Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 19 (2015) ТЕЛЕОЛОГИЯ НА ПОЛИТИКАТА НА САЩ В ЛАТИНСКА АМЕРИКА

ТЕЛЕОЛОГИЯ НА ПОЛИТИКАТА НА САЩ В ЛАТИНСКА АМЕРИКА

Е-поща Печат PDF

“Котките били създадени, за да изяждат мишките, мишките - за да бъдат изяждани от котките, а цялата природа - за да доказва мъдростта на твореца”

Фридрих Енгелс

Преди откриването на историческата среща на Америките в Панама (на 10 април т.г.) американският президент Барак Обама изрече нещо, което прозвуча като телеология на политиката на САЩ по отношение на Латинска Америка: „Времената, в които често смятахме, че САЩ могат да се намесват безнаказано в Латинска Америка, са приключили“. (Телеология е гръцка дума, от старогръцки teleos - край, достигната цел; logos - учение, наука. Древногръцките философи, привърженици на телеологията, считали, че всичко в света е сътворено от Бога, така че едно нещо служи като средство за друго и всичко в света е целесъобразно. Фразата на Енгелс остроумно обобщава възгледите на телеолозите.)

От историята на създаване на САЩ знаем, че от близо 200 години те се опитват да държат страните от Латинска Америка в подчинено положение. По пътя към утвърждаването на хегемонията си в региона те сътвориха сложни теоретични конструкции. На първо място, тук трябва да се спомене доктрината на президента Джеймс Монро (1823 г.), която разглежда намесата на европейските държави в региона като враждебен акт. Добавката към същата тази доктрина от страна на президента Теодор Рузвелт през 1904 г. по същество оправдава американските интервенции в страните от южната част на континента, в случай че има опасност от дестабилизация на икономиката, т.е. опасност за американските бизнесинтереси в региона. През 1934 г. президентът Франклин Делано Рузвелт се отказва от интервенционизма в най-грубия му вариант и заложи на т.нар. Good Neighbor Policy (политика на добросъседство), което, естествено, не попречи на американците да подпомогнат диктаторски режими като тези на Сомоса в Никарагуа, Батиста в Куба и Трухильо в Доминиканската република, стига те да толерират техните интереси в тези страни, или както се изрази един виден американски политик, „Кучи си, но наш кучи син”.

Можем ли обаче да вярваме, че с думите на носителя на Нобелова награда за мир Обама се слага край на тази политика, след като САЩ при неговото управление правят точно обратното, и то не само в Латинска Америка, а и по целия свят?

Направих си труда да прочета отново обяснителния текст на Нобеловия комитет от 2009 г. за връчване нобеловата награда на Барак Обама: “За изключителните му усилия в укрепване на международната дипломация и сътрудничеството между народите, тъй като президентът на САЩ Барак Обама създаде нов климат в международната политика…”

Въодушевен от връчената му Нобелова награда за мир, американският президент пропиля даденото му в аванс доверие и се впусна в авантюри за прекрояване на света в съответствие със своята „Всеобхватна многомерна стратегия“, заключаваща се в използването на всички елементи на мощта на САЩ – военни, политически, търговски, както и санкции и „цветни революции” - за прокарване на американските идеологически ценности и стратегически интереси.

Интересно какво ли мислят сега членовете на Нобеловия комитет в Осло за човека, който получи Нобеловата награда за мир през 2009 г. в аванс за нещо, което никога не е вършил!!

Но да се върнем към фактите от действията на САЩ в Латинска Америка. Важно е в случая какво мислят и лидерите на латиноамериканските страни.

Само две седмици преди форума президентът на Еквадор Рафаел Кореа обвини САЩ в опит за дестабилизация на правителството чрез внедряване на шпиони в него. В официално заявление на президента се казва, че ЦРУ опитва да „свали правителството“ и помага на опозицията да организира протести.

В Панама на същия форум венецуелският президент Мадуро, който също доказа с неоспорими факти, че ЦРУ работи за неговото сваляне, връчи на Обама петиция с 10 млн. подписа срещу санкциите на САЩ, наложени на Венецуела. Венецуелският президент заяви, че счита за несправедлив статуса, даден неотдавна от Вашингтон на Каракас, а именно „заплаха за националната сигурност”. Въпреки това обаче Мадуро каза, че се надява на „нов етап” в отношенията между Венецуела и САЩ.

Участниците в панамския форум със сигурност не са забравили и за странната ракова пандемия обхванала левите лидери на страните от Южна Америка. Подозренията за нейното предизвикване, по мнението на първия пострадал от нея, бившия президент на Куба Фидел Кастро, падат върху ЦРУ на САЩ.

Починалият от същата болест президент на Венецуела Уго Чавес преди смъртта си заяви: “Не е ли странно, че напоследък доста южноамерикански лидери боледуват от рак? Някой май е открил начин да ги заразява”. Чавес разкри още, че за раковата пандемия, вероятно разпространявана от зложелатели на левите южноамерикански лидери, той е бил предупреден от Фидел Кастро. Чавес, както е известно, бе опериран от рак в Хавана, но не успя да се спаси.

Същото преди това се случи и с президента на Парагвай Фернанадо Луго, на когото бе открит рак на тестисите.

