Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 10 (2016) ТУРЦИЯ – НЕПРЕДСКАЗУЕМ И НЕНАДЕЖДЕН СЪЮЗНИК, ПАРТНЬОР И СЪСЕД

ТУРЦИЯ – НЕПРЕДСКАЗУЕМ И НЕНАДЕЖДЕН СЪЮЗНИК, ПАРТНЬОР И СЪСЕД

Е-поща Печат PDF

В “Стратегическа дълбочина” проф. Ахмет Давутоглу посочва като крайъгълен камък на доктрината на неоосманизма независимостта на Турция от който и да било едноличен световен играч на сцената. Има предвид САЩ и НАТО, Европа (Европейския съюз), Русия и Китай. Защото според него зависимостта на Турция от САЩ и Европа е нарушила баланса на външната политика на Турция и е навредила на националните и регионалните й интереси. Най-голямо внимание отделя на отношенията Турция – САЩ като съюзници и на Турция - Русия, като исторически противници в миналото, а сега “стратегически най-важният ни съсед”.

Перипетиите, през които преминаха в последните 15 години двустранните отношения на Турция с двете държави, са наситени с изключително важни събития, с остри завои и обрати. Те са нагледна илюстрация за вътрешната противоречивост на доктрината и на политиката, базирана на нея.

От една страна, задълбочени анализи на ключови проблеми, от друга – погрешни, волунтаристични подходи към решаването им; поставянето на амбициозни цели и липса на сили, умения и възможности да бъдат реализирани; провъзгласяване на правилни принципи и отказ от тях под външен натиск или несполуки при прилагането им. Оправдаха се опасенията на някои анализатори, че в случаи на големи сътресения Анкара би могла да се възползва от независимото си поведение, за да заиграе “самостоятелни стратегически игри”. В резултат на всичко това Турция загуби доверие и се превърна в непредсказуем и ненадежден съюзник, партньор и съсед.

Заслужава да бъде разказано за това, защото към настоящия момент тези отношения са стигнали до такава фаза на развитие, от която зависят регионалният и световният мир, а и националната сигурност и териториалната цялост на българската държава.

От хроника на възхода...

Най-големи предизвикателства в началния период на интензивното приложение на доктрината Турция отправя към Съединените щати и НАТО. През 2002-2003 г. правителството на Ердоган води продължителни (девет месеца!) и на моменти драматични преговори със САЩ във връзка с кризата в Ирак и подготвяния американски удар. Американското правителство предлага на Турция срещу съгласие и подкрепа за военно решение на кризата 6 млрд. долара безвъзмездна помощ, 20 млрд. долара кредит, плюс изпращане на 20 000 турски войници в иракски Кюрдистан за защита на турските национални интереси. Когато през март 2003 г. турският парламент накрая отказва да приеме тези условия, решението се посреща като изключителна сензация, като “шок”, “прелом и водораздел” в турско-американските отношения. Но е посрещнато с бурен възторг от близо 50 хиляди демонстранти в Анкара, които се обявяват срещу военната интервенция. Редица коментатори отбелязват съвкупността от фактори за това събитие: масовите антивоенни и антиамерикански настроения, опасността от въвличане на страната в тежък конфликт, който може да застраши на определен етап териториалната й цялост, желанието на част от управляващия елит да се доближи максимално близо до ключовите европейски държави Германия, Франция, Русия. По време на преговорите с американците ЕС дава съгласие да започнат преговори за присъединяване на Турция.

Следващият сблъсък е през 2008 г. – Турция дискретно оттегля подкрепата си за Грузия преди военните действия, а по време на конфликта между Русия и Грузия наложи ограничения на американските кораби да влязат в Черно море на основание на международното споразумение от Монтрьо за Проливите и по този начин допринесе за деескалация на конфликта. За пореден път постави на преден план държавно-националния интерес, като загърби очакваната от Запада трансатлантическа солидарност.

Третият сблъсък е във връзка с ядрената програма на Иран. Турското правителство изразява разбиране за суверенното право на Иран да се развива технологично по начин, който най-добре съответства на неговите енергийни нужди, и подписва споразумение за енергийно сътрудничество, отказва да подкрепи внесената от САЩ, Франция и Великобритания резолюция в ООН за налагане на санкции на Иран. А на обвиненията на Вашингтон, че променя стратегическата линия на турската политика отговаря, че очевидно някой не може да се освободи от логиката на “студената война”.

