Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 19 (2015) ВОЙНАТА Е НА ПРАГА НИ

ВОЙНАТА Е НА ПРАГА НИ

Е-поща Печат PDF

• ВИНАГИ НЕ НИ ДОСТИГА ЕДНА ГОДИНА

Една година е била необходима на Александър Благословени, за да приключи войната с Турция, да обучи вече събраната войска и да съсредоточи на западната граница срещу Наполеон не двестахилядна, а половинмилионна армия, която би могла да не си прави труда да отстъпва навътре в имперската територия.

Една година е била необходима на Йосиф Висарионович Сталин, за да завърши превъоръжаването на армията, формирането на механизирани корпуси и да съсредоточи на западната граница групировка, способна да противостои на агресора.

Това не означава, че успешно съсредоточените групировки непременно биха воювали успешно. През 1809 г. австрийците, а през 1939-1940 г. французите и англичаните са имали достатъчно време и възможности за съсредоточаване на сили срещу Наполеон и съответно Хитлер, които не само че не са отстъпвали, а в някои отношения са и превъзхождали противниковите армии. Австрийците през 1809-а, както и французите и англичаните през 1939-1940 г., са били господари на положението – те са решавали кога да настъпват и кога да се отбраняват. Но и в двата случая пораженията, обусловени от по-добрата стратегия на Наполеон и на германския Генерален щаб, са се оказали катастрофални.

Все пак нека се съгласим, че преди война е по-добре да имаш една година в повече, отколкото да я нямаш. И колкото по-добре си се подготвил за война, толкова повече са шансовете да я спечелиш. А което е най-важното – победата ти може да бъде извоювана без огромни човешки и материални загуби, които по правило съпътстват войните, започнали с неуспехи.

Приблизително една година не ни достига и сега

Преди десет години, през 2005-а, разговарях със свой колега, висококвалифициран финансист и икономист. Винаги съм ценял мнението му поради това, че той, споделяйки либерални икономически възгледи, не е догматик, трезво оценява всички недостатъци на системата и често може да анализира проблемите й дори по-квалифицирано и от най-квалифицираните марксистки критици. Нашата дискусия се въртеше около

неизбежната криза на доларовата система

(тук и двамата бяхме в пълно съгласие).

Аз твърдях, че кризата вече е настъпила, но засега Вашингтон все още има сили да я удържа, така че тя да не избие видимо, когато ще засегне широките маси и ще стане очевидна не само за тесен кръг политици, допуснати до информацията, а за населението на цялата планета. Колегата ми се съгласяваше, че доларовата система се е изчерпала, но твърдеше, че с помощта на финансови и банкови инструменти може да бъде поддържана илюзията за благополучие неограничено дълго време. Той беше убеден, че до 2020 г. САЩ не са застрашени от никакви трусове.

Ще подчертая още веднъж, че той не просто добре познаваше системата отвътре (сигурно не по-зле, отколкото Троцки е познавал системата на съветската власт), но и се отнасяше към нея достатъчно критично, разбирайки, че всяка система има своите „родови“ недостатъци и нито една не е вечна (всяка си има лимит на устойчивост), а при ускоряването на историческия процес през последните десетилетия продължителността на живота на която и да е система започва да се ограничава в най-добрия случай с няколко десетилетия (към момента на разговора ни Бретън-Уудската система съществуваше от 60 години и вече започваше да се сблъсква с кризи, довели я до сериозни промени).

Аз от своя страна никога не надхвърлях рамките на ограничените икономически знания, придобити от лекционния курс по политикономия на социализма, която се преподаваше в историческия факултет на Киевския университет през 1987-1992 г., когато го завършвах. Затова винаги съм признавал важността на икономиката при вземането на политически решения, но в собствената си оценка на ситуацията, включително и на икономическата, съм предпочитал да се осланям на знанията си относно политическите механизми, които впрочем могат понякога да променят до неузнаваемост икономическата реалност.

Как се случва това, ни показва украинската власт. 23 години тя работи срещу интересите на националната си икономика, практически я е унищожила докрай, вече унищожава и населението си, но силата на политическата власт се оказва по-силна от икономическите закони (не е в състояние да ги накара да работят според нейната воля, но може да ги игнорира, включително да доведе до окончателна гибел държавата и обществото).

