Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 26 (2015) НАЙ-ТЪМНО Е ПРЕДИ РАЗСЪМВАНЕ

НАЙ-ТЪМНО Е ПРЕДИ РАЗСЪМВАНЕ

Е-поща Печат PDF

Няма съмнение, че България е изправена пред съдбовни за народа ни и българската държавност решения. Предстои разполагането на чужд военен контингент на основание на онова позабравено вече от мнозина може би „Споразумение между правителството на Р България и правителството на САЩ за сътрудничество в областта на отбраната”, одобрено от Министерския съвет на 20 април 2006 г. и подписано на 28 април от Ивайло Калфин, в качеството му на вицепремиер и министър на външните работи на Р България, и чаровната госпожица Кондолиза Райс, държавен секретар на САЩ.

Днес, девет години по-късно, очевидно поради своята изключителна незаменимост, г-н Ивайло Калфин отново е вицепремиер. И макар че през 2011 г. устремът на неговия възход към славата бе отклонен, може би временно, в бокса за изчакване, историята, пък и ние, няма другиму да припишем заслугите му. Пак е жътва, пак пече сърдитото ботевско слънце. И като спомен от бъдещето, и на основание на подписа на г-н Калфи чужда войнишка тръба ще свири и чуждо знаме ще се вее над свещената българска земя.

Сгъстено е историческото време. Агарянският ботуш ни тъпка пет столетия, но оцеляхме, а само за 25 години перфидната оперативност на демокрацията и свободата ни вкара в рая на ЕС; в едема на НАТО.

Освободи ни откъм работни места и сигурност във всичките й измерения; поприучи ни на щастието, наречено безпаметство; понаписа ни нова правилна история; пресътвори ни в нова идентичност; сдоби ни с нов цивилизационен избор... Пътем, поизпразни силяха на доблестната българска войска откъм възпиращи оръжия на възмездието - ракети, самолети и танкове, прати я по света - от Камбоджа през Босна и Косово до Ирак и Афганистан, хем да мироналага, хем да се понакърви. Старите офицери - чупи, младите - купи! - изобщо осигури се логистично откъм евентуална съпротива, която би се проявила, когато стане това, което има да става. С други думи, осигури животворна среда и здрав сън на еничарския корпус от съратници и адепти на синята идея, на мокрите сънища на г-н Филип Димитров, на Александър Йорданов, на Иван Костов, на алчното старче от Мадрид, на Надка, Сийка и прочие грантови тайфуни с нежни имена.

Това сътвориха бащите на демокрацията и т. нар. политически елит на прехода и успяха да изтръгнат от историята своя венец на презрения слугинаж и майкопродавството.

Ако не ме лъже паметта, на 11 май 2006 г. президентът Георги Първанов възвести от Смолян края на прехода. Пропсувахме, разбира се, защото се надявахме, че като социален президент ще поиска от Народното събрание да обяви референдум за разполагането на военни бази у нас, наречени за благозвучие „съвместни договорени обекти и съоръжения”. Г-н Първанов тогава се стремеше да заслужи втори мандат и намигаше ту към избирателите социалисти с обещанието да запълни идеологическия вакуум, образувал се след 10 ноември 1989 г., ту към новия хегемон и европейските му слуги. Хвърляше мостове с действия и обещания: вкара ни в НАТО, в „Коалицията на желаещите”, затвори си очите за начина, по който се водеха преговорите за присъединяване към ЕС, не се изчерви дори, когато г-жа Меглена Кунева само за три часа в преговорния процес приключи глава „Промишленост”. Не въздъхна дори, когато само с едно драсване на писалката г-жа Йес умъртви 2324 български завода и фабрики и цели 4 реактора на АЕЦ „Козлодуй”. Дали го заболя, че остана отворена вратата за чужденци и към най-ценното, към българската земя, чрез поправката на чл. 22 на Конституцията на Р България?

Сигурно в отвъдното, още в съня на милионите български предци, ехтят думите на един народен представител, изречени в поименното гласуване: „Гласувам с отвращение”. Пътем, пред очите на г-н Първанов, се изпълняваше от правителството на Рилския секач и План 2004 за българската войска, приет от кабинета на новия Стамболов, както медийните слуги величаеха Командира Иван Костов. Та през 2006 г., може да се каже, че без да пукне и пушка, България бе застигната от споменатото катастрофално споразумение, приличащо по-скоро на Букурещкия мирен договор през 1913 г. или на Ньойския от 1919 г.

По време на преговорите за Споразумението нямаше дебати и информации. Управниците усилено криеха дори черновите на този позорящ документ, защото вместо край на прехода той по безспорен начин свидетелстваше, и свидетелства и днес, за края на националния суверенитет на българската държава. Днес на най-бедния и отчаян народ в Европа, с изчезваща нация, с армия, заменила оперативни ракети и възпиращи противовъздушни системи като С-300 за джипове с картечници, му навират в очите клаузите и анексите на Споразумението. Не трябвало, санким, да се вълнува, защото българската чест изисквала да сме лоялни съюзници, а пък и договорите били за това, за да се изпълняват. А народът безмълвства, стиска зъби и се мъчи да си спомни дали някой някога го е питал него, суверена на „тази страна”, дали е искал да признае акта за поредната национална катастрофа? Диви се, че не съзира в Споразумението позиция откъм защита на българския национален интерес; че то е по-скоро документ за национална катастрофа със загуба на територия.

Езикът на Споразумението е изпълнен с изрази като „сила” и „членове на силата”, понятия като „цивилен компонент”, „агенти” и „зависими лица”, „служители на изпълнителя” и прочие непривични за българския изказ, реч и ухо думи, което показва, че българската страна, представлявана от подчинени и съратници на г-н Ивайло Калфин, очевидно не е вземала участие нито в изготвянето, нито дори в съгласуването на превода. Нейсе.

Два или двеста танка ще бъдат разположени в американските бази на българска територия, е без значение. Те няма да уплашат Русия. Няма и да я съкрушат. Символът обаче е жесток и обиден, защото за целия свят е видно, че в геополитическия сблъсък на САЩ с Русия, България се изправя срещу Освободителката. За трети път в своята най-нова история! За трети път след Освобождението, което същият този руски народ, заплати безкористно с живота и топлата кръв на своите непрежалими синове. И разбира се, загубена в превода остава истината, че не народът, а неговите управници са виновни.

Казват, че когато Чърчил прочел убийствените клаузи на Ньойския мирен договор с България през 1919 г., заключил: „Така се пада на народ, вдигнал ръка срещу своя освободител”.

Не си струва с късна дата да репликираме стария доказан българомразец, нито неговото чувство към българите е неизвестно, нито българското презрение - към него. И все пак, цял един народ лош няма! Но елити, подбрани чрез отрицателна селекция, в България дал господ. Българските елити, особено от годините на прехода, са съкрушаващо доказателство за това.

Но да си спомним гения: „Но есть же судь, есть грозный Судия”. И да стискаме зъби.

Най-тъмно е преди разсъмване. А всяко разсъмване е предпоследно.

Като освобождението на България.