Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 12 (2016) ИСТОРИЧЕСКАТА ПЕРСПЕКТИВА НА РУСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА

ИСТОРИЧЕСКАТА ПЕРСПЕКТИВА НА РУСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Е-поща Печат PDF

Международните отношения изминават един доста сложен период и Русия, както неведнъж в историята досега, се озова на кръстопътя на ключови тенденции, определящи до голяма степен вектора на бъдещото световно развитие.

По този повод се чуват различни гледни точки, включително съмнения дали достатъчно трезво оценяваме международната ситуация и собствените ни позиции в света. Отново се чува ехото на извечните за Русия спорове между „западници” и привърженици на собствения ни, на уникалния ни път. Има и такива – у нас и зад граница, - които са склонни да мислят, че Русия е едва ли не обречена да бъде вечно изоставаща или „догонваща” страна, постоянно принудена да следва чужди правила на играта и затова не може високо да заяви своята роля в световните дела. В този контекст ми се иска да изкажа някои забележки, обвързани с примери от историята, и по аналогия.

Отдавна се знае, че добре обмислената политика не може да съществува извън историческата перспектива. Обръщането към историята е още по-оправдано, тъй като в последно време бяха отбелязани редица юбилейни дати. Миналата година празнувахме 70-годишнината от Великата победа, по миналата година си спомнихме за началото на Първата световна война – преди сто години. През 2012 г. отбелязахме двеста години от Бородинската битка, а също и четиристотингодишнината от освобождението на Москва от полските окупатори. Ако се замислим, това са знаци, които недвусмислено свидетелстват за особената роля на Русия в европейската и в световната история.

Историческите факти не потвърждават клишето, че Русия, видите ли, винаги е била в задния двор на Европа, че била аутсайдерът на европейската политика. Нека припомня, че покръстването на Русия през 988 г. – впрочем, също неотдавна отбелязахме 1025 години от него, - спомогна за скок в развитието на държавните институции, на социалните отношения и културата, спомогна за превръщането на Киевска Рус в пълноправен член на тогавашната европейска общност. В същото време династичните бракове си остават най-добрият индикатор за мястото на страната ни в системата на международните отношения, и фактът говори сам по себе си – в 11 век трите дъщери на великия княз Ярослав Мъдри почти едновременно станаха кралици съответно на Норвегия и Дания, на Унгария, и на Франция, а сестра му – съпруга на полския крал, внучката пък се омъжи за германския император.

Множество научни изследвания показват високото – а често и много по-високото културно и духовно ниво на развитие на тогавашна Русия. Тя се вписва в общоевропейския контекст и това признават много от най-големите западни мислители. И освен това руският народ, притежаващ собствена културна матрица, своя духовност, никога не се е припокривал със Запада. Затова е уместно да си спомним трагичната и особено преломна за народа ни епоха на монголското нашествие.

Александър Пушкин писа: „Варварите не посмяха да оставят в тила си поробена Русия и се върнаха в степите си на изток. Християнското просвещение бе спасено от изтерзана и издъхваща Русия”. Добре известно е и алтернативното мнение на Лев Николаевич Гумильов за това, че монголското нашествие спомага за формирането на обновения руски етнос, че Великата степ ни е дала допълнителен импулс за развитие.

И значи е очевидно, че този период бе крайно важен за утвърждаването на самостоятелността на руската държава в евразийското пространство. Нека си припомним и политиката на великия княз Александър Невски, който възприе временното подчинение, като цяло веротърпимо, на предводителите на Златната орда, за да съхрани правото на руския човек да има своя вяра, сам да се разпорежда със съдбата си въпреки опитите на европейския Запад изцяло да подчини руските земи и да ги лиши от идентичност. Убеден съм, че тази толкова мъдра и далновидна политика е записана дори в нашите гени. Русия се огъна, но не се строши под тежестта на монголското иго и успя да излезе от това тежко изпитание като единна държава, и впоследствие бе възприемана и на Запад, и на Изток като своего рода наследник на Византийската империя, победена през 1453 г. Внушителна по мащабите си държава, простряла се на практика по целия източен периметър на Европа, Русия започва органично да нараства с огромните територии на Урал и Сибир. И тогава още играе ролята на мощен балансьор в общоевропейските политически комбинации, включително в знаменитата Трийсетгодишна война, след която в Европа се налага Вестфалската система на международни отношения, чиито принципи имат значение и до днес, и на първо място уважението към държавния суверенитет.