Примерите са от периода на новата турска политика – неоосманизма. При все това Турция и през тези години остана вярна на задълженията си вътре в НАТО, но извън тях провеждаше линия, която отговаря на нейните собствени интереси. Вашингтон прие промяната в двустранните отношения като естествен резултат от курса на неоосманистите към по-самостоятелна политика, но тъй като нямаше алтернатива, потърси начин да запази дълготрайното стратегическо сътрудничество.

Преломът настъпи след посещението на президента Барак Обама в Анкара през 2009 г., което някои турски журналисти нарекоха “историческо”. След него последва обратът в политиката на Турция в Либия и особено в Сирия, а по-късно и в целия Близък изток. Това бе дълбоко отклонение на турските управляващи от дотогавашната им самостоятелна политика. Те нарушиха концептуалното изискване на новата си политика – страната им да не бъде зависима от който и да е едноличен световен играч на сцената.

...към нула добри съседи

Спечели ли от това Турция, или загуби? Загуби, и то много. Последвалите нейни ходове го доказват.

Когато през 2011 г. се пукна “арабската пролет”, Давутоглу я посрещна възторжено с надеждата Турция да се наложи като покровител на протестиращите срещу диктаторите. От трибуната на меджлиса декларира: “Сега се ражда нов Близък изток, където Турция е стопанинът, тя се намира в авангарда на промените, способна да дефинира бъдещето на Близкия изток като лидер на новия регионален ред.” Видяхме способностите й – вместо регионален хегемон се превърна в регионален инструмент на Запада.

Вместо “покровител на протестиращите”, подкрепи египетските “Мюсюлмански братя”, и то в момент, когато САЩ, Русия и Китай, Саудитска Арабия, Катар и др. се обявиха против. Изпадна в международна и регионална изолация.

В апогея на неоосманизма, края на първото десетилетие на 21 в., Турция беше привлекателен модел за редица арабски държави с успешното съвместяване на светска държава с (умерен) ислям и с икономически просперитет. С усилената вътрешна реислямизация, и особено с подкрепата за Ислямска държава, тя загуби и това предимство стана антимодел.

Политиката “нула проблеми със съседите”, така скъпа на сърцето на автора й, се провали най-напред в Близкия изток – кълбо от стратегически интереси на глобалните сили и на амбициите за регионално надмощие на няколко местни играчи. Турция се оказа с “нула добри съседи”. Това не беше заговор на съседите, а самоизолация.

С двойствената си политика спрямо Ислямска държава, с бежанската вълна, за която Турция има и свои “заслуги”, с износа на исляма и в Европа, турските управляващи сами подкопаха и малките шансове, които имаха за членство в Европейския съюз. Сума сумарум, събитията след обрата показаха

границите на турската мощ

и на политическия капацитет на водещите фигури в Анкара. Замаяни от първоначалните си успехи, те не си дадоха сметка, че имат работа с едни от най-трудните субекти в света, надцениха своите сили и възможности и подцениха насрещните. С всеки свой ход те се отдалечават от заявената в доктрината мечта да превърнат Турция в държава-лидер, а и с неогласената претенция и амбиция да заеме мястото си в ислямския свят като мюсюлманска супер сила. Мечта на Ердоган е да стане обединител на ислямския свят.

В последно време събитията около Турция и вътре в страната се развиват с изключителна бързина и поставят нови остри проблеми пред управляващите. У Ердоган като че ли се появиха проблясъци за осъзнаване на допуснати грешки и готовност да не ги повтаря. Неотдавна публично той заяви, че сега “няма да направя същата грешка, както през 2003 г.”, т.е. да се откаже от пряко участие във войната в Ирак и Сирия. И само след броени дни пак го направи, но вече по друг повод – обстрелът на позиции на сирийски кюрди на тяхна територия. С което показа интереса си този път да се включи във войната със Сирия и да бъде активен участник в събитията в региона. Но ситуацията вече се беше изменила. Сега сирийските кюрди участват много активно като сухопътна сила срещу Ислямска държава. Затова САЩ, а и Франция, ги подкрепят. Ердоган обаче поставя условието: “или с нас, или с кюрдите”, което Обама, и не само той, не приема. Защото атаките на Турция срещу сирийските кюрди с неприкрита закана за нахлуване на територията им от турски аскер има опасни, непредвидими последици за регионалния и световния мир. Защото Ердоган иска от САЩ, от НАТО не само съгласие, а и защита, което означава начало на трета световна война. В отговор чу изказвания в НАТО, че “при конфликт с Русия организацията няма да застане зад него”.