От рак се лекува и бившият президент на Бразилия Луис Игнасио Лула да Силва, който с черен хумор предложи вместо панамския форум да организират среща на латиноамериканските лидери, надвили рака...

Настоящият президент на страната Дилма Русеф преди време също е била болна от рак, но засега успява да елиминира болестта.

Стана известно, че от коварната болест страда и държавният глава на Аржентина - Кристина де Кирхнер, която претърпя сложна операция на щитовидната жлеза през 2012 г.

Думите на Обама бяха предшествани от решението на Белия дом да нормализира отношенията си с Куба. Едновременното обявяване от страна на Раул Кастро и на Барак Обама на възстановяване на дипломатическите отношения между САЩ и Куба не изненада и не свари Европа неподготвена, въпреки че Вашингтон настояваше пред кубинския лидер за конфиденциалност при преговорите.

Всъщност цялата тази „тайна дипломация” бе „съгласувана” и с Брюксел. По команда от Вашингтон ръководителят на европейската дипломация Фредерика Могерини спешно отлетя за Хавана, откъдето заяви: „ЕС и Куба се съгласиха да “ускорят темпото” на преговорите за нормализиране на техните отношения, които се надяват да завършат до края на 2015 г.”, и за да стане ясно кой я праща, настоя за „необходимостта от структуриране на нашия диалог по правата на човека”.

Вашингтон осъзна, че не може да свали революционните власти в Куба и в другите латиноамерикански страни със силата на икономическа война, при липса на дипломация и употреба на военна агресия.

САЩ проумяха, че тази стратегия не работи. Те са наясно, че процесите, които се завихрят сега на Латиноамериканския континент, могат да изиграят важна роля в борбата против техния стремеж за тотално господство. Господарите на света” виждат как политическата карта на региона се запълва със страни, които смятат за свой идеен ориентир Хавана и открито я предпочитат пред Вашингтон. Затова именно и вниманието на администрацията на Обама е насочено към Куба.

Барак Обама, който окачестви срещата в Панама като историческа, заяви на кубинския президент Раул Кастро: „След като в продължение на 50 години САЩ не промениха своята политика, дошло е според мен време, за да изпробваме нещо ново. Мисля, че сега ние може да се придвижваме напред към бъдещето и да оставим зад нас някои обстоятелства от миналото, които пречеха толкова много на нашите страни да общуват”.

Какво ще бъде това „ново” за което говори Обама, като знаем какви са целите на неговата стратегия на „меката сила”, не е трудно да се досетим. Явно Вашингтон се готви за нов тип конфронтация с непокорните страни в Латинска Америка и преди всичко с техния идеен лидер Куба.

Съединените щати не са се отказали от амбициите си - нито пък властите в тези страни - от своите позиции. За това не може да очакваме „спиране на огъня“ в Латинска Америка, нито пък че възстановяването на дипломатическите отношения между Хавана и Вашингтон ще доведе до прекратяване на войната на САЩ за овладяване на материка.

Сега Вашингтон се опитва да прокара идеята си за зона за свободна търговия на Американския континент, която да обхване постепенно всички страни от Севера и Юга. Точно тук обаче търпението на латиноамериканците май започна да се изчерпва, защото те от горчив опит знаят, че това няма да им донесе така дълго очакваното благоденствие.

Постепенно и съвсем логично латиноамериканските страни започнаха да се оглеждат за други възможни алтернативи за развитие, такава, каквато им предлага например членството в БРИКС, към която вече се устремила и Аржентина.

В заключение, новата, привидно „миролюбива“ стратегия на Вашингтон, е изключително опасна. Съединените щати няма да спрат опитите си да дестабилизират Куба, но явно искат сега да си осигурят „достъп отвътре“.

Нито Куба, нито някоя друга страна ще знаят точно какви хора влизат в страните им от САЩ официално, като бизнесмени и туристи. ЦРУ няма да се поколебае да осъществи „цветни революции“ в Куба, или при първа възможностq и в другите непокорни латиноамерикански страни. Факт е обаче, че матрицата за печатане на „цветни революции” вече е твърде износена. Във века на глобалната информация прилагането на един и същи шаблон просто е обречено на неуспех и ще срещне сериозен отпор.

Куба и другите леви режими в Латинска Америка понесоха напоследък жестоки удари, но не спряха да се противопоставят на САЩ. Те знаят цената на своята независимост от „Господарите на света” и са твърдо решени да я отстояват.

В народното събрание на Куба кубинският президент Раул Кастро твърдо заяви: „Водим диалог със САЩ без илюзии. Никой не трябва да смята, че за да подобри отношенията си със САЩ, Куба ще се отрече от идеите, за които сме се борили половин век”, каза той, и добави: „Както Куба никога не е поискала от страна на САЩ да променят своята политическа система, така и Куба ще изисква уважение към своята политическа система и към себе си. Трябва да бъдем бдителни, за да се запази уважението към нашата национална независимост и самоопределение”.

Така мислят и другите леви латиноамерикански лидери. По всичко личи, че те ще станат факторът, който ще доведе до телеология на политиката на моркова и тоягата, провеждана в продължение на 200 години от правителствата на САЩ...