Тук идваме до дилемата, която напомня за себе си в продължение на няколко столетия. От една страна, бързо развиващата се Московска държава съвсем естествено и все по-категорично проявява себе си в европейските дела, от друга – европейските държави се опасяват поради изправящия се гигант от Изтока и правят стъпки да го изолират, да не го допуснат до участие в най-важните процеси на континента.

Още от тези времена идва илюзията за противоречието между традиционната форма на обществото и стремежа към модернизация в крак с новото. Всъщност енергично развиващата се държава не може да не се опитва да отскочи напред, разчитайки на съвременните технологии, което обаче не означава еднозначно отказ от своя „културен код”. Познаваме множество примери за модернизация на източните общества, които не се съпровождат с радикално разрушаване на традицията. Това е още по-вярно за Русия, която по своята дълбинна същност е едно от разклоненията на европейската цивилизация.

Впрочем, търсенето на модернизация на основата на европейските достижения отчетливо се проявява в руското общество още при цар Алексей Михайлович, а Петър Първи, благодарение на таланта и енергията, придава на този императив облика на избухване. С помощта на сурови мерки вътре в страната, на решителната и успешна външна политика, първият руски император успява за малко повече от двайсет години да издигне Русия до водещите европейски държави. Оттогава с Русия не може да не се съобразяваш по никой важен европейски въпрос, и той не може да се реши, без да бъде отчетено руското мнение.

Едва ли може да кажем, че подобно положение е харесвало на всички. В течение на следващите векове отново и отново се повтарят опитите нашата страна да бъде върната в лимеса отпреди Петър Първи. В средата на 18 век Русия заема ключова роля в общоевропейския конфликт – Седемгодишната война. Тогава руските войски триумфално влизат в Берлин – столицата на пруския крал Фридрих Втори, смятан за непобедим, - и единствено внезапната кончина на императрица Елисавета Петровна и възкачването на руския престол на Петър Трети, симпатизиращ на Фридрих, спасява Прусия от пълен разгром. Този обрат в историята на Германия и до днес е познат като „чудото на Бранденбургския дом”. Мащабите, силата и влиянието на Русия укрепват съществено в периода на управлението на Екатерина Велика, и стига до положението, когато – по думите на канцлера от това време Александър Безбородко, - „нито едно оръдие в Европа не може да гръмне без позволението на Русия”.

Иска ми се да цитирам думите на известната изследователка на руската история, постоянният секретар на Френската академия Елен Карер д’Анкос, за това, че Руската империя в съвкупните си параметри – мащаб, способност за управление на териториите, дълговечност на съществуването си, – е най-величавата империя за всички времена. Самата тя, след Николай Бердяев, защитава тезата, че историята е отредила на Русия великата мисия да бъде свързващото звено между Запада и Изтока.

Всъщност в последните два века и нещо всякакви опити да бъде обединена Европа без Русия или против нея неизменно завършват с тежки последици, чието преодоляване всеки път е изисквало решаващото участие на страната ни. В частност, имам предвид Наполеоновите войни, след края на които именно Русия е била спасителката на системата от международни отношения, основани на баланса на силите и взаимното зачитане на националните интереси и недопускане на тоталната доминация на която и да било държава на Европейския континент. Ние добре помним, че император Александър Първи участва непосредствено в изработването на решенията на Виенския конгрес през 1815 г., които решения обусловиха развитието на континента без сериозни въоръжени конфликти за следващите четиридесет години.

Впрочем, идеите на Александър Първи определено може да приемаме като праобраз на концепцията за първенството на общите цели над националните интереси, като имаме предвид най-вече поддържането на мир и ред в Европа. Руският император казваше, че „вече не може да има английска, френска, руска или австрийска политика, защото има само една политика – общата, която трябва да бъде възприета и от народите, и от водачите им в името на общото щастие”.

Виенската система бе разрушена отново поради стремежа Русия да бъде изтласкана в европейската периферия, стремеж, от който Париж бе изцяло обсебен по време на управлението на Наполеон Трети. В опитите си да заздрави антируския алианс, френският монарх бил готов, като неуспял гросмайстор, да жертва всички фигури. И какво се получи накрая? Да, Русия загуби Кримската война от 1853-1856 г., но не след дълго успя да надмогне последиците, благодарение и на далновидната и последователна политика на канцлера Александър Михайлович Горчаков. Що се отнася до Наполеон Трети, управлението му приключи в немски плен, и кошмарът на франко-германското противостояние захлупи Западна Европа за десетилетия напред.

