Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 20 (2015) ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА И ИСТОРИЧЕСКИЯТ ПОДЕМ НА РУСИЯ

ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА И ИСТОРИЧЕСКИЯТ ПОДЕМ НА РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

• Фашизмът, Западът, или кой какво избра и кой е изолиран?

На Запад толкова упорито говореха за митичната “изолация” на Русия, че тази дума, волно или неволно, навлезе здраво в предпразничния политически лексикон. И както се изясни, не случайно.

По време на юбилейния военен парад на столичния Червен площад алегорията за “изолация” ни идваше на ум винаги при преминаването покрай празничната трибуна на равния строй на поредната чуждестранна колона  участници. И тихичко, крачка след крачка, в такт с движението на парадните карета по историческия паваж, се появяваше и нарастваше усещането, че изолацията, както се казва, наистина я има. И че в нея се оказа не някой друг, а Западът, който в навечерието на славния победен юбилей усилено копаеше яма за Русия: не само  санкционна, но и морално-политическа; и главно - историческа. Но в резултат сам попадна в нея, докато се опитваше да организира неуспешна “блокада” и “бойкот” на майските тържества.

В това време по площада, марширувайки под знамената на Великата победа, минаваха воински подразделения от страните на ОНД. При това не само най-близките съюзници на Русия от Организацията за колективна сигурност (ОДКБ), а и представители на армиите на КНР, Индия, Монголия, Сърбия и редица африкански страни. Всъщност това е голямата и без съмнение по-добрата част на човечеството. А зад борда на този всеобщ, колективен празник, се оказаха Европа и Северна Америка. И още, техният японски придатък или “непотопяем самолетоносач”.

Както се казва, Бог поразява мошеника: помоли се - и бесовете ще погинат! И ето че погинаха. Да празнуват Победата, се отказаха именно тези, които отговарят за подготовката и разпалването на Втората световна война. Наред със страните от бившата “антикоминтерновска” ос - Германия, Италия и Япония и техните бивши сателитни държави, които се оглавяваха от диктаторите Франко, Салазар, Хорти, Антонеску и Пилсудски, в този списък закономерно се оказаха още и англосаксонските покровители на световния фашизъм. Тези “вдъхновители и организатори” на всички безпримерни престъпления и злодеяния против човечеството и човечността. Тези лицемери и професионални конюнктурчици, които даже и гестаповецът Мюлер нарече западна измет, която говори за Бога, но просто ще умори от глад цял народ, ако сметне, че това е в неин интерес” (В. Шеленберг, „Лабиринтът. Мемоари на хитлеристкия разузнавач”, М., 1991. Стр. 311).

И ето че той не дойде

И наистина, за какво например би говорил в този ден, стоейки край Вечния огън до кремълската стена, същият този Барак Обама, ако беше дошъл в Москва? За “нацистките злодеи и престъпници, погазили принципите на демокрацията и правата на човека”? И при това, отхранени и доведени на власт от Америка в най-голямата европейска страна? За “подвизите на  борците с фашизма”, с който нашите воини се сражаваха с години един на един, а англосаксите се откупуваха с консервирано задушено месо и “Студебейкъри”? За “съвместния воински подвиг на съюзниците от Антихитлеристката коалиция”, от която неговите предшественици мечтаеха само как да избягат, договаряйки се зад гърба на Москва, ако не с Хитлер, то с Химлер, за да не допуснат победителите на фашизма в центъра на Европа?

Ами че предварително се знае, че американският президент би бил принуден да лъже и да се извърта. И ето, той не дойде. Нали нито сегашният, нито който и да било друг обитател на Белия дом никога и за нищо на света не би признал откровено фашисткия характер на американските агресии против Сърбия, Ирак, Либия? Или варварското убийство на хиляди собствени граждани на 11 септември 2001 година, заради измислянето на повод за “борба с тероризма” в Афганистан. Или подривните действия против Косово, Сирия, Египет и други арабски страни от Близкия и Средния изток?

И не би поискал прошка от руснаците и другите народи на Съветския съюз за онези игри, които се водеха от Запада, за да насъска срещу нашата страна Хитлер. Разни игри: от създаването на пълноценна военна икономика за неговия режим с американски инвестиции и технологии, до спирането на подготовката на нацисткото нахлуване на Британските острови и преориентирането му на Изток, за предпоставка на което послужи англо-американският олигархичен сговор от май 1940 година. Именно той спря хитлеристките танкови армади на подстъпите към Дюнкерк. И именно оттук, в паника, захвърляйки техниката, се евакуираше разгроменият във Франция британски експедиционен корпус. Заради концентрацията и съхранението на силите за бъдещата война със СССР, много от участниците в него, след четири години, практически без всяка съпротива от страна на Вермахта и Луфтваффе, ще ги преведат през Западна Европа, имитирайки фалшиво “участие” в същата тази Антихитлеристка коалиция.

