Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 19 (2015) НЕОЛИБЕРАЛНАТА ИДЕОЛОГЕМА „25 ГОДИНИ СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ” - 1

НЕОЛИБЕРАЛНАТА ИДЕОЛОГЕМА „25 ГОДИНИ СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ” - 1

Е-поща Печат PDF

Откакто съм се родил и започнал съзнателен живот, всяка година у нас се честват някакви свещени дати на началото на Свободата и Освобождението. Обикновено са били свързани с национални празници. 100, 110, 120 и т.н. години от 3 март 1878 г. и Освобождението на България; 80, 90, 100 години от 1908 г. – Независимостта на България; 25, 30, 40 години от 9 септември 1944 г. – Освобождение от фашизма и капитализма. Сега изведнъж се оказва, че от началото на т. нар. свобода имало само четвърт век. Едва през последните 25 години сме били „свободни”. „Свободата” била започвала с преврата срещу Живков и затова тримата десни президенти, начело с Плевнелиев, честват „25 години свободна България”.

Всъщност това не е нищо друго освен идеологическо покривало за прикриване пред българския народ на реалностите, до които бе докаран в процеса на реставрация на капитализма. Опит да се скрие грозното лице на капитализма зад възвишени думи за свобода.

Става дума за идеологема, която има и базисно светогледно, идеологическо, философско значение.

1. Защо идеологема?

Непосредствено след 1989 г. у нас се надигна вълна от лозунги за деидеологизация, чрез които се отхвърляха всички дотогавашни идеи и се представяше, че навлизаме в един нов свят на обективните истини, където няма идеологии, светът е стигнал съвършеното състояние на „края на историята” на либералната демокрация и капитализма, а над нас свети небосводът на „евроатлантическите ценности”. Има едни универсални истини, те са открити там, в „Европа”, и ние трябва само да ги прегърнем, да ги приложим и ще стигнем, и ние, до благоденствието на „края на историята”.

Във време, когато в хуманитаристиката доминираше постмодернизмът, а във философията на науката – постпозититивизмът, у нас светът се възприемаше съвсем неадекватно през призмата на универсални и крайни истини, на един истинен, универсален модел на развитие, подобен на моделите на природните науки.

Четвърт век по-късно на нарастващо количество хора става ясно, че това е било една идеология, и то силно заблуждаваща идеология, която е довела да печалба на едно малцинство и загуба на огромното число от българите. Оказва се, че живеем в свят на идеологиите, в които непрекъснато ни представят едни или други частни и групови интереси за интереси на всички нас. Елемент на тази идеология е твърдението „25 години свободна България”.

Класическата дефиниция за идеология е като за система от ценности и идеи, чрез които интересите на една група от хора се представят като интереси на цялото общество. Съответните твърдения претендират за универсални истини, позитивистки верни, както са верни твърденията на природните науки.

Възниква въпросът защо честващите „25 години свободна България” предлагат една идеологема като нещо, което е валидно за всички?! Можем да предположим няколко възможни отговора на този въпрос.

Първо. Президентите Плевнелиев, Стоянов, Желев са станали жертва на „синдрома Птолемей”.

Външно, видимо, нещата се възприемат по един начин, макар че реално тяхната същност е съвсем различна. Външно изглежда, че Слънцето се върти около Земята, но реалността е точно обратната. Нашите президенти обаче, подобно на Птолемей, обявяват своята либерална теория за неподвижността на Земята и движението на небесните тела около тях. Видимостта обаче е нещо съвсем различно от същността. За да стигнем до нея, се нуждаем от съответни сечива и анализ, чрез които да проникнем отвъд повърхностните измамни възприятия.

Свободата е такъв типично измамен обект с множество измерения и равнища. Съществуват множество пластове и измерения на много сложното понятие за свобода, които либералното съзнание пренебрегва и негласно свежда до едно водещо. Свободите могат да бъдат формална и реална; субектна и структурна; негативна и позитивна; физическа, социална и духовна; свобода на притежаващия капитала и свобода на притежаващия работната сила, свободата на 1 % срещу свободата на 99 %; физическа, социална, духовна; индивидуална и колективна; икономическа и политическа; свободата като знание и действие чрез знание срещу несвободата като незнание, заблуди, невежество.

Ключова характеристика на либералния дискурс е редукцията на представата за свобода до външно най-лесно възприемаемото негативно или формално понятие за свобода, каквото е фиксирано в някакви правни документи. Говорейки за свобода, днешните наши новопръкнали се либерали обикновено имат предвид т. нар. негативна свобода, и то разбрана като свобода на словото и свобода на политически плурализъм, т.е. преди всичко т. нар.