Ще посоча още един епизод, свързан с Кримската война. Добре известно е, че австрийският император тогава отказва помощта на Русия, а няколко години преди това, през 1849 г., тя му беше изгодна - в периода на унгарското въстание. Знаем думите по този повод на тогавашния австрийски външен министър Феликс Шварценберг: „Ние ще удивим Европа със своята неблагодарност”. Като цяло може да кажем, че дисбалансът на общоевропейските механизми отключи процесите, довели до избухването на Първата световна война.

Нека да отбележа, че и тогава руската дипломация застъпва идеи, далеч изпреварващи своето време. Днес рядко си спомнят за Хагските мирни конференции, свикани по инициатива на император Николай Втори през 1899 г и 1907 г., те бяха първите опити за споразумения, които да възпрат надпреварата във въоръжаването и подготовката на една разрушителна война.

Първата световна война донесе гибел и безкрай страдания на милиони хора и доведе до крах четири империи. Затова е уместно да си припомним за още един юбилей, който се задава през следващата година – столетието от руската революция. Пред нас днес стои задачата да изработим балансирана, обективна оценка на тези събития, още повече в условия, когато, най-вече на Запад, има доста желаещи да използват тази дата за нови информационни атаки срещу Русия, да представят революцията от 1917 г. като някакъв варварски преврат, едва ли не застрашил цялата последваща европейска история. И дори по-лошо – да сложат на една плоскост съветският режим и нацизма, да му стоварят отговорността за започването на Втората световна война.

Несъмнено, революцията от 1917 г. и последвалата Гражданска война бяха тежка трагедия за народа ни. Но всички революции пораждат трагедии. Това обаче съвсем не пречи на нашите френски колеги примерно, да превъзнасят своите сътресения, които покрай лозунгите за свобода, братство и равенство породиха гилотината и реки от кръв.

Няма как да отречем, че руската революция бе величаво събитие поради въздействието си върху световната история, въздействие нееднозначно и многопланово. Руската революция се превърна в своего рода експеримент за практическото осъществяване на социалистическите идеи, които тогава са широко разпространени в Европа. Подкрепата за революцията от страна на населението се дължи и на стремежа на значителни маси от хора към социална организация, основана на колективните, на общинните начала.

За сериозните изследователи е очевидно огромното влияние на преобразуванията в Съветския съюз върху формирането на т. нар. социална държава или „общество на всеобщото благоденствие” в Западна Европа в периода след Втората световна война. Правителствата на европейските държави започнаха да установяват безпрецедентни мерки за социална защита именно под натиска на примера на Съветския съюз, както и в стремежа си да разклатят почвата под краката на левите сили.

Може да се каже, че четиридесетте години след Втората световна война бе удивително благоприятен период за развитието на Западна Европа, която бе освободена от нуждата да взема свои важни решения, и под специфичния „чадър” на американо-съветското противостояние получи уникална възможност за спокойно развитие. В такива условия много западноевропейски страни отчасти осъществиха идеите на конвергенцията между капиталистическия и социалистическия модел. Това бяха предпочитаните идеи за социално-икономически прогрес, издигнати от Питирим Сорокин (1) и други изтъкнати мислители на двайсти век. А сега и в Европа, и в САЩ, сме свидетели на обратния процес вече повече от двайсет години – намаляване на средната класа, засилване на социалното неравенство, демонтаж на механизмите за контрол над големия бизнес.

Безспорна е ролята на Съветския съюз по въпроса за деколонизацията, за утвърждаването на такива принципи в международните отношения като независимото развитие на държавите, правото им самостоятелно да определят своето бъдеще.

Няма да се спирам подробно на моментите, свързани с приплъзването на Европа към Втората световна война. Очевидно тук съдбоносна роля изиграха отново антируските стремежи на европейския елит, желанието му да насъска срещу Съветския съюз хитлеровската военна машина. И отново на нашата страна се падна жребия да балансира нещата след ужасната катастрофа, отново нашата страна изигра ключовата роля при определяне параметрите на европейския, а сега и на световния ред.