Така че направих извода, че доларовата икономика вече е в криза и по този начин влиза в системна криза и Рax Americana, изхождайки от оценката на процеси, които никой не подлагаше на съмнение, инициирани от САЩ в постсъветското пространство. По това време вече бяха извършени четири опита за „цветни“ преврати (два в Украйна - 2000-2001 г. и 2004-2005 г., един в Грузия и един в Киргизия). Три от тях се оказаха успешни. И всички те очебийно бяха насочени срещу Русия.

Ако доларовата икономика работеше нормално, на САЩ нямаше да им се налага да вкарват отношенията си с Русия в конфликтна фаза. При това, показателно е, че Вашингтон, противно на своите навици, не се опита да разпали икономическа война срещу Москва, а веднага предприе политическо, дипломатическо, информационно противопоставяне, т. е., задейства механизмите, които предшестват горещата военна конфронтация, или я заместват, ако успееш да принудиш противника си да капитулира без прилагане на сила.

Не е тайна, че по това време Русия беше вградена в американската глобална финансово-икономическа система и правеше активни опити да се вгради и в американската военно-политическа система на глобално доминиране. При това беше съгласна да приеме ролята на младши партньор. Проблем създаваше единствено това, че съзнавайки своето военно (ядрения арсенал) и икономическо (неизчерпаемите ресурси на суровини), а също и транзитно (че е свързващото звено на Евразия) значение, Москва желаеше по-специално партньорство. Фактически нейните искания се свеждаха до това да заеме във вашингтонската система политическа позиция, която да е с едно стъпало по-висока от тази на Евросъюза.

Ситуацията не предполагаше остра реакция от страна на САЩ. В рамките на действащата система Вашингтон спокойно можеше да проточи преговорите и изчаквайки удобния момент, да нанесе на Русия „милосърден удар“, с който да ликвидира внезапно и моментално икономиката й, както навремето беше унищожена икономиката на Аржентина или на азиатските „тигри“.

Изобщо, ако изхождаме от факта, че през 2005 г. фасадата на САЩ съответстваше на същността на протичащите зад тази фасада процеси, на Америка не й се налагаше да се харчи за „цветни“ преврати. Всичко можеше да се реши по-евтино и по-ефективно, като Русия бъде задушена в прегръдка. Поемайки риска на политико-дипломатическа конфронтация с Русия (а към това неизбежно водеше организационната стратегия на цветните преврати), САЩ спечелиха само по един показател – фактора време. Но времето се превръща в ключов фактор само в един случай – ако осъзнаете, че ще загубите силата си, преди развиващите се с обичайна скорост исторически процеси да са ви позволили да възтържествувате над съперниците си. Грубо казано, ще ви се наложи да ги унищожите, преди те да са успели да унищожат вас. В случая със САЩ имаше опасност те да бъдат застигнати от внезапна критическа слабост единствено ако системата на доларовата икономика изпадне в криза. Цялото им останало могъщество бе производно на тази система.

Воден от разбирането, че елитът на САЩ по нищо не се различава от китайския, руския или мадагаскарския елит и „вижда“ кризата едва тогава, когато тя вече е започнала (понеже получава най-различни прогнози и винаги вярва на онези, които са по-приятни, апропо, в това се коренят печалбите на всички „Ранд корпорейшън“), направих единствения възможен извод. Щом вече около 2005 г. САЩ са разгърнали толкова мащабно цветно настъпление срещу Русия, че вече е станало невъзможно то да бъде смятано за случайност, дребна провокация или недомислие на едно-две ведомства, значи

кризата на системата е очебийна за американския елит

Те са започнали да изразходват от ресурсите си, за да скрият това от света, и след като са наясно с обема на ресурсите и темповете им на изразходване, могат предварително, с точност до една-две години, да изчислят момента на своя крах.

Междувпрочем, вземайки предвид увереността на моя колега, че с помощта на банкови инструменти и други подобни финансови машинации САЩ могат да се чувстват сигурни до 2020 година, приспадайки от оптимизма на либералния икономист, аз стигнах до извода, че

неизбежният крах на системата ще настъпи някъде между 2015 и 2020 г.

Точно затова навремето бях писал, че влизането в Митническия съюз би позволило на Янукович не само да изкара до 2015 г., но и да бъде преизбран за още пет години, а след това проблемите на САЩ щяха да са изчистени и него нямаше да го заплашва нищо.

