Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 22 (2015) ПО ПЕСЪЧЛИВИЯ БРЯГ НА ПАМЕТТА

ПО ПЕСЪЧЛИВИЯ БРЯГ НА ПАМЕТТА

Е-поща Печат PDF

• ИЛИ АКО ДУШИТЕ СЕ ПРЕРАЖДАТ

Има образи, които завинаги се врязват в паметта и човек ги носи със себе си като нещо дълбоко съкровено, мило и незабравимо. Те не прегарят от фиксажа на годините и не изтляват от пепелта на събития, срещи и спомени. Може би така е устроено съзнанието на човек, че този своеобразен албум от образи е подвластен единствено на някаква необяснима магия, чийто ключ трябва да се търси в острите черти на черно-бялата графика, в играта на светлината със сенките и полусенките. И паметта разгръща този албум с една необяснима услужливост, винаги когато сърцето набере позабравения код на вълнението.

Някога, в зората на моята младост, отидох с любимо момиче на кино, на влюбения субтитрите са му досадни, вълнува го най-вече топлата длан на момичето до него. Пък и заглавието на филма беше някак не ярко, обикновено – „Иваново детство”. А нали всеки юноша се вижда мъж, особено когато е с момиче, а детството, както се казва, е вече за децата.

Аз няма да преразказвам филма, който като с нож разсече тогава чистата ми младежка душа до степен, че и години след това, пък и до днес, видя ли църковна камбанария, съзнанието ми възпроизвежда възторгващата ярост на един русоляв хлапак, димните кални пътища на войната, парченцето сухар, оставено за да нахрани гладния, върху единствения оцелял зид с люлееща се скърцаща врата, зад която наднича обезумялото от скръб, глад и барутни сажди лице на последния оцелял жител на селцето. Порази ме тогава отсъствието на ненавистния образ на врага, когото великата режисьорска хватка показваше единствено чрез делата му: обесените на каменистия скат заловени разузнавачи, килията и ехото от виковете на измъчваните, картотеката със следствените дела и краткият щемпел на присъдата: разстрелян, обесен, екзекутиран... Но над всичко и всички се извисяваше великият протест на живота срещу смъртта: забавените кадри на един песъчлив бряг, по който същото русоляво момче от снимката в картотеката, с изваяни като от изкусен марангоз черти, тичаше след тъмнооко момиче и се опитваше да го докосне. Какво велико потресение е изпитвала душата ми пред този простичък разказ за ужасите на войната, за страданието, в което се оглеждаше съдбата на цял един народ, когото никакви нови цивилизационни програми и избори не могат да ме накарат да не обичам.

По-късно, разбира се, научих и името на актьора с изваяните като от изкусен резбар черти – Николай Петрович Бурляев, и на режисьора, който се оказа със световна слава – Андрей Тарковски. Научих и международните награди на този филм с някак не яркото заглавие „Иваново детство”. С момичето от полутъмната кинозала се случи като в известния руски романс: любовь без радости была, разлука стала без печали.

И ето че животът ме срещна с Николай Бурляев на фестивала на дружбата и духовността, на това необикновено и впечатляващо събитие, чието официално название е Славянски форум на изкуствата „Златен витяз”. Той се проведе от 25 до 29 април в перлата на Варненското Черноморие санаториално-оздравителния комплекс „Камчия” на правителството на гр. Москва. Инициативата за неговото провеждане бе на фондация „Устойчиво развитие на България”, с президент изтъкнатият деятел на българо-руското приятелство г-жа Станка Шопова, и Международния филмов фестивал „Златен витяз”, с президент и основател един от най-популярните руски актьори и режисьори  поетът Николай Бурляев.

Слушах го как рецитира Пушкин, Тютчев Есенин и Твардовски. Дивих се на неизчерпаемата му памет и енергия, на умението му да слуша, на разказа му за филма “Момчета и гълъбите” - как го е открил Кончаловски, така, направо на улицата, за работата му с Тарковски, за кадрите в “Иваново детство”, в които зъзне и плаче, за дълбоката му привързаност към славянската идея, която никакви ветрове не могат да съборят. И през цялото време си мислех, грях е, но ако не бях православен християнин, щях да повярвам в прераждането на душите. Толкова, този необикновен човек ми приличаше на един друг приятел на България, на българите и славянството - капитан Александър Николаевич Киреев, загинал край с. Раковица, Кулско, на 6 юли 1876 г., начело на хиляда български доброволци във войната между Сърбия и Османската империя. Струва ми се, че Николай Петрович Бурляев би изиграл превъзходно ролята на позабравения днес секретар на Славянското дружество в Петербург. Надявам се все някога да му разкажа за забележителния живот на този забележителен човек.