Междувременно Ердоган успя да се скара и с Путин, и то така, че предизвика и военно напрежение – струпване на военна техника и руски войски на северната и южната граници с Турция

Към това следва да се прибави и нарастващото вътрешно напрежение. Във вътрешната си политика Ердоган поляризира страната – половината го боготвори, останалата част го ненавижда от дън душа. В Анадола се води по същество гражданска война с турските кюрди. Кошмарът на Турция – кюрдска държава на нейна територия - придобива все по реални очертания. Според някои съобщения вътре в управляващата Партия на справедливостта и развитието назрява разделение. Военното командване също не е единно по въпроса за военни действия срещу сирийските кюрди. Наблюдатели припомнят, че сегашните военни не са забравили разправата на Ердоган с турски генерали и офицери преди години.

Трудно е да се прогнозира изхода от създалата се ситуация. Налага се обаче впечатлението, че Ердоган вече не е полезен за страната си, а за съюзниците на Турция е и опасен.

Отношенията Турция-Русия. Залози в глобалния баланс

Другият световен играч, към който Ердоган и Давутоглу демонстрираха независимо поведение в двустранните отношения, е Руската федерация.

Когато проф. Давутоглу работеше над “Стратегическа дълбочина” (втората половина на 90-те години на 20 в.) Русия се намираше в период на разпад. Разпадна се Съветският съюз. Предишните съюзни републики една след друга обявяваха независимост. Руската федерация изпадна в дълбока политическа, икономическа, идеологическа и културна криза. Навярно такива събития е имал предвид Й.В. Сталин, когато през 1939 г. изрече пророческите си слова: “Силата на СССР е в дружбата на народите. Острието на борбата ще бъде насочено преди всичко към разрушаването на тази дружба, към откъсването на покрайнините от Русия. Трябва да признаем, че тук не всичко сме направили.

С особена сила ще надигне глава национализмът. За известно време той ще подтисне интернационализма и патриотизма, но само за известно време. Ще се появят много вождове-пигмеи, които ще предадат своите нации отвътре.

Като цяло развитието в бъдеще ще тръгне по по-сложни и даже главоломни пътища, завоите ще бъдат изключително остри. Нещата отиват натам, че Изтокът ще се разбушува. Ще възникнат и остри противоречия със Запада... Той все още гледа на Русия като на варварска страна и суровинен придатък.” (Тези думи са записани от революционерката А. М. Колонтай).

По повод на тези мисли авторът на “Генералисимусът” Владимир Василиевич Карпов пише: “Да, имало е култ към личността, но и личност е имало.”1

За управляващите в Анкара, отбелязва Давутоглу, събитията в Русия били неочаквани, заварили ги неподготвени да осъзнаят тяхната историческа и политическа дълбочина и да изработят съответни стратегии.

Първоначалните реакции били спонтанни, носталгични и емоционални. “Въодушевлението в началото на промените може да се отдаде на натрупвани с векове емоции и да се обясни като проява на тези емоции” – пише Давутоглу (с. 590). Много бързо обаче Средна Азия се превърнала “в едно от най-важните направления на външната политика на Турция”. За това допринесли и вниманието и усилията на САЩ, НАТО и на Европейския съюз към Средна Азия - да използват новите пространства за своите геополитически, геоикономически и геостратегически интереси. В този контекст САЩ разглеждат Турция като важен стратегически партньор в региона и активно разработват сценарии за участие на Турция в баланса в Азия. Турция приема с готовност такова участие след като си е осигурила подкрепата на една световна сила.

И тук ще цитирам дословно Давутоглу, защото постановките му са от важно значение за разбиране политиката на Турция към Русия през следващите 15 години.

В бъдеще формите на проявление в Средна Азия на глобалния баланс САЩ – ЕС – Русия ще оказват голямо влияние върху политиките на Турция в региона. Ако Турция следи отблизо промените в ритъма и посоката на глобалния баланс, ще придобие позицията на фактор с възможности за въздействие върху съотношението на силите в Средна Азия...

Ако обаче се получи така, че Турция не се възползва от възможностите за стратегическа гъвкавост, не постигне съответствие между тактика и стратегия и ограничи способностите си за външнополитическо маневриране, тя по всяка вероятност ще понесе най-негативните последици от промените в коалициите и съотношението на силите в глобалния баланс. (стр. 583).