По същата причина през последните година и половина аз твърдя, че военно решаване на украинската криза е възможно във всеки един момент от зимата на 2014-та до началото на 2016 г. (при което едно по-ранно решаване е по-вероятно от по-късното), но политическо решаване е възможно не по-рано от края на 2016 – началото на 2017 г., а може би и по-късно, тъй като преди САЩ да капитулират, нищо няма да се уреди окончателно, а САЩ няма да се предадат лесно и като Райха ще воюват до последно. Те има какво да губят, а освен това не им е жал за нищо и за никого.

Ще подчертая още веднъж, че тези изводи не са подкрепени от конкретни статистически данни, от цифри за числеността на войските и факти за системите на въоръжение, от данни за икономическия растеж и т. н. Първо, да се получат точни данни, е практически невъзможно. В повечето случаи са неточни дори онези, с които боравят държавните ведомства на секретно равнище. Второ, важни са не толкова самите данни, колкото как ги интерпретират онези, които вземат решенията. А тъй като няма как да сме информирани за взетите решения, отдадените заповеди и предприетите дълбоко законспирирани операции, ние можем да оценяваме политическата ситуация единствено по направените вече крачки.

Там е работата, че в живота и в играта на шах, във войната и в политиката всяка направена крачка зачерква едно множество от възможни решения и открива път за друго. Колкото повече крачки сте направили, толкова по-ясно може да бъдат оценени вашите цели (нали всеки човек винаги целенасочено се отказва от едно нещо и целенасочено се стреми към друго). В определен етап от болестта лекарят, без да преглежда пациента, само по резултатите от обективни изследвания, може да определи с точност диагнозата, прогнозата за развитието на болестта и дори да каже колко време приблизително му остава да живее.

Така е и в нашия случай – страните вече са направили достатъчно крачки, за да отрежат пътя си за отстъпление, а вариантите за победа на този етап от развитието на бойните действия могат да бъдат прогнозирани със същата точност, с каквато през април 1943 г. е била прогнозирана победата във Великата отечествена война.

Нека

да оценим ситуацията в нейното развитие

Когато САЩ започнаха цветното настъпление срещу Русия, Москва не беше готова нито политически, нито икономически, нито във военно отношение да отговори адекватно. Русия беше изцяло вградена в доларовата икономика и всеки опит да се нанесат икономически щети на САЩ, би довел до многократно увеличен ефект на бумеранга по отношение на собствената икономика. В началото на 2000-ата година можеше само да се мечтае за сегашната политическа стабилност – олигарсите още се бореха с държавната власт за правото реално да управляват страната, а засилващите се антиолигархични настроения в обществото можеха всеки момент да доведат до народен бунт, „безсмислен и безпощаден“ * (* Не дай Бог увидеть русский бунт, бессмысленный и беспощадный“ - знаменита фраза на А.С. Пушкин от повестта му „Капитанската дъщеря“, гл. 13, отнасяща се до въстанието на Емелян Пугачов, но използвана години наред в Русия като сентенция-обобщение. - Бел. прев.), след което от държавата щяха да останат само пух и перушина.

Тогава още не беше постигнато стабилизирането на Северен Кавказ, над страната висеше терористична заплаха. А руската армия по онова време беше силна само с ядрения си арсенал, но нали не може за щяло и нещяло да се започва ядрена война. И руското ръководство започна позиционни външнополитически боеве, понякога отстъпвайки там, където е абсолютно невъзможно нещата да се удържат, друг път, нанасяйки контраудари, както в Грузия и Сирия например. Обаче Москва действаше крайно предпазливо и не даваше основания да бъде заподозряна в съзнателно противодействие на американските планове. Кремъл продължаваше да говори за партньорство и съдействаше на редица американски молби (като например осигуряването на афганистанския транзит).

Публичната руска дипломация едва ли не се унижаваше, молейки Запада за връщане към конструктивен диалог. Привидно не се водеше контраигра, при която да се разгърнат ориентирани към Русия НПО на териториите, подложени на цветна агресия, а нелегалната работа „на парче“ бе незабележима и по принцип не можеше да уравновеси масираните действия на САЩ.

Като цяло се решаваше задачата за печелене на време, запазване на важните стратегически позиции и преформатиране на вътрешното политическо и информационно пространство, а също така и на взаимоотношенията между руската и глобалната икономики и финансови системи по такъв начин, че да се даде възможност на Москва да завърши играта с Вашингтон не просто с равен резултат, а дори с известен тактически превес. Същевременно се извършваше незабележима подготовка на външнополитическото пространство, а казано по-простичко – търсене на потенциални съюзници и подготвяне на съюзи. Армията също се готвеше и превъоръжаваше.