В такъв контекст приказките за „сблъсъка на двата тоталитаризма”, които днес активно се внедряват в европейското съзнание, включително и на ниво учебници, са неоснователни и безнравствени. Съветският съюз, въпреки всички пороци на съществуващата тогава в страната система, не си поставяше целта да унищожава цели народи. Да си спомним за Уинстън Чърчил, който цял живот бе принципен противник на СССР и изигра важна роля и за завоя на съюзниците през Втората световна война, и за новото противостоене срещу Съветския съюз. Но именно той съвсем искрено признаваше, че „Концепцията на добронравието – живей според съвестта си – това е по руски”.

Впрочем, ако погледнем честно на положението на малките европейски държави, които преди влизаха във Варшавския договор, а сега – в НАТО и в ЕС, очевидно е, че трябва да говорим не за преход от подчинение към свобода - за което толкова обичат да разсъждават западните идеолози, - а по-скоро за смяна на лидери. За същото добре разказа наскоро и руският президент Владимир Путин. А и представители на тези държави, на затворени врата, признават, че не могат да вземат някакви важни решения без знак от Вашингтон и Брюксел.

Мисля, че в контекста на стогодишнината на руската революция за нас е важно дълбоко да осъзнаем непрекъснатостта на руската история, от която не може да зачеркнем отделни периоди, както и колко е важен синтезът на целия масив от позитивни традиции и исторически опит, натрупан от народа ни, като основа за енергичното движение напред и утвърждаването на ролята на нашата страна, която по право ни принадлежи, като един от водещите центрове на съвременния свят, като извор на ценности за развитието, сигурността и стабилността.

Следвоенният световен ред, който разчиташе на противостоянието на двете системи, разбира се, бе далеч от идеалното, но все пак той позволи да бъдат съхранени основите на международния мир и да се избегне най-страшното – изкушението да се използват оръжия за масово унищожение, които се озоваха в ръцете на политици, и на първо място, ядреното оръжие. Дълбоко вкорененият на Запад мит, че е победил в „студената война” и затова Съветският съюз се е разпаднал, няма абсолютно никакви основания. Това бе волята на нашия народ за промени, умножена с неблагоприятно стеклите се обстоятелства.

Без преувеличение, тези събития доведоха до тектонични размествания в международния ландшафт, до сериозни промени в цялостната картина на световната политика. И при това излизането от „студената война” и типичното за нея непримиримо идеологическо противопоставяне, откриваше уникални възможности за преустройство на европейската архитектура върху принципите на неделимата и еднаква сигурност и широко сътрудничество без разделителни линии.

Появи се реален шанс за преодоляване на разкола в Европа и осъществяване на мечтата за общ европейски дом, нещо, което поддържаха много мислители и политици на континента, включително президентът на Франция Шарл де Гол. Нашата страна бе изцяло отворена за този вариант и излезе с множество предложения и инициативи. Беше напълно логично да се изградят нови основи на европейската сигурност чрез засилване на военно-политическата компонента на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. В свое неотдавнашно интервю за немското издание „Билд” Владимир Путин цитира думите на големия германски политик Егон Бар, който издигна подобни идеи.

За съжаление, западните партньори тръгнаха по друг път, избраха варианта разширяване на НАТО на Изток, приближаване на контролираното от тях геополитическо пространство до руските граници. И точно тук е коренът на системните проблеми, от които днес страдат отношенията на Русия със САЩ и ЕС.

Симптоматично е, че Джордж Кенън, един от архитектите на американската политика за сдържане на СССР, в края на живота си нарече разширяването на Северноатлантическия алианс трагична грешка. Глъбинният проблем, свързан с този западен курс, се състои и в това, че не бе отчетен подобаващо световният контекст. А съвременният свят в условията на глобализация се отличава с безпрецедентна взаимозависимост на различни държави, и сега отношенията между Русия и ЕС не могат да се изграждат все едно сме в периода на „студената война” и сме застинали в епицентъра на световната политика. Не може да не се вземат предвид мощните процеси, които текат в Азиатско-Тихоокеанския регион, в Близкия и Средния изток (2), в Африка, в Латинска Америка.