И какво изгубихме ние от отсъствието у нас като гости на тези фарисействащи “морализатори”? Само спечелихме - въздухът в този ден в Москва беше по-чист, слънцето - по-ярко, а майският ветрец - по-свеж, отколкото на паметните дати, белязани с тяхното присъствие.

И нима ни трябваше на този празничен ден на Червения площад оркестърът на Бундесвера, чиито предшественици прогонихме през декември 1941 година изпод стените на столицата, след знаменития исторически парад? Същият този Бундесвер, който с усилията на определени поборници на приснопаметния „европейски проект” вече потъпка нашите светини на “Кремлевские зори”? Или не ни стигат отличилите се някога в същото качество шотландски гайдари?

Когато телето е малко и не стига за всички

И така, в юбилейния ден на 9 май 2015 година, на Червения площад в Москва започна, общо казано - ако нещата трябва да се назоват с техните имена, - практическото оформяне даже не на блок или коалиция, а на новия свят. Светът на обединените народи и цивилизации, алтернативен на отиващия в миналото стар свят, „западноцентричен” свят. Което си струва, дори и само заради договореността на Владимир Путин и Си Цзинпин да съчетаят строителството на Евразийския съюз и „Великия път на коприната”. Тоест, по същество да създадат единното пространство на „голяма” Евразия, „сърце” на която се явяват Русия и Китай. И именно стратегическото партньорство на нашите две страни и народи, възстановяването на което през 21 век бъдещите историци признават за най-голяма заслуга на двамата лидери, стоящи ръка за ръка на Парада на Победата, показва на същата тази Европа нейното истинско и признаваме си, заслужено място в ъгъла на западната, периферийна покрайнина на Евразия.

Не може кучето, господа, да си размахва опашката, дори ако много иска и периодично се опитва да го прави в отдавна банкрутиралия, но досега не сдаден в архива формат на стратегията “Drang nach Osten” („Поход на Изток”), съдейки по събитията в Украйна. Искат да се оградят от нас с нова „желязна завеса”, както направи Уинстън Чърчил през март 1946 година във Фултън, в чиято реч като червена нишка мина рефренът за “изключителността” на “народите, говорещи на английски език”, моля ви се.

Само че трябва ясно да се разбере, че с това те изпращат в гетото на прословутата изолация не нас, и не нашите чуждестранни приятели, участващи в юбилейния парад. А изключително самите себе си, съществено съкращавайки с това ареала на своето политическо влияние и със собствените си ръце превръщайки в прах предишните позиции на своята квазикултура, постхристиянска, по еснафски потребителска, “плитка” и “примитивна”, според признанието дори на Збигнев Бжежински.

Но в това време старият свят се опитва да дава вид, сякаш нищо не става. Въобразява си, че живее обичайния живот, с привичните грижи, макар прекрасно да разбира, че “телето е малко и не стига за всички”. И не просто така не стига, а не стига без по-нататъшното заробване на народите. Нали вредността на западния капитализъм съвсем не е в преобладаването на частната форма на собственост, за което повече от всичко обичат да го упрекват, а в съвсем друго. В колониалната, човеконенавистна същност, когато собственото паразитно благополучие се постига с експлоатация, а при необходимост и с унищожение на други страни и народи. Именно това предотвратява класовата борба в империалистическите метрополии. И именно това е посочил Фридрих Енгелс още в “Предисловие към „Положението на работническата класа в Англия”, когато свидетелствал , че английската работническа класа е заета с това, заедно с буржоазията да се ползва от резултатите от грабежа на колониите (Маркс К., Енгелс Ф. Избрани произведения в два тома, М., 1952. Т. II. Стр. 398).

И ако формирането на новия свят, изходен, “сборен пункт”, в който изглежда става Великата победа над западния - да подчертаем това - фашизъм и нацизъм, се явява реалност на съвременността, то и Западът, лишен от достъп до нео колониалните ресурси, започва да се раздира от вътрешни дрязги по повод на това, «кой ще плати за банкета». Еврото се плъзга по наклона спрямо долара, тъй като всеки един от участниците в бъдещата зона на свободна търговия (ЗСТ) между Северна Америка и Европа придърпва одеялото към себе си.

И рибка хапни, и гледай да не се задавиш

Лидерите на “старата” Европа си противоречат с Вашингтон заради Украйна също не от високо морални, принципни съображения, а от страх пред голяма война близо до своите граници. Война, която за Америка, напротив, е “манна небесна” и способ за пореден път да намажат и да решат своите проблеми за чужда сметка. Както това беше направено в две световни войни и в началото на 90-те години след разпада на Съветския съюз. Самите европейски лидери, опозиционерствайки, все пак се държат, меко казано, двусмислено, да не кажем проституционно. Но по отношение вече не на САЩ, а на Русия.