Апропо, именно плановете за превъоръжаване на армията и флота показват, че руското ръководство е смятало за критичен периода между 2015 и 2020 г. През 2015-а армията е трябвало да овладее способността за провеждане на една ограничена по време стратегическа операция в европейския ТВД (театър на военните действия) при запазване на сигурността по целия периметър на руските граници. Към 2020 година армията (ако се съди по сроковете за доставка на въоръжение и техника) би трябвало да стигне равнището на готовност за водене на пълномащабна война в европейския ТВД.

За успешно реализиране на тези планове би трябвало САЩ да бъдат убедени, че Русия няма да прекрачва рамките на установената система от взаимоотношения. В този смисъл дори реакцията на Москва спрямо грузинската агресия в Южна Осетия беше точно пресметната и както изглежда, не предизвика сериозни подозрения у Вашингтон. Изпращането на войски, след като бяха нападнати руски военни, намиращи се там с миротворческа мисия, бе разбираемо за Вашингтон. Правителството, отказало се в такава ситуация от адекватен военен отговор, би загубило обществена подкрепа и би си навлякло риска от недоволство от страна на военните. Отказът от завземане на Тбилиси и запазването на грузинската държавност също действаха успокоително. Още повече че всичко това се случваше по времето на президента Медведев.

Нека си спомним вече излезлият от употреба в Русия, а до неотдавна използван за щяло и нещяло термин „тандем“. Преди да се появи връзката Путин-Медведев, Кремъл продължително време демонстрираше на Запада борба между либерали и силовици, стряскайки САЩ с перспективата, ако победят силовиците, на Вашингтон да му се стъжни. И „победиха“ либералите.

Между другото, аз съм убеден, че московските либерали и силовици свято вярваха, че водят помежду си непримирима борба (и я водеха). В противен случай отдавна би изтекла информация, че всичко това е блъф. Както казваше обиграният Мюлер: „В Райха не бива да се вярва на никого. Но на мен – може.“ По принцип, много преди тази знаменита фраза на артиста Броневой във филма „17 мига от пролетта“ всички известни политически технолози (от Шан Ян до Макиавели) съветваха управниците по възможност да не споделят с никого плановете си, за да не станат те достояние на врага.

Както е известно, който се пази – него и Господ го пази

Четири години във Вашингтон се надяваха, че Медведев ще бъде избран за втори мандат. И се надяваха не просто ей така, а защото получаваха съответните сигнали от Москва. Едва през 2012 г., когато на поста се върна Путин, а Медведев въпреки всички либерални надежди и всички слухове за люта конкуренция вътре в „тандема“ не предприе нито едно движение, за да запази властта си, американците започнаха да проумяват, че са ги измамили. Но не вярваха докрай на това. Нали си оставаше либералният кабинет на Медведев, който толкова дразнеше патриотите?!

Легендата за борбата между либералите и силовиците от обкръжението на Путин запазва своята актуалност. И днес й вярват мнозина в Русия. Но не и във Вашингтон. Вече не. Обаче късно се усетиха.

Русия спечели своите десет години

Ако САЩ беше надушил през 2004-та онова равнище на конфронтация, до което се стигна през 2014-а, Москва щеше да има твърде малко шансове да издържи. Тогава икономическите санкции нямаше да прошумолят като лек ветрец за основните маси от населението, половината от днешните съюзници щяха да се озоват в противниковия лагер, а ЕС, който днес откровено саботира (на равнище „Стара Европа“) американския „кръстоносен поход“, безпрекословно щеше да се обедини в единен антируски фронт с Америка. И петата колона в Русия тогава още беше силна. И много други неща, направени през тези десет години.

Знам, че у нас вече се смята за „бон тон“ да се подиграваш с „хитрия план на Путин“, но искам да отбележа, че ръководство, което работи без стратегически план, никога не постига успехи, още повече – такива успехи в такава критична ситуация.