Получи се именно вторият модус в резултат на късогледата политика на Давутоглу и Ердоган.

Обръщам внимание на читателите, че Русия също разчиташе на Турция като балансьор в Средна Азия, изхождайки от свои интереси. И пак не се получи. Но за това, по-нататък.

След всестранно разглеждане на различните компоненти Давутоглу формулира политиката на Турция в този регион така: “Основна цел на турската външна политика в Средна Азия трябва да бъде изграждането на насочено срещу Русия сътрудничество между Азербайджан, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан по каспийската проблематика.

Политиката на Турция по направлението Кавказ-Каспийско море-Средна Азия трябва да има три основни тактически цели: а) постепенно укрепване на статута на севернокавказките републики в рамките на Руската федерация и гарантиране на безпрепятствена връзка между Каспийско и Черно море през тяхната територия; б) поставяне на идеологически обременените турско-ирански отношения на базата на динамично и рационално икономическо сътрудничество и уравновесяване по този начин на руското влияние в Средна Азия и Кавказ; в) поощряване на сътрудничеството между средноазиатските държави във всички области. Пренебрегването на тези цели за сметка на краткосрочни проблеми ще създаде условия за завръщането на съветската империя под формата на Руска империя и ще отдалечи Турция от каспийската зона” (с. 220).

Не ви ли напомня този сценарии на прогнозата на Сталин за “откъсване на покрайнините от Русия”?

Последващите външнополитически инициативи на Анкара са

в унисон с предначертаните тактически цели

По турска инициатива в началото на 21 в. стратира движение за сътрудничество на тюркоезичните страни в региона на Кавказ на равнище президенти. Първоначално движението се занимава с въпроси на културата и образованието. По-нататък става очевидно, че хуманитарната и културната общност са добра трансмисия за разширяване на политическата и икономическата инвазия с най-силно въздействие в областта на енергетиката. А на юбилейната десета среща (17 септември 2010 г. в Истанбул) е подписано споразумение за създаване на нова организация - Съвет за сътрудничество на тюркоезичните страни със седалище в Истанбул. Изгражда се и организационна структура (съвет на президентите, съвет на министрите на външните работи, на старейшините, секретариат, експерти). Положени са основите на Международна културна организация с участие на тюркски държави. Лансирана е идеята за създаването на международна асамблея на тюркоезичните държави. Изработена е от турски лингвисти “типова” обща тюркска азбука, която трябва да се наложи във всички страни, населени с тюрки. (Ердоган: “Трябва отново да пренапишем своята обща история и да я преподаваме в нашите училища.”)

Не всички участващи в турския проект бяха съгласни с амбициозните намерения на Анкара. Повечето анализатори, руски и международни, бяха скептични към шансовете й да постигне в близко бъдеще сериозни успехи във формирането на тюркска общност. Анкара обаче не се отказваше. В нейната геополитика кавказкото направление продължаваше да се развива с нови инициативи и нови участници.

На 23 януари 2013 г. бе подписан меморандум за взаимно сътрудничество между Турция, Азербайджан, Киргизия и Монголия. Създадени бяха съвместни въоръжени сили (ТАКМ). И още – на официално държавно равнище турската страна заяви интерес за участие в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и в изграждащия се интеграционен проект Евразийски икономически съюз.

Добре, ще попита някой взискателен читател, защо след като всичко това е било известно на Москва тя е допуснала неоосманистка Турция в този бурлив регион с огромно значение за руските геополитически, геоикономически и геостратегически интереси? Въпросът е резонен, но отговорът не се изчерпва с една-единствена причина. Правилното обяснение може да се намери само като се разгледа цял комплекс от причини.

Метаморфози на регионалното партньорство

Една от важните причини е заложена в концептуалното изискване на неоосманизма – Турция да не е зависима от който и да било световен играч. През първото десетилетие на 21 в. тя се дистанцира от САЩ и НАТО и се отвори към Русия. През 2004 г. по време на посещението на Владимир Путин в Турция е приета Съвместна декларация за укрепване на сътрудничеството и многоизмерното партньорство, която става основа за възходящата тенценция в развитието на двустранните отношения.