формална политическа свобода

Но това е съвсем тясно и неадекватно разбиране за свободата.

Да, сега имаш свободата да живееш на улицата, да бъдеш просяк и скитник и никой не ти пречи, докато преди 1989 г. такива категории не съществуваха.

Да, до 10 ноември с изключение на Ванга, не можеха да се подвизават сегашните хиляди врачки, екстрасенски, астроложки.

Да, сега съществува негативната свобода например да не ти пречат да станеш проститутка и хиляди български момичета стават такива, докато до 1989 г. това го нямаше.

Но дали това е реалната свобода и дали в реалната свобода нямаме нещо много повече и много по-същностно?

Подобен тип възприятия пренебрегват ужасяващите противоречия между формалната юридически свобода и равенството. Стотина човека в България са днес милиардери и милионери и в същото време половината от населението е под равнището на бедността или в риск от бедност. За първите е ясно, че са свободни, но за останалите, които са се превърнали в последни бедняци, дали това е така?

Второ. Може да се предположи, че Плевнелиев, Стоянов и Желев ни предлагат да честваме „25 години свободна България” поради „синдрома на стълбата на Смирненски”, описан в знаменитата поема на Смирненски („Приказка за стълбата”) - като се катериш по социалната стълбица нагоре, светът започва да ти изглежда различен в сравнение с онова, което си виждал, докато си бил сред останалите. От върха, на който си се качил, всички изглеждат свободни и щастливи...

Видимостта на нещата от позициите на една социална група са различни в сравнение с тези на друга социална група.

Факт е, че една малка групичка от хора след 1989 г. се изкачи на икономически и политически върхове след 1989 г. и в този смисъл рязко разшири своите възможности, получи възприятие за много по-голяма свобода. Но при три четвърти от българите посоката на развитие бе низходяща мобилност и в този смисъл - намаляване на техните възможности, намаляване на техните свободи. На тях обаче им се налагат класовото или ограничено груповото възприятие на една малка групичка хора, които гледат света от върха на стълбата на Смирненски. Те са лично спечелилите от промените след 1989 г., за разлика от огромното число от българския народ, които са сред загубилите. Единият, от обикновен адвокат, занимаващ се с разводите, заема най-високото място в България, а след това става член на Трилатералната комисия, чертаеща съдбата на народите. Другият, от активен комсомолец и партиен активист, става милионер и президент. През собствените си очи на собственото си битие те са получили огромна „свобода”. Милиони хора обаче, огромната част от българите, са претърпели низходяща мобилност, те са загубили, те са на позиции, от които се чувстват по-малко свободни, или направо несвободни. Тези господа обаче представят интересите на малката групичка от няколко процента богати и спечелили от грабежа и разрушаването на социализма като интереси на всички и обявяват, че живеем във вече „25 години свободна България”.

Трето. Възможно е още едно обяснение на това защо ни се предлага идеологемата „25 години свободна България”. Можем да го наречем с постпозитивисткото понятие „синдромът на теоретичната относителност”. Той е свързан с твърдението, че ние възприемаме всичко край нас не в чист вид, като твърди факти”, а през призмата на съответен светоглед, ценности, интерпретативен модел, идеология.

Няма „чисти факти”, има интерпретации

А свободата не е нещо, което се възприема като физически факт и за нея в много по-висока степен е валидно възприятието чрез интерпретация, чрез идеологическата координатна система.

Когато се постави въпросът какви са идеологическите очила на настоящия и бившите президенти, те не ги крият. Открито се идентифицират като десни, т.е. хора, представляващи интересите на капиталистите, на богатите, и очевидно в техния език значенията на този дискурс можем да търсим именно в интересите на тези няколко процента, които спечелиха от реставрацията на капитализма. Тяхното идеологическо съзнание има хегемонна позиция в българските медии, в идеологическите апарати и подобен род „чествания” са инструмент за налагане на една неолиберална идеологема. Хегемонната в момента неолиберална идеологическа машина предлага своите мантри като универсално валидни за всички, но те ни представят света през очите на определена социална група, която се идентифицира с 1 % печеливши в света на днешния глобален капитализъм.

Във всеки случай, може да се предположи, че идеологемата „25 години свободна България” е вероятно резултат на всеки от трите синдрома – „синдрома на Птолемей”, „синдрома на стълбата на Смирненски” и „синдрома на теоретичната относителност”.

2. В какво се състои либералната идеологема за свобода?

Преди да обясня защо това е не каква да е, а именно неолиберална идеологема за свобода, искам да обърна накратко внимание на либералната идеологема за свобода, за да мога след това да покажа общото и различното с неолибералната идеологема.

По принцип либералната представа за свободата е първичната молекула, която стои в основата на най-мощната идеология в историята на човечеството, задаваща легитимност на модерния капитализъм – либералната. Тя е толкова мощна, че успява през последния век в една или друга степен да повлияе, да вкара свои елементи в другите, алтернативни на нея идеологии – тези на консерватизма и на социализма.

Това се вижда и в днешното българско неолиберално съзнание. Това е ключовата идеологема, която пронизва и идеологиите на изглеждащите алтернативни леви партии и е своеобразен вирус, който е овладял програмите им отвътре. Влязла е и тотално владее масовото идеологическо съзнание, при което човек може да умира от глад, да бъде пребит, отчаян, да не може да се лекува, но го успокояват с думите, или се успокоява с думите „но сега съм свободен”...

Началата на тази идеологема можем да открием в класическата й версия в работите например на Джон Лок, през ХVII век, когато той формулира идеята за „естествените права” на собственост, свобода и живот, за защитата на които се създава държавата. Изследователите на работата на Лок подчертават, че водещото сред тези три права е правото на частна собственост и свободата се вижда като свобода да притежаваш основните фактори на собствеността – земята, труда, капитала. Това е своеобразен собственически вид свобода – ядрото на идеологията, стояща в основата на буржоазните революции. Нейното теоретично възприятие се опира на методологическия индивидуализъм – на възприятието на света като индивиди с „естествени права”, които са обвързани помежду си чрез „обществен договор”. Базисната единица на социалния свят са индивидите, не общностите. Те са онтологически и исторически първичното.

Тази представа за свобода носи със себе си ключово вътрешно противоречие. От нея следва, че неравенството в собствеността е неравенство и по отношение на свободата. Това противоречие именно взема и разработва Маркс. И наистина, едно е свободата, която има Бил Гейтс с неговите милиарди, и друго, на четирите милиона клошари и бездомни в САЩ... Тези дни в медиите излезе съобщение за сбиване пред кофата за боклук на двама клошари в Благоевград. Единият свободно си ровел в една кофа, а друг се опитал и той да порови в нея. Очевидно това не е свободата на Плевнелиев...

Социално-икономическото неравенство е неравенство в свободата. И днес това неравенство е по-голямо от всякога в историята. 1 % най-богати притежават днес по-голям процент от богатството на цялото общество, отколкото 1 % най-богати в Римската империя – една типично робовладелска империя. Днес броят на несвободните е по-голям, отколкото във времето на римската империя. 1.2 млрд. души на планетата днес консумират само 1 % от цялото потребление на човечеството, докато 1 млрд. от богатата част на човечеството потребява 72 % от всичко. 85 най-богати милиардери на Земята имат толкова богатство, колкото 3.5 млрд. от най-бедните. Всеки осми човек на планетата си ляга гладен всяка нощ. (1) Това са днешните роби.

Плевнелиев и сие се опитват да убедят тези милиарди роби в света и милиони роби в България, че били свободни. За либералното съзнание изобщо незабелязан остава фактът, че неравенството по отношение на собствеността е неравенство в свободата. Плевнелиев се чувства много свободен с милионите си и президентските правомощия. Той има свободата да си купи огромно имение на Халкидики, да обикаля по света, а клошарят край кофите пред блока, в който живея, не си позволява лукса да отиде на разстояние по-далеч от стотина метра от тях, и животът му е сведен до битката за съдържанието на тези кофи. От националното радио и БНТ обаче го убеждават „Ти си свободен, ти си свободен, ти си свободен...

Забележителното обаче е, че днес по-голямата част от българския народ оценява много по-положително Тодор Живков, а от тук, съответно и неговото време, отколкото Росен Плевнелиев. Според агенция „Алфа Рисърч” 25 години след 10 ноември 1989 г. 55 % от българите оценяват Тодор Живков позитивно и едва 25 % - негативно. Малко преди това същата агенция показва, че Росен Плевнелиев е одобряван от 28 % от българите, докато 34 % не го одобряват. Мнозинството от българите гледат много по-положително на Тодор Живков и това, което той е правил, а не на Росен Плевнелиев и това, което той говори и прави. Едва нищожното малцинство от 6 % от българските гражданите оценяват времето, наречено от Плевнелиев „25 години свободна България”, като успешно за себе си и семейството им време. Очевидно е и че идеологемата му „25 години свободна България” изразява възприятията на станалото в страната през призмата на това нищожно малцинство, натрапвани чрез националното радио и телевизия като възприятия на цялото българско население.

3. Свободна ли е България?

В идеологемата на Плевнелиев за субект на свободата директно се смята България! Говори се за „свободна България”, не просто за свобода на отделните индивиди. Когато се говори за „свободна България”, се има предвид суверенитетът на страната, т.е. онзи смисъл на свободата, за който говорят Ботев, Левски, Каравелов, възрожденците, които са готови да умрат за тази свобода.

Този смисъл на думата свобода също влиза в либералната традиция след 1648 г., след Вестфалския мир, когато се приема, че всяка държава има право на висш и абсолютен суверенитет на своята територия. Една държава е свободна, когато никой не се меси в нейния суверенитет. Дали България през последните 25 години е свободна в този смисъл на думата?

Ex oriente lux

 

По удивителен начин всичко онова, което представлява curriculum-vitae – сиреч, творческата и идеологическата биография на „Зора”, е събрано като в компендиум в статията на проф. Васил Проданов.

Тезата за 25 години свободна България, издигната от безкрайно миниатюрни и привидно политически лица у нас, скрити за маската на „елит”, е абсолютно дискредитирана. В началото на т. нар. преход тя може и да е звучала като ангелска мелодия в ушите на новоогласените демократи, но твърде скоро се превърна в безупречно изградена верига за пътуване нагоре в йерархията – политическа, а значи и икономическа, на новите перестроечни пророци.

По този въпрос започна да се набира огромно количество книжнина, да си спомним само изследването на Достена Лаверн за експертите на прехода, или десетината мемоарни издания на заслужили борци за демокрация и човешки права у нас, които намериха за по-угодно да се включат в хора на хулителите на България, защото съвсем навреме установиха, че такъв вид „хорова музика” се отплаща по-добре на изпълнителите... И че това е още по за предпочитане и по-добре се рентира, ако поръчителите са отвън, външни за България.

С времето неколцина прогледнаха, други си запушиха очите и устата, а трети просто отидоха в едни по-добри светове. Но за тези, които останаха, настъпи дългото ходене през пустинята, сравнимо по страдалчество и изпитания само с онова, библейското скитане на Израилевия народ... И така, след 25 години, България е още по-несвободна, още по-безмилостна към чедата си, още по-несправедлива и завърната със столетие назад в развитието си, ако сравняваме с годините на толкова сатанизирания социалистически период. Единствено страхът от още по-жестоки изводи ни възпира да не сравняваме и с по-далечни периоди днешното ни дередже.

И така, очевидно е, че резултатите от прехода към „пазарно стопанство”, от избора на „евроатлантически ценности”, от скъсването на връзките с традиционните ни партньори или братя во Христе, се оказа жесток вълчи капан, където се белеят костите на хиляди, без време напуснали белия свят, кожите на одрани поколения българи в буквалния смисъл, които така и не успяха да наваксат за залъка на децата си и на своите съсипани от „свобода” родители, а също и празните хартиени пликове от писмата на емигрантите, които не изтърпяха „турчин да бесней над бащино ми огнище...” и бързо изтърчаха на Запад – за по-високи доходи и по-достоен живот.

Ако това бе изборът на притиснатия отвсякъде българин, къде са държавните мъже през всички тези години, които трябваше да си дадат сметка за посоката и да вземат решения в полза на Родината и нейните граждани?! Да, да, те са навсякъде, но не и там, където трябва да бъдат. Те са на държавна трапеза, осигурена от две-три поколения, познали прелестите на неоколониалното робство, те са по приеми и далечни воаяжи, те са по срещи на върха, на които стоят клекнали под столовете на Великите, те знаят и могат, те обичат красивите, умните и успелите... Но това не е всичко. Освен тази избрана малцинственска пасмина има извънредно много на брой – колкото и да не е за вярване, - българи, очакващи с достойнство въздигането на родината си. И само зарад тях си струваше усилието на „Зора” през годините. Защото тяхно ще е не само царството българско занапред, но и защото в днешния ден всичко се намества с неочаквана бързина и изненадващо точно. Защото оттук нататък ще има едни, дето ще трябва много грехове да изплащат, и други, които с усърдие ще берат плодовете на своите тегоби и надежди, и те със сигурност ще са прекрасни. Защото в този свят освен черно, има и бяло, а и други силни и целебни цветове, и най-вече защото справедливостта почти винаги е на отсрещната страна – срещу алчните, срещу помиярстващите, срещу предателите и безродниците, срещу слугите на Мамона и на новия световен ред.

Така че да не губим кураж, да си свършиме работата добре, пък после ще видим кой кум, кой сват... Ако получим голяма награда, това е плодът на семе, което сме посели в миналото! – така казват мъдреците, а знаем, че Ex oriente lux!

Илияна ВЕЛЕВА