Русия от 2000 година и Русия от 2015 година – това са

две различни страни

И ако Путин е постигнал такива успехи без план, без стриктна работа на грижливо подбран екип (дори да допуснем, че не всички в този екип са знаели какво точно правят и защо го правят), ако всичко това е само низ от случайности – тогава още по-добре, защото то означава, че Бог е на негова страна. Подобен брой съвпадения може да бъде обяснен или с наличието на стратегически план, или с намесата на висшата сила, или с едното и другото, взети заедно - всеки може да си избере обяснението, което му допада най-много.

Онова, което е важно за нас, е, че Русия практически постигна десетгодишна отсрочка на пълномащабната конфронтация с Америка и през това време успя да се подготви за тази конфронтация. Но не докрай. Да отбележим, че подготовката на преврата в Украйна не я забелязваше само Янукович. Срокът беше ясен – 2015 година и фалстартът на пуча през 2013-а беше неприятна изненада както за Москва, така и за Вашингтон. Русия бе принудена да влезе в открита конфронтация с Америка по-рано, отколкото се предполагаше. САЩ още бяха недостатъчно омаломощени, а Москва – недостатъчно укрепнала.

Въпреки това ситуацията в Украйна през септември-октомври 2013 година даваше основания за умерен оптимизъм. Москва можеше и щеше да спечели този рунд, ако не беше патологичната страхливост, глупост и в крайна сметка – предателството от страна на Янукович, допълнени с откровения непрофесионализъм и корупция на неговия екип. Стигнаха й силите за военни възможности в рамките на бързо реагиране само за Крим. Дали щяха да й стигнат за цяла Украйна, можем само да гадаем. И досега мнозина смятат, че е трябвало да се рискува. Само че тези мнозина никога не са командвали нещо повече от опълченски батальон и никога не са ръководели нещо повече от собственото си семейство. Рискът можеше да се оправдае, но можеше и да доведе до крайно неприятни последици. Рискът затова е риск, защото вариантите няма как да бъдат предвидени, не се знае как ще действат играчите и може да се постигне сериозна печалба, но може да се претърпи и не по-малко сериозна загуба. А нали Путин не е влязъл в казиното да си пробва късмета,

той носи отговорността за съдбините на Русия

Затова беше избран вариант, който залага на сигурната игра – с печелене на време.

Да, воюващият Донбас даде на Русия допълнителната една година и плати тази година с кръвта си. Дойде време не само за връщане на дълговете.

Дойде моментът на истината. Русия не можеше да разчита на това да издържи след 2015-а, като си играе с Вашингтон на котка и мишка. Да смятаме, че бездруго доста ни провървя. Русия укрепна и приключи с критичната си зависимост от доларовата икономика. САЩ се омаломощиха дотам, че икономистите, които само преди година авторитетно обясняваха, че при такъв обем на брутния вътрешен продукт, какъвто има Америка, дори мисълта някой да й се противопоставя, е абсурдна, изведнъж прогледнаха и с не по-малко важен вид спорят дали икономиката на САЩ ще се срине през тази или през 2016 г., а също и по какъв сценарий ще протече това сриване.

И тук най-после стигам до няколкото абзаца,

заради които се заех да пиша този материал

Всичко, споменато по-горе, е за да бъде по-разбираема логиката на разсъжденията ми. Ще напомня също така, че от моя гледна точка, политиците винаги имат известен простор за възможни решения, който им позволява да игнорират реалната икономическа ситуация и реалните изисквания на икономиката и да вземат волунтаристични решения, които въпреки всичко се реализират и често водят до катастрофални последици.

Дадох за пример Украйна. Ще напомня, че в тази разградена страна с унищожена икономика, с опразнена хазна, с разрушена политическа система и административна вертикала, в която силовите структури са заменени от наемници и махновски банди и която е разкъсвана от гражданска война, политиците (при това слаби политици - включително и интелектуално)

се крепят на власт вече почти година и половина, независимо че всичките им решения

без изключение, са в противоречие с интересите на Украйна, на нейната икономика, с интересите за оцеляване на населението и в края на краищата – със здравомислието. Става дума за запас от устойчивост, какъвто притежава всяка една държава, продължаваща да съществува по инерция дори когато структурите, изграждащи държавността, практически вече са мъртви. Също както кокошката може да тича още няколко минути след като са й откъснали главата...

Ще напомня, че Украйна бе въвлечена във войната от САЩ, при което те дори не криеха, че им е нужна не война на Киев с Донбас, а война на Украйна с Русия.

