Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 16 (2015) ИВАН БАГРЯНОВ – ЖЕРТВА НА БЕЛИЯ ТЕРОР В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1925 г.

ИВАН БАГРЯНОВ – ЖЕРТВА НА БЕЛИЯ ТЕРОР В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1925 г.

Е-поща Печат PDF

Тези дни се навършиха 90 години от атентата в столичната катедрала „Св. Неделя“. Както се знае, жертвите са над 200 души убити и още толкова ранени, някои от които, като полк. Стефан Нойков, умират скоро след това от получените рани.

По своята същност политическите атентати не са нито ново явление в историята на човечеството, нито в историята на България. Както обикновено става, в повечето случаи има много невинни жертви, за които всеки нормален човек не може да не скърби.

Не крия, че очаквах по-голямо внимание към априлския атентат. Защото каквито и да са били подбудите за неговото извършване, той не може да не предизвиква друго освен открито осъждане и отвращение.

В появилите се материали в печатните и електронни медии се наблегна повече на жертвите от този атентат. Почти никой не засегна въпроса защо все пак се стигна до този отчаян акт? А фактите са добре известни. Тук ще се спрем само на някои от по-фрапиращите.

Атентатът от април 1925 г. е брънка от събитията, последвали в нашата страна след преврата от 9 юни 1923 г.

Никой обаче не обърна внимание на този преврат, който свали по насилствен начин едно законно избрано правителство на БЗНС. Никой не спомена за зверското убийство на сваления министър-председател Александър Стамболийски, чиято мъченическа смърт има аналог в нашата история само с тази на Стефан Стамболов, убит три десетилетия преди това в центъра на столицата.

Никой не спомена и за другите избити видни дейци на БЗНС в лицето на д-р Райко Даскалов, Спас Дупаринов и пр., и пр. С всеки изминал ден вълната на правителствения терор залива всички краища на страната и броят на жертвите расте. На извършеното през септември 1923 г., днес някои заинтересовани среди гледат като на акт на „ръката на Москва“, докато историческата истина е, че е провокация на самите деветонци, за да си разчистят пътя за победата в предстоящите есента на същата година парламентарни избори.

Валякът на смъртта продължава да се търкаля

и след потушаването на Септемврийското въстание от 1923 г. Съществен „принос“ за него има и гласуваният на 4 януари 1924 г. Закон за защита на държавата, по силата на който два-три месеца по-късно е забранена и Комунистическата партия в България. Разбира се, след това тя не изчезва от политическата сцена, но е принудена да мине в дълбока нелегалност, което затруднява твърде много контрола над нейните институции и особено над Военната й организация, която поема в своите ръце инициативата за защита от белия терор. А неговите жертви продължават да се увеличават: следват убийствата на Вълчо Иванов, любимеца на софийския пролетариат, на Тодор Страшимиров – брат на писателя Антон Страшимиров и на историка Димитър Страшимиров, на Елена Гичева и пр., и пр.

Репресивната машина на сговористката власт не се ограничава само с физическото ликвидиране на лица с леви убеждения. Една от първите жертви бе д-р Никола Генадиев – известен в довоенния период деец на Стамболовата партия, а след края на Първата световна война – и на Национал-либералната партия. Неговият непростим „грях“ бил, че като адвокат приел да защитава участници в Юнското въстание от 1923 г., които се надигат с оръжие срещу узурпаторската власт на деветоюнците.

Следващата набелязана жертва е Иван Багрянов, бивш служител в Двореца. Той предизвикал гнева на сговористката власт, с факта, че в миналото бил земеделски деец. За разлика от д-р Н. Генадиев, Багрянов е избавен от смъртта след застъпничеството на цар Борис III. За това свидетелства не някой друг, а проф. Александър Цанков, министър-председател на деветоюнското правителство. Ето как той предава случая: „Един ден, рано преди обяд, около 10,00 ч, ми се обадиха от Двореца, че цар Борис ще ме посети, и то веднага – в кабинета ми в Министерския съвет. Това бе през пролетта на 1925 г. (в текста е допусната печатна грешка, като се сочи 1924 г. – бел. М. К.). Пристигна царят, току-речи официално. При мен той идваше в обикновено цивилно облекло, придружен от един военен адютант и от някои от цивилните му секретари. Посрещнах го, както е редно – предложих му стол да седне, без да подозирам целта на срещата. Остана прав и със сериозен и твърд тон се обърна към мен: „господин председателю, не е ли позволено и на мене като човек да имам лични приятели? Нямам ли право и аз по свои разбирания да избирам хората, които могат да бъдат в свитата ми?“ Слушам в недоумение какво значи всичко това. Той продължи в същия тон: „Тронът, на който седя, е доста окървавен, трябва ли да бъде окървавен още и с кръвта на моя адютант Иван Багрянов, чиято единствена вина е, че е мой адютант и мой личен приятел? Какво искат господата от него?“ „Господата“, алюзията беше за кликата около Военното министерство (професорът има предвид известната III секция във Военното министерство, начело с майор Димитър Порков, създадена по заповед на военния министър генерал Иван Вълков и намираща се под негово пряко ръководство – бел. М. К.). Трябва да Ви уведомя, че ако се посегне върху живота на Багрянова, аз няма да мога повече да седя на царския трон“.

