Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 19 (2015) МЕЖДУ БЕЛ АМИ И БЕЛ ЕПОК...

МЕЖДУ БЕЛ АМИ И БЕЛ ЕПОК...

Е-поща Печат PDF

• Историята е мълчалив свидетел и безмилостен съдия

Президентът Росен Плевнелиев, по липса на покана за Москва, отиде в Гданск, откъдето накъм нашето медийно пространство изтекоха няколко откровения. Едното пряко визира близката българска история. „Така нареченият народен съд изби десетки хиляди и целия български интелектуален елит”, обясни той на колегите от други осем европейски държави. Явно тази осведоменост се базира предимно на щудиране по белите полета на пресата, която от доста време подгрява напрежението около тежките исторически разделителни линии в българското общество. Официални данни сочат, че издадените присъди са 2730, сред които творците не могат да се назоват произволно като „целия български интелектуален елит”. Е, това го имаше, наистина, но г-н Плевнелиев не си спомня за 1923 или 1925 година, той помни малко след това... Все пак нека уважаваме и цифрите, и историята, и трагичната участ. А да манипулираш безогледно човешките чувства и преценки, особено в незавършилия още преход към – към какво беше точно?!? - е особено опасна стратегия, още повече, ако не познаваш собствената си история.

От друга страна, дори да не познаваш собствената си история, нищо не пречи да излъчваш послания към Големите в Европа от върха на собствената си камбанария, колкото и нисичка да е. Важното е да останеш в мейнстрийма на модерното европейско съзнание и високите евроатлантически ценности, които макар и трудно произносими, не слизат от устата Плевнелиева. Какво да се прави, Бай Ганьо е жив, ще живее и ще пребъде поради самата наша човешка природа... Но това да беше бедата...

 

В пресата, която явно г-н Плевнелиев не е прочел, пише и други неща, като например „че Народният съд не е прецедент, той не е първият, нито единственият. В България до 9 септември 1944 г. е съществувал Държавен съд, чиято задача е била да се съдят виновниците за Първата национална катастрофа...” И още, „Народният съд в България е изграден на същите принципи като Нюрнбергския и Токийския трибунал, при това Съюзната контролна комисия в София зорко следи и наблюдава неговото създаване, организиране и правораздавателната му дейност...”

В Гданск българският президент всъщност отиде най паче да уважи честванията по повод 70-годишнината от края на Втората световна война. В този смисъл бе и „откровението” му по повод военния парад в Москва на 9 май – „Нека не ни впечатляват огромните паради, демонстриращи военна мощ. Вместо това нека обясним на децата си как можем да изградим обединена Европа”.

Дали ни се причуват думи на откровен пацифист, или това е поредното преображение на г-н Плевнелиев?! Ами делата? А, да, за делата се съди по други неща – например по жалката немощ на нашата „военна армада”, която повече напомня проскубан от съседски вражди петел, отколкото въплъщение на национална сигурност. Разбираемо е, нали г-н Плевнелиев представлява онази (малобройна вече) извадка от български граждани, които искрено (или поне така искат да изглежда) вярват, че имало кой да ни пази от врага... Пазачът е, както знаем добре, самият вълк в кошарата, но нейсе.

А сега да си го кажем направо. Сравнението не е оптимистично. Излиза, че Следосвобожденска България е била една абсолютно достойна във военно отношение държава, независимо от поредицата национални катастрофи поради нелепи и престъпни политически решения, но пък случила поне на главнокомандващи. Нали още помните, че няма военен музей в света, който да се похвали, че съхранява поне едно пленено знаме на доблестната българска армия? Но децата ни знаят ли го, учат ли го в училище?

Нямаме пленен български боен стяг, но пък имаме Плевнелиев.

Нека си представим значи, съответно, отечествената ни армия с главнокомандващ Плевнелиев по време на Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна и Отечествената война? При Одрин, Дойран или при Драва-Соболч?..

Не може да се отговори, не стига въображение!

Точно така, няма въображение, което да надмине извършения подвиг на дедите ни, положили кости в олтара на Майка България!

И напъните на временния държавен глава (а в исторически план, който той лично някак си ту харесва, ту не, на комсомолския секретар от „голямото добрутро“ и бивш член на БКП от близкото минало, определено – пак от него - на „социалистическото ни средновековие” в нелепото слово на карикатурния военен парад на 6 май т.г.) са всъщност един голям и знаков контрапункт - обратното на славната българска история.

В контекста на „модерния патриотизъм” (да беше жив Добри Войников, каква нова Криворазбрана... щеше да напише!), Плевнелиев излъчи ново “откровение” и подчерта, че все повече политици в Европа прибягват до популистки и националистически тези и експлоатират страховете на хората от нарастващата имиграция, липсата на икономическа перспектива и високата безработица.

Страх от безработица, така ли?

Модерен патриотизъм без родина, така ли? А може би мултикултурен, толерантен, трансатлантически, и по възможност транссексуален... И който „изисква да не се дават повече свидни жертви“?! Ами за какво ни е тогава армия, за какво превъоръжаване ни агитирате толкоз време и какви милиарди трошите?...

Съвсем по Фройд, г-н Плевнелиев явно иска да се еманципира от недалечното си минало, изпитва притеснение, даже се поти, от страх, че – пази боже, - пак може да стигне до там, откъдето е тръгнал, от паркингите в Немско, където наемал свободна работна ръка за жълти стотинки, че и хороскопи правел – така говорят злите жълти езици. Дали си е направил и личен хороскоп и какво ли пише в него? Едва ли има толкова богато въображение, което да си го представи.

Иначе – лесната рецепта да угодиш на силните мира сего, е ясна – поддаквай и приеквай на господаря, повтаряй като ехо всяка негова дума. А народът, както се казва, кучета го яли. И затова, между Бел Ами и Бел епок остана ни един сал Плевнелиев... Изпитание и преткновение наше.