Погледнете динамиката на пътуванията на същите тези първи лица на Германия. Главата на Министерството на външните работи Франк Валтер Щайнмайер, в навечерието на 9-и май лети в Сталинград. И отчел се там с верноподанически антинацистки изказвания, се връща в Берлин, където на заседание в градския сенат, посветено на 70-годишнината от завършването на военните действия в германската столица, се държи повече от двусмислено. А на следващия ден след празничните тържества се очаква пристигането в Москва вече на канцлера Ангела Меркел, която, както виждаме, се извърта до загубване на лицето, за да може, както в онази народна пословица “и рибка да хапне, и с костица да не се задави”. (И в Москва да се “отметне” веднага след дефилето на Щайнмайер в града символ на Волга, и мъмрене от “вашингтонския обком” по повод на “атлантическата нелоялност” да не получи). Както искаш, така и се върти!

И те наистина се въртят - ту един, ту втори, наивно смятайки, че всичките тези унизителни маневри никой не ги вижда и не им дава съответните оценки: нито в Русия, нито в света, нито в самата Германия. Или във Франция, чийто президент Франсоа Оланд, играейки си на изпреварване, няколко дни по-рано успя предварително да отхапе своето парче от “рибката” в далечния от Червения площад Ереван.

Е, и каква ти тук “изолация” на Русия, за която говори Обама, наблюдавайки с тъга през океана трескавите телодвижения на лидерите на ЕС, които явно не желаят да се карат с Москва в угода на Вашингтон. Но при това, с всички сили мечтаят нищо да не им се случи!

Какво е това? Политически цирк, или “клоуни”, останали след неговото заминаване? Не, просто фундаментално неразбиране, че освен материални интереси съществуват идеални, висши, метафизически, екзистенциални смисъли на битието, недостъпни за онези, които отдавна вече, без в нищо да се съмняват, са разменили своето християнско първородство за паницата леща на покланящото се на мамона “потребителско общество”. А така също има и непознаване, освен на смислите, и на законите на битието, изразявани с простата, пределно твърда и добре известна формула на Михаил Лермонтов: “Но има и Божи съд, любители на разврата!..”.

Заедно със сегашните западни лидери, които отново, както и в навечерието на  Втората световна война, демонстрират «мащаб на историческо мислене», който даже не се доближава до минимално необходимото в съвременната обстановка равнище, от празнуването на Великата Победа бягат и най-знакови фигури на така наречения руски «демократичен», а в действителност либерално компрадорски спектър.

Ето например един от августовските разрушители на СССР Юрий Афанасиев. В навечерието на Деня на Победата, от отбелязващата юбилея на историческия триумф Родина, той замина за Полша. И на конференцията, организирана от наследниците на диктатора Пилсудски в родината на „Солидарност”, в Гданск, се залови да  «развенчава историческите митове». Обвинявайки руските власти в „скриване на историческата правда”, този, с позволение „историк”, уподобявайки се на друг също такъв „историк” – шоколадения олигарх и по съвместителство президент на «незалежная» („независима”-б.р.) Петро Порошенко — ошашави честния свят с невиждано «откритие». Оказва се, че „никога не е имало” нито руски човек, нито такава държава като Кивска Рус. А цялата руска митология «била разработена, за да се скрие съществуването на Украйна», — така смята този Афанасиев.

Щрих към образа на Ю. Афанасиев

В откритата и приведена хиперреференция на материала, Афанасиев е представен като “основател на РГГУ” - Руски държавен хуманитарен университет, което общо взето, е нонсенс. Днешният РГГУ - това е бившата Висша партийна школа (ВПШ) към ЦК на КПСС. Преди революцията, от 1908 година, в това здание се е разполагал народен университет, основан от генерал Алфонс Шанявски, от който излязъл и предшественикът на ВПШ – московският Комунистически университет.

След августовските събития през 1991 г. зданието по същество го “експроприираха” забранилите компартията радикални елцинисти от редовете на “демократите пучисти”. При това, заграбилият цялото здание на ВПШ ректор на скромния Историко-архивен институт  Юрий Афанасиев, действаше с обикновена сила, “от името на революцията”, отнемайки учебното заведение, към което нито той, нито неговият институт никога не са имали никакво отношение. И при него това се бе получило само защото тогава този „технически ръководител на перестройката” се явяваше един от съпредседателите на подривното антисъветско движение “Демократична Русия”. (Другите двама са разпопеният поп Глеб Якунин и сегашният глава на движението “За права на човека” Лев Пономарев.)