В статията си “Внешняя политика Турции в России” в сп. “Россия в глобальной политике” от 28 февруари 2010 г. Давутоглу дава следната оценка за постигнатото: “С Русия нас ни свързват образцови съседски отношения, непомрачени от никакви проблеми. Отношенията се развиват на взаимноизгодна основа и ние сме дълбоко удоволетворени от постъпателното движение във всички сфери на турско-руските връзки в продължение на последните 19 години. Ние считаме Русия за образцов партньор, важна световна държава и ключов играч от гледна точка на регионалното взаимодействие”.

В периода до 2010 г. Турция се превърна от исторически противник в крупен икономически партньор на Русия. Ето и данните, които Давутоглу сочи в същата статия. През 2009 г. Русия е втори след Германия външнотърговски партньор на Турция – около 22 млрд. долара стокооборот (3 млрд. износ и 19 млрд. внос). Турция е внесла от Русия повече от половината от потреблението на газ и една четвърт на петрол. Към 2015 г. се предвижда стокооборотът да достигне 100 млрд. Общата стойност на проектите, осъществявани от турски предприемачи в Русия, възлиза на 3 млрд. дол., а преките руски инвестиции в Турция са над 4 млрд. дол. Руските туристи през 2008 и 2009 г. са били съответно 2.8 и 2.6 млн. души. Русия е най-важният доставчик на енергоносители на Турция (газопроводът “Син поток”, строителството на атомна електроцентрала, руски инвестиции в петролопровода Самсун- Джейхан), и други.

След 2010 г. цифрите по тези показатели нарастват. Ще се огранича да посоча само договореното строителство на “Турски поток”, което би превърнало Турция в ключова държава по най-важните пътища за снабдяване на Запада с руски и средноазиатски енергийни източници.

Парад и сблъсък на стратегиите

Всичко това стана възможно благодарение и на ответния прагматичен подход на руската страна. Защото такова възходящо развитие съответстваше на интересите на Москва и по други причини – от стратегическо естество. Затова допринесоха и личните отношения между Путин и Ердоган – “двама прагматици с ясна визия за желаното бъдеще на евразийските страни и съзнание за техните сравнителни предимства, както и потенциалните геоикономически възможности в някои жизнени области, бързо намират общ език по най-съществените въпроси. В някои конфликтни пунктове, където интересите им се сблъскват – на първо място Балканите и Кавказ, - Турция и Русия неизбежно остават съперници, но стратегическите перспективи на развитието налагат въпреки това да намират и прилагат най-резултатните модели на сътрудничество, преди всичко в енергетиката и търговията.” (Дарко Танаскович, “Неоосманизмът се връща на Балканите”. с. 76)

За Русия Турция беше не само търговски клиент, но и партньор в стабилизацията на ситуацията в Южен Кавказ и Средния изток до Афганистан, особено след изтеглянето на войските на САЩ и НАТО. Тук са разположени още Иран, Пакистан, Ирак и страните от Персийския залив, граничещи непосредствено със страните от ОНД. Това е подкоремието на Русия, нейните “слабини”. Същевременно Средна Азия е сърцето на Евразия. Според Зб. Бжежински “Сила, която контролира Евразия, би контролирала два от трите най-развити и икономически най-продуктивни региони в света” (“Голямата шахматна дъска”, с. 40).

В последните години към този регион се засилва вниманието на Америка – стратегическият план за “Големия Близък изток” застрашава не само сигурността и териториалната цялост на Турция, но и националната сигурност на Русия – чрез своето острие за овладяване на Средна Азия.

Друга пресечна точка на взаимните стратегически интереси е дългосрочната цел на руската външна политика за преодоляване на глобалната еднополюсност, както за укрепване на позициите й в ислямския свят (в Русия живеят 25 млн. мюсюлмани, те не са имигранти, а автохтонно население). Тези цели се вписват и в неоосманистката стратегия.

Така че общите допирни точки в политическите, икономическите и стратегическите интереси определят движението на Турция и Русия не една срещу друга, а една към друга.

В този регион нито една държава не може да се счита достатъчно устойчива. Събитията в Ирак и Грузия показаха, че нито Америка, нито Русия са в състояние сами да създадат устойчив ред в тези региони, обременени със сложни проблеми.Турция се очертава като “най-силната държава в региона.”

Тук именно се сблъскват двете стратегии - на Запада и на Русия. Западът, който не може сам да направи много, очаква Турция да застъпва трайните трансатлантически интереси; Русия, от своя страна, разчита на Турция да смекчава американския и европейския натиск върху нейните интереси. Тук следва да се търси и обяснението на Давутоглу за мястото и ролята на Турция в глобалния баланс САЩ-Европа-Русия.