Основната характеристика на съвременния етап са бързите промени във всички сфери на международния живот. Освен това те често тръгват в неочаквана за всички посока. Например днес е очевидна несъстоятелността на популярната в 90-те години концепция за „края на историята”, чийто автор е известният американски социолог и политически изследовател Франсис Фукуяма. Тази концепция предполагаше, че бурното развитие на глобализацията ще замени окончателната победа на либерално-капиталистическия модел, а всички останали трябва само по-бързо да се присъединят и под строй да спазват указанията на мъдрите западни учители.

Второто издание на глобализацията (предишната бе в навечерието на Първата световна война) на практика доведе до разпиляване на глобалната икономическа мощ и съответното политическо влияние, до появата на нови големи центрове на сила, най-вече в Азиатско-Тихоокеанския регион. Най-яркият пример е резкият скок напред на Китай, който благодарение на безпрецедентните икономически темпове, за три десетилетия, зае втора позиция, а според паритетната покупателна способност – вече е и първата икономика в света. На този фон, както се казва, като „медицински факт”, е ясна множествеността на моделите на развитие, която изключва унилото еднообразие на една-единствена рамка на координатната система – западната. Съответно, виждаме относителното намаляване на влиянието на т. нар. исторически Запад, който в течение на пет века привикна да се вижда в ролята на осъществител на съдбата на човечеството. Изостри се конкуренцията по въпроса за формиране контурите на мироустройството през 21 век. Освен това преходът от „студена война” към нова международна система се оказа много по-бавен и болезнен, отколкото изглеждаше преди 20-25 години.

Така един от базовите въпроси в международните дела днес е каква форма да възприеме тази конкуренция, естествена като цяло, между водещите световни държави. Днес сме свидетели как САЩ и предвожданият от тях западен алианс се опитват с всевъзможни средства да запазят доминираща позиция, или – ако употребим американска лексика – да си осигурят „глобално лидерство”. Прилагат се най-различни методи за натиск, икономически санкции, а също и директна силова интервенция. Провеждат се широкомащабни информационни войни. Отработени са технологиите за неконституционна смяна на режими по пътя на осъществяването на „цветни революции”. А за народите, които са обект на подобни действия, демократичните революции се оказват разрушителни. Нашата страна, която също премина период на задгранично поощряване на изкуствени преобразувания, твърдо предпочита еволюционните промени, които трябва да се осъществят във форми и с бързина, съответни на традициите и нивото на развитие на едно или друго общество.

Днес в западната пропаганда е прието Русия да бъде обвинявана в „ревизионизъм”, в някакво заложено вътре в нас стремление към разрушаване на изградената международна система, сякаш ние бомбардирахме Югославия през 1999 г. в нарушение на Устава на ООН и заключителния акт от Хелзинки... Сякаш Русия бе тази, която игнорира международното право и нахлу в Ирак през 2003 г.; която изопачи резолюцията на Съвета за сигурност на ООН и свали насилствено режима на Муамар Кадафи в Либия през 2011 г. Примерите могат да бъдат продължени... Разсъжденията за „ревизионизма” не издържат на критика и са основани по същество на проста до примитивност логика, според която в световните дела днес единствено Вашингтон може да „поръчва музиката”. Така излиза, че днес, на международно ниво, в сила е формулираният от Джордж Оруел навремето принцип – всички са равни, но някои са по равни (3). Обаче международните отношения днес са твърде сложен механизъм, за да се управляват от някакъв един-единствен център. Потвърждават го и резултатите от американската намеса: в Либия държавата почти я няма; Ирак балансира на границата на разпада – и т.н. по списъка.

Надеждно решаване на проблемите на съвременния свят може да има само при сериозно, честно сътрудничество на водещите държави и техните обединения в интерес на решаването на общите задачи. Подобно взаимодействие трябва да зачита многоцветието на съвременния свят, неговото културно-цивилизационно многообразие, да отразява интересите на основните компоненти на международната общност.

Практиката сочи, че когато тези принципи се приложат на дело, може да имаме конкретни, значими резултати. В частност ще спомена сключването на споразумение за урегулиране на въпросите, свързани с иранската ядрена програма; ликвидирането на сирийските химически оръжия; съгласуването на условията за прекратяване на бойните действия в Сирия; изработването на основните параметри за глобалното споразумение за климата. Всичко това свидетелства, че е необходимо възстановяване на културата на търсене на компромиси, опирайки се на дипломатическата работа, която може да е сложна, дори изнурителна, но въпреки всичко остава единственият път за намиране на взаимно приемливи решения на проблемите с мирни средства.

Тези наши подходи днес се споделят от повечето държави в света, включително китайските партньори, други държави от БРИКС, от ШОС, наши приятели в Евразийския икономически съюз, Организацията за сигурност и сътрудничество при ООН, Общността на независимите държави. С други думи, може да се каже, че Русия не се бори срещу някого, а е за решаването на всички въпроси на основата на равнопоставеност и взаимно уважение, които са единственият сигурен фундамент за дългосрочно оздравяване на международните отношения.

Днес за нас най-важната задача е обединение на усилията срещу съвсем реалните предизвикателства, а не просто измислени, главното сред които е терористичната агресия. Екстремистите от „Ислямска държава”, „Джебаат ал Нусра” и други подобни, успяха за пръв път да вземат контрола над значителни територии в Сирия и Ирак. Те се опитват да разширят своето влияние и върху други държави и региони, извършват терористични актове по целия свят. Недооценката на подобна заплаха означава не друго, а престъпно късогледство.

Президентът на Русия призова да се формира широк фронт с цел да бъде осъществено военно поражение на терористите. Сериозен принос в тези усилия имат Въздушно-космическите сили на Русия. Същевременно работим усилено върху синхронизирането на колективни действия за политическо урегулиране на конфликтите в този регион, обхванат от дълбока криза.

Трябва да подчертая обаче, че дългосрочен успех може да се постигне само по пътя на партньорство между цивилизациите, което разчита на уважителното взаимодействие между различни култури и религии. Смятаме, че общочовешката солидарност трябва да има за основа нравствеността, формирана от традиционните ценности, които са доста сходни във водещите световни вероизповедания. Бих искал в тази връзка да обърна внимание на съвместното изявление на патриарх Кирил и римския папа Франциск, където се изразява в частност и подкрепа на семейството като естествено средоточие на човешкия живот и на обществото.

Нека повторя – ние не търсим конфронтация нито със САЩ, нито с Евросъюза, нито с НАТО. Обратното, Русия е отворена за най-широко взаимодействие със западните партньори. Както и досега, смятаме, че най-добрият начин за запазване на интересите на народите, обитаващи Европейския континент, би бил формирането на общо икономическо и хуманитарно пространство, което се простира от Атлантика до Тихия океан, така че образуваният наскоро Евразийски икономически съюз може да бъде интегриращото звено между Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион. Стремим се да направим всичко, което зависи от нас, за да бъдат преодолени препятствията по този път, включително и урегулиране на основа на Минските споразумения по украинската криза, провокирана от държавния преврат в Киев през 2014 г.

Ще се позова на мнението на житейски мъдрия и опитен политик като Хенри Кисинджър, който бе в Москва наскоро и заяви, че „Русия трябва да се разглежда като ключов елемент на всяко глобално равновесие, а не както бе досега, най-вече като заплаха за САЩ... Аз призовавам – каза той, - за диалог с оглед сигурността на нашето общо бъдеще, а не за задълбочаване на конфликтите. За тази цел е нужно уважение към житейските ценности и интересите на всяка една от двете страни”. Ние следваме именно такъв подход. И ще продължим да отстояваме принципите на правото и справедливостта в международните дела.

Руският философ Иван Илин, в своите размишления за ролята на Русия в света като велика държава подчертаваше, че „великодържавието се определя не от мащаба на територията и не от броя на населението, а от способността на народа и правителството му да понесат бремето на големите международни задачи, утвърждавайки своето битие, своя интерес... внасяйки творческата, съзидателната, правовата идея в сонм от държави като цяло, в целия „концерт” на народите и държавите”. Трудно е да не се съгласим с тези думи.

 

„Россия в глобальной
политикой”

5 март 2016 г.

Бележки:

1. Питирим Александрович Сорокин, американски социолог от руски произход, 1889-1968 г. – Бел. ред.

2. Средният изток е условно наименование на районите от Западна Азия, разположени между Европа и Пакистан. Понякога, и по-специално в английската и в американската литература, това наименование заменя термина Близък изток. – Бел. ред.

3.  ”Всички животни са равни, но някои са по-равни от други”  (“Фермата на животните” (1945 г.), Джордж Оруел).