Така че, що се отнася до “приноса” на Афанасиев в “създаването на РГГУ”, напълно аргументирано може да се спори. По-скоро иде реч за обикновена приХватизация “ала Чубайс”, само че осъществена преди Чубайс и видимо станала за него впоследствие своеобразно “ръководство за действие”. И за последващо превербуване от Афанасиев на професурата на ВПШ, за методите на която в онези първи постсъветски години из Москва се носеха легенди.

Специалната визита на Албер II

Друг, не по-малко показателен щрих, който при днешните полски „гастроли” на Афанасиев обяснява много. През 2006 г. в Москва, на специална визита, пристигна управляващият княз на Монако Албер II и донесе предложение на руския елит да “включи нашата страна в Европа”.

Но не изцяло, а на части. И за начало, да отдели Северен Кавказ.

Системно либералната” част на елита, за разлика от консерваторите, обединили се около Путин, посрещна това предложение с неподправен ентусиазъм. И именно на Афанасиев, очевидно като на един от бъдещите организатори и изпълнители на този срамотен проект, Борис Стругацкий - тогава “тинк-танк” на съответните групи по интереси, отправи характерно послание за това, че разчленението  на страната трябва да започне със “загубена война”. Тази война, както убедително доказваше навремето Сергей Кургинян, трябваше да стане грузинско-южноосетинският конфликт от 2008 г., провокиран от престъпния режим на Михаил Саакашвили.

Планът на името на Стругацкий - Афанасиев се спомина. Един от тези фигуранти вече не е между живите, а виж, на втория не му се ще да мре и досега. В Русия, която изправя рамене, той днеска е безработен. И разбирайки, че тук, в Родината, никой не е готов да слуша неговите псевдонаучни брътвежи, и главното - да му плаща за тях хонорари, Афанасиев тръгна за Полша.

Вярно, и там този празен брътвеж не намери, а и не би могъл да намери, нужния отклик. Да беше нашият “герой” малко по-умен, би разбрал това предварително. Впрочем, нали сегашната бандеровска Украйна съвсем не отрича съществуването на Киевска Рус? И опитвайки се да оспори първородството на нейната рускост в днешна Русия, отричайки при това преместването на руския център от Киев във Владимир, след това в Москва, Санкт-Петербург и обратно в Москва, е пряк конкурент на Полша. Защото, настоявайки на своята “рускост”, тя вижда себе си като някаква “алтернативна Рус”: “европейска”, противостояща на “азиатската” Москва.

Гримасата на историята

е в това, че до Переславската Рада (1654 г.) днешна Украйна се е намирала под полска власт, пребивавайки в качеството на угнетявано национално и конфесионално (вероизповедно) малцинство. И тогава именно Реч Посполита си е присвоила същата тази роля на “алтернатива”, от която в резултат Киев бил принуден да се скрие под защитата на руския цар. Ще отбележим, че това е станало още при московския, а не при петербургския цар.

Ако полските католици бяха спечелили конкуренцията с московското православие, те не биха намерили общ език с евразийските мюсюлмани. И границата на “западния вариант” на такава митологична Русо-Полша би минавала в най-добрия случай по средното течение на Волга, превърнало се в арена на кръвопролитно противостояние с исляма. От това следва, че нашите земи са станали територия на мира и спокойствието едва след възцаряването над тях на властта на Москва. И решително никакъв друг, приемлив от гледна точка на съхранението на народа, изход в историята не е бил възможен.

Полша, както и пребиваващата в нейния състав до Переславл Украйна, водят геополитическа борба не само с Русия, но и помежду си, защото след редица подялби се оказаха в периферията на руския свят. И в тази историческа борба, както и в действията на партията наследница, свързани с трагичния спомен за клането от Волинск, се коренят всички проблеми на полско-украинските отношения. Освен Киев и Варшава в играта “опъни въжето” в антируската алтернатива, се опитват да вкарат и Минск, но напразно. Трябва ли да се съмняваш в очевидното: неизменна загуба очаква всички изброени страни, а Русия, както винаги е ставало в историята, ще си остане за руския свят истински и единствен притегателен център. Или по научному „атрактор”. И мисля, че тази дума все пак е позната на Юрий Афанасиев. Страшно далече са всичките тези eвропейски теоретици, и от истинската история, и от творящия я народ. Те не помнят и не познават своя род.

Затова и този юбилей на Великата победа - първият в постсъветските времена, който нашата Родина посреща с истински исторически подем, ще бъде запомнен от всички нас за дълго.

И това е само началото. Къртицата на историята, макар и бавно, но рови. А първата лястовичка, както е известно, не прави пролет, но безпогрешно посочва тенденцията.

Kм.ru, 12.05.2015