едно ревандикационно съдебно производство за вакъфски имот към днешна дата ищецът трябва да докаже: 1) правото си на собственост, възникнало на заявеното основание, т.е., че ищецът е правоприемник на структура на мюсюлманското вероизповедание, собственик на имота и че от тази структура, именно този имот е отнет на някое от предвидените в ЗВСВОНИ, основания в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г.; 2) че имотът се владее от ответника, който задължително трябва да е държавата, общините, обществените организации или техни фирми и че съществува реално до размерите, в които е бил отчужден или отнет, съгласно ЗВСВОНИ; 3) че това владение от ответника е без правно основание; 4) че структурата на мюсюлманското изповедание е юридическо лице и е вписана като религиозна институция във водения от съда регистър на вероизповеданията; 5) в случай, че иск се предявява от религиозната институция Мюсюлманско вероизповедание от името на някоя мюсюлманско религиозна, религиозно-просветна или социално-благотворителна общност, юридическо лице, съществувала в периода до 1949 г., задължително трябва да се докаже правоприемство между двете институции; 6) доказването на правоприемство става по съдебен ред пред Софийския градски съд; 7) мюсюлманска джамийска общност, мюсюлманско джамийско настоятелство или мюсюлманска вероизповедна община биха могли да бъдат правоприемник на мюсюлманското вероизповедание, като най-малки негови поделения, юридически лица, единствено ако те са били регистрирани по правилата на § 2. (1) ПЗР на ЗВ, при следните условия, съгласно § 2. (4) ПЗР на ЗВ: а) да са вписани в качеството им на юридически лица в съответния окръжен съд по седалището им;

б) вписването да е извършено по заявление на централното ръководство на вероизповеданието; в) да са представили удостоверение за регистрацията на самото вероизповеданието в Софийския градски съд; г) да са вписани в регистъра на местните поделения на вероизповеданията на окръжния съд; 8) в производството по правоприемство се представя удостоверение от директора на Дирекция “Вероизповедания” при Министерския съвет. Дирекцията по вероизповеданията няма права да решава и да се произнася по въпросите за наличие на правоприемство. Тя трябва единствено да удостовери дали мюсюлманската община, която иска възстановяване на имот, съществува по законите на България и дали имотът, за който претендира, е записан някъде на нейно име съгласно изискванията на българския закон. Справката трябва да бъде изцяло фактологическа и да не съдържа никаква оценъчна информация.

При така очертания правен режим за възможно използване на реституционното законодателство, прието през последните 25 години в България с различни закони, на които биха могли да се позовават централните и регионални структури на мюсюлманското вероизповедание за предявяване на ревандикационни искания за вакъфски имоти, биха могли да се направят

следните безспорни констатации:

1. Тъй като вакъфът е институт на Шериата, който е непознат на българското право, всяка претенция за възстановяване на собственост върху вакъфски имот, на основание верска норма, не доказва придобито право на собственост и следва да бъде отхвърлена като процесуално недопустима, а по същество – несъстоятелна.

2. Реституционни претенции за възстановяване на имоти по силата на Съглашението по мюфтийския въпрос, подписано в Цариград между турското и българското правителство на 6/19 април 1909 г. са недопустими и не следва да бъдат разглеждани, поради отпадане действието на Съглашението.

3. Иск за възстановяване на имот, отнет извън релевантния за предявяването на реституционна претенция период - 9 септември 1944 – 1989 година, следва да бъде отхвърлен като недопустим на това основание.

4. Ревандикационни искове, черпещи основания от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. са недопустими. Уставът е отменен с чл. 32 и чл. 30 от Закона за изповеданията, който задължава всяко вероизповедание да подготви и приеме специален устав за своята дейност. Уставът от 1919 г. би могъл да послужи единствено за доказване прехвърлянето на вакъф на мюсюлманска вероизповедна община, ако този имот е бил включен и фигурира в списъка с вакъфските имоти в България, депозиран в Министерство на външните работи и изповеданията преди 26 януари 1920 г. Този факт сам по себе си не е доказателство, а единствено предпоставка за доказване правото на собственост, което става по общия ред.

5. Иск, предявен от субект на мюсюлманското вероизповедание, чиито устав не е утвърден от министъра на външните работи и който не е вписан в Софийски градски съд или в окръжния съд по местонахождение, в качеството на юридическо лице, е недопустим поради липса на правосубектност.

При тази правна рамка, уважаването на искове за реституция на вакъфски имоти на Мюсюлманското вероизповедание в България на практика би могло да бъде или част от корупционна сделка, или резултат на грубо нарушаване на нормите на специалната част на Наказателния кодекс - член 103 - престъпления против републиката.

Ако не всички, то повечето от вакъфските имоти, предмет на реституционни претенции, са паметници на културата от национално или местно значение и дори само на основание този си статут не подлежат на реституция. Достъпът до тях не може да бъде ограничен, нито контролът да бъде предоставен на определено вероизповедание.

Въпреки ясната законова уредба, сме свидетели на

пълзяща реставрация

на Османската империя под благовидния претекст защита правата на човека и на евроатлантическите ценности.

А българската общност кучета я яли!

Дългата ръка на Анкара

През 2013 г. турският вицепремиер Бекир Боздаг заяви, че Анкара „ще си върне собствеността върху османските архитектурни произведения в България”. Когато в Анкара говорят за турска собственост върху османски архитектурни произведения в България, очевидно е за всеки, че не става дума за картини или за турски керемиди, а за българска земя, по която все още личат следите от турското робство.

На карта е поставена съдбата на цяла България.

Неотдавна бе съобщено за „инициатива” на Анкара за „връщане” на България или на някаква измислена „българска общност” на собствеността върху някои знакови имоти в Истанбул и в някои градове в Източна Тракия. Всъщност замисълът е не да се връщат имоти на българската държава, а реставрация на самата Османска империя по българските земи. Ако днес българинът не разбира това, утре ще му се наложи да го изживее.

България и Турция от столетие водят преговори по взаимни претенции за имоти, намиращи се от двете страни на общата граница.

Половин Истанбул и цяла Тракия преди 140 години са принадлежали на българи и арменци

и ако нещо трябва да се връща, то е цяла Източна Тракия и половината Цариград на наследниците на жертвите на варварските гонения и кланета, в продължение на десетилетия след Освобождението, кулминирали с геноцида преди, по време и след Балканските войни от 1912-1913 година над тракийските българи и арменци. Престъпление срещу човечеството, за което няма и не може да има давност!

Тъй че приказките за училището “Петър Берон”, или за двете църкви в Одрин, или за българската църква в Лозенград, или за желязната църква “Свети Стефан”, за Метоха край Босфора, или безцеремонно заграбената само преди 25 години българска болница „Евлоги Георгиев” - с десетки декари земя наоколо, застроени понастоящем, или за сградата на Екзархията, или десетките урегулирани парцели в най-престижните общини в Истанбул – Шишли, Фатих, Бешикташ и над 60 декара земя, която се търгува, в момента са единствено въдицата, предназначена за българските лапнишарани. Единственият стойностен имот, върху който Турция все още не е сложила ръка са българските гробища във Ферикъой, Истанбул, може би поради все още обаждащата се от време на време камбана на църквата “Св. Димитър” и липсата на агаряни, пожелали да използват парцела по предназначение. Но и това ще стане, тъй като в Турция не останаха българи за погребение!

Изброените по-горе имоти днес няма на кого да се връщат. Всичко българско е избито, прогонено и купено.

Кой е Васил Лязе и каква българска църковна общност представлява? Кой е Димитър Атанасов и каква фондация или вакъф, както турците я наричат, на Православната църква на Българската Екзархия управлява? Всички те са маша в ръцете на турските служби, които с помощта на опитни турски адвокати и със съдействието на невежи и продажни български „дипломати” и чиновници, по „законен път”, ще присвоят останалите, висящи на турската въдичка няколко „спорни” имота, които не са успели да заграбят по криминален начин. А масрафът отново ще поеме българската държава, която ще продължи да налива пари за издръжка на порутени и обречени имоти, в които никой на влиза, на измислена администрация, която обслужва турски интереси, на адвокати, които измислят и пишат договори за отдаване под наем, за съвместно строителство на молове и др. п., за които се плащат комисиони и хонорари, разноски по съдилища за разваляне на подписани, но неизпълнени неизгодни договори, тъй като изпълнението във времето и пространството е подчинено изцяло на интереса на турската държава.

На някои чиновници в Дирекцията по вероизповеданията към българския Министерски съвет се привиждат милиони евро печалби в бъдеще, нещо, което нито е било, нито ще бъде...

В това бъдеще ежегодно се наливат стотици хиляди евро за поддържането на един мит и пребоядисване на мизерните останки от християнска цивилизация в Константинопол.

Исканията за възстановяване собствеността върху хиляди вакъфски имоти в България на мюсюлманското вероизповедание и готовността да се предоставят няколко имота на българската християнска общност край Босфора и Източна Тракия се координират и ръководят от едно и също място - главната дирекция за вакъфите в Турция.

Турция, както винаги досега разчита, че ще се намерят достатъчно Иванчохаджипенчовци в България, за да проведе и тази „реформа”! И сме сигурни, че ще успее, защото от вековен опит знае, че на хаджипенчовци винаги може да разчита – те никога не се колебаят в избора между честта и подкупа.

В отношенията си с България Турция е била искрена и се е отнасяла с уважението, което е характерно за отношенията между равноправни и суверенни държави, до завладяването и подчиняването й през 1396 година. Затова сме толкова чувствителни в оценките си. Казвам това с искрено съжаление, защото турчинът е единствен измежду съседите, който в името на приятелството и честта е готов на саможертва – качество достойно за уважение.

И е жалко, че турските управляващи, в продължение на осем века само рушат доверието, което би могло да бъде толкова полезно за отношенията между два съседни народа.

Преговорите с Турция по всички висящи въпроси: имуществени, социални, обезщетения на българските бежанци, за влоговете на турски дипломатически представителства в български банки, културно-историческо наследство, делимитация на морски пространства, проблеми по общата граница – енергийна и водна инфраструктура, заснемане, трансгранични проблеми и др., трябва да бъдат напълно преустановени, докато не се реши въпросът за връщане на отнетите от тракийските българи имоти и въпроса за компенсациите за геноцида, извършен над тракийските българи и арменци!

След връщането на наследниците на тракийските бежанци по родните им места всички висящи въпроси за земи, църкви, води и реки ще намерят естественото си решение. България настоява за връщане на българите по обезбългарените български земи в Източна Тракия, а не за връщане или компенсация за имотите им на българската държава.

Българските национални интереси не налагат да се водят преговори и да се правят отстъпки на Турция по какъвто и да е от висящите спорни въпроси. Досега Турция е била кукловод в преговорите – било чрез изнудване, било като отказва да преговаря.

Време е България да подчини преговорите на собствения си национален интерес. А той е край на изплащането на български пенсии в Турция, край на двойното гражданство, край на опустошителната дейност на турската пета колона в България, край на неравноправните договори. На Турция, а не на България предстои да търси път към Европа.

Пътят от Азия към Европа и обратно минава през България и Черно море, а не през Анадола!

17 март 2015