Сега САЩ се намират на ръба на икономически колапс и възможна териториална деструкция. Всичко това – на фона на разпадащи се политически и административни структури. Такъв един вариант е реален и той заплашва Америка в близките години. Обама просто ще е щастлив, ако това не се случи по време на неговия президентски мандат. Т.е., стратегически САЩ загубиха войната срещу Русия, без да е имало нито един изстрел. Но и Германия към лятото на 1943 г. стратегически е загубила войната. Това не е спряло Хитлер в последния му опит да я спечели тактически при Курската дъга. И не може да се каже, че този опит е бил чиста авантюра. Немците създават сериозна криза и едва не пробиха фронта. Обкръжаването и разгромът на курската групировка би довело до загуба на приблизително една трета от личния състав и въоръжението, съсредоточени от СССР на фронта. И щеше да се превърне в трето сериозно поражение, считано от 1941 година. А ресурсите на страната, включително и човешките, не са гумени. Хитлер просто се е опитвал да накара СССР да губи, както през 1941 година, в пъти повече войници от Германия. Съотношението на загубите 5 към 1 би обезкръвило СССР, преди Германия да е загубила способността си да се съпротивява и би се наложило да се сключи мир с Хитлер.

По същия начин и американците се опитват сега тактически да спечелят загубената стратегически война. Главното решение не е променено – Русия трябва да воюва. Само че сега към Украйна прибутват и ЕС, най-малкото – неговите източноевропейски членове. Ако не вярвате, пребройте колко пъти за последните три месеца най-различни политици от най-различни държави на ЕС заявиха, че Европа не желае война с Русия, още по малко заради Украйна. Когато няма опасност от война, за нея изобщо не се говори. Да сте чували в Монголия по три пъти на ден да повтарят, че нямат намерение да воюват с Русия?

Тъй като обаче нито аз, нито вие, нито Путин, нито Обама – изобщо никой, освен Господ, не знае кога ще рухне американската икономика, през 2016 или през 2020-а – САЩ трябва да организират войната още през тази година. Те самите, разбира се, нямат намерение да се бият (кестените от огъня трябва да ги вадят други). Но войната трябва да започне – САЩ нямат друг шанс за спасение.

Тъкмо затова казвам, че отново не ни достигна една година.

Каквото и да се случва с долара и с икономиката на САЩ, но киевският режим няма никакви шансове да доживее до 2016 година. Той бездруго де факто просъществува два пъти по-дълго, отколкото би могъл да разчита реално. Поражението на Украйна, която за САЩ се превърна в Сталинград – символично място, където загубването на позиции води до обезличаване и до катастрофална загуба на престиж (прекалено много ресурси наляха в киевския преврат и за подкрепа на нацисткия режим, прекалено дълбоко въвлякоха в тази криза своите съюзници, изобщо - прекалено много заложиха на тази карта), автоматично повлича след себе си отказа на Европа от по-нататъшно участие в американските авантюри (затова Оланд и Меркел помагаха на Путин да отлага във времето Минск-2). А да загубиш Европа, би означавало да загубиш глобалното си доминиране и твоята финансова, икономическа и политическа системи да се срутят пред очите на изуменото човечество.

Обаче прибалтийският лимитроф е готов да сподели съдбата на Украйна, затова в Белорусия, заради частично обвързване на руските ресурси, се готви майдан. Полша все повече се набърква в подкрепата си за Киев, като при това неофициално заявява претенциите си към част от територията на Украйна, а Румъния е настойчиво тласкана от САЩ към повтаряне (заедно с Молдова) „подвига“ на Саакашвили, само че не в Осетия, а в Приднестровието.

Изобщо целият пъзел за стартиране на войната е подреден. Да въвлекат в нея Стара Европа, САЩ се канят пътем; важното е поне една страна-член на ЕС официално да се окаже в състояние на военни действия срещу Руската федерация.

А тъй като сред новоприетите членове на ЕС има прибалтийски самоубийци, значи войната е на прага ни. Тя може и да се размине. През последните години руското ръководство се е измъквало от такива капани, след което изглежда, че за него няма невъзможни неща. Но никога от 1945 година насам Русия не е била толкова близо до войната, колкото е сега.

Трябва да издържим това лято. Оттам нататък военната опасност би следвало да тръгне надолу, да намалее. Но това го знаем не само ние, а във Вашингтон практически няма партия на мира.

27.04.2015

http://cont.ws

Превод Надя Попова