Изумен и изненадан, не знаех как да започна, още повече, че вярвах в това, което царят ми говореше. Знаех, че господата около Иван Вълков ненавиждаха цялата военна свита на царя (?! – М. К.), но особено враждебно бяха настроени спрямо Багрянов, когото смятаха, че е чисто и просто представител на дружбашите в Двореца, че той е злият гений на царя. Дойдох най-сетне на себе си и застанали прави, един срещу други, аз отговорих на царя: „Ваше Величество, докато аз съм на тоя стол, и неволно поклатих фотьойла на министър-председателя, това няма да стане. Успокойте се! По-скоро аз ще напусна това място, отколкото Вие трона. Нямате причина да се тревожите, защото подобно престъпление няма да допусна“.

След нашия кратък разговор царят, видимо успокоен, седна, седнах и аз срещу него и продължихме разговора на друга тема – политическа. Най-често говорехме по външнополитически въпроси, и то по отношенията ни с нашите съседи – Югославия (която от всички балкански съседи на България приема враждебно извършената правителствена промяна на 9 юни 1923 г. и дори планира въоръжена инвазия против страната ни, която не се осъществява главно поради противодействието на Италия и неодобрението й от великите покровители на западната ни съседка – Франция и Англия – бел. М. К.). Цар Борис имаше основание да се страхува лично за себе си и за цялата династия от поведението на нашата западна съседка. Тоя страх тогава беше много основателен. Същите страхове имах и аз.

След свършването на разговора ни, отидох, както това често практикувах, във Военното министерство, за да говоря с военния министър по тая случка, тъй като там се крояха тия планове, там се решаваше и от там се даваха нареждания за изпълнение. Без предговор, но доста раздразнен, обърнах се към Вълкова, като му обясних за целта на царското посещение при мен. Заключението на царската ми реч беше още по-краткото ми предупрежденеие: „С тия убийства трябва да се престане. Представяте ли си какво би било положението, ако и цар Борис – и той е човек като нас – каже „стига“ и се откаже от трона? Най-сетне, аз ще бъда принуден публично да обясня – ако се посегне на живота на Багрянава, кой върши тия работи и кой решава, кой заповядва и кой изпълнява“.

Господин Вълков не се смути от моя раздразнителен говор. Като че ли работата се отнасяше до нещо обикновено. Спокойно ми отговори: „Късно е вече. Заповедта е дадена“. Кипнах и с ярост се нахвърлих срещу него: „Каква заповед? Кой решава и кой заповяда?

Още днес ще подам оставката си, и то мотивирано, като посоча Вас за отговорен за това, което може да стане“. С тая заплаха аз напуснах Военното министерство близо към 1 часа след обяд.

Животът на Багрянова бе пощаден“. (Ал. Цанков. Моето време. Б.м. и б.г., с. 207-208).

Предаваме този разказ с уговорката, че докато той не бъде потвърден поне от още един друг, и то независим източник, на него следва да се гледа с резерви, колкото и да е прелюбопитен иначе.

Резервите ни се увеличават още повече, като знаем, че след преврата от 9 юни 1923 г. цар Борис III успява да се превърне в първостепенен политически фактор в страната и едва ли е трябвало да търси помощта на проф. Ал. Цанков за решаването на един наглед толкова дребен въпрос. Вместо да ходи при министър-председателя, достатъчно е било само да позвъни по телефона на самия военен министър генерал Вълков и въпросът със съдбата на Ив. Багрянов, ако тя наистина е била застрашена, да бъде решен тихо и мирно, без да се вдига какъвто и да било шум по него. Знае се, че генералът е бил изключително предано лице на царя и че без негово съгласие не е предприемал нищо. Това изтъква и самият проф. Ал. Цанков в едно свое писмо до Иван (Ванче) Михайлов, малко преди да почине в далечна Аржентина, където прекарва последния остатък от живота си.

И ако все пак си позволяваме да му дадем гласност, причината за това е, че наличието на белия терор в страната преди и особено след априлския атентат от 1925 г. се признава и от проф. Ал. Цанков.

Нещо повече, той разкрива открито лицата и институциите, които стоели зад тази мартирология, отнела живота на много повече лица, отколкото загинали по време на атентата, и които при това не са имали нито пряка, нито косвена вина за него. „Вината“, ако са имали такава, е била единствено в това, че са били лица с демократично мислене, поради което и не са могли да симпатизират на един превратаджийски кабинет.