На всичко постигнато през 15-те години Ердоган и Давутоглу сложиха кръст с един безумен ход – свалянето на руски военен самолет на 24 ноеври 2015 г. Заедно със свалянето на самолета, за секунди се срути и всичко, градено с общи усилия през годините.

Един тост за стабилността

По този въпрос у нас и в света се изписаха и изговориха много истини и лъжи. Няма да се спирам на тях. Но някои анализатори у нас от ляво лансираха една теза, която не мога да оставя без отговор.

Един от тях навърза в една верига предателството на Турция (“нож в гърба”) с войната в Грузия (2008), отказът на Франция за продажбата на двата “Мистрал” при подписан договор, събитията в Украйна през 2014 г., спирането на “Южен поток” и отказът за строежа на АЕЦ.Белене в България, и стига до извода, че на всеки три-четири години Русия я предават и й забиват “нож в гърба”. Което пораждало основателно съмнение в състоятелността на руското мислене на властово и на обществено равнеще. Преведено на разбираем език това значи, че Путин и най-близкото му окръжение са били неспособни да анализират адекватно конкретните ситуации, робували са на предразсъдъци, илюзии и лъжливо самочувствие, не са могли да разберат, че са били лъгани и мамени от хитреци. Следователно, вината е на Путин, на властта, не на Ердоган, не на Саакашвили, не на Янукович и героите от “десния сектор” в Украйна и т.н. Казано с други думи, Путин е “Иванушка дурачок”, а всички негови партньори – все “умни глави”. Според българската пословица това значи да прехвърляш вината от болната глава на здравата

Право на всеки е да има свое мнение и да го огласява. Но според мен да произнасяш присъди на основание само на логиката, да я подкрепяш с аргументи на едната страна, без да се позоваваш на логиката и аргументите на другата, да не даваш думата на главния обвиняем (Путин) да каже своето мнение – това най-малкото е лековато. Всеки от визираните случай е много сложен, мотивацията за решението му е толкова противоречива, непълна, едностранчива, че би затруднила и най-добронамерения изследовател.

Не бих се наел да твърдя, че Путин е безгрешен при провеждането на своята политика, сам той неведнъж го е признавал. Но не се наемам да го съдя без убедителни доказателства. Още повече, че не се доверявам на критиците и на партньорите му по професия.

Не мога обаче да отмина фактът, че все по-често чувам добри оценки от западни източници за неговата политика. А и немалко негови анализи, прогнози и дела се потвърждават в живота.

Изкушавам се да цитирам един друг случай между политици “хитреци” и “глупаци” от най-висок ранг. Съветкият историк В. Г. Трухановски, в книгата си “Уинстън Чърчил. Политическа биография”, описва следния случай.

По време на Ялтенската конференция се е състоял обяд, на който Чърчил произнесъл явно неискрен тост, както сам писа, “на сериозна тема”... Чърчил казал, че счита животът на маршал Сталин за “най-скъпоценното съкровище” и крачи по земята с голяма смелост и надежда, съзнавайки, че се намира в дружески и близки отношения с велик човек, славата на който се е разпростряла не само по цяла Русия, но и по целия свят.” Това бяха вече думи много далече от истинските чувства на Чърчил...

...Вероятно И.В.Сталин решил да покаже на Чърчил, че не вярва на тази пламнала любов на английския министър-председател. Той отговорил на Чърчил: “Аз искам да пия за нашия съюз... В съюза съюзниците не трябва да се лъжат един друг.Може би това е наивно?

Опитните дипломати могат да кажат: а защо пък аз да не излъжа моя съюзник? Но аз, като наивен човек, считам, че е по-добре да не лъжа своя съюзник, дори ако той е глупак. Може би нашият съюз е толкова здрав именно заради това, че ние не се лъжем един друг, или може би затова, че не е така лесно да се излъжем един друг. Аз вдигам тост за стабилността на съюза на нашите три държави. Да бъде той силен и устойчив; да бъдем ние колкото е възможно повече откровени.”

Чърчил разбра, че това е сериозен разговор, а не шега. Той не възприе заявлението на Й. В. Сталин като невежливо. Във всеки случай, след много години в своите мемоари Чърчил отбелязва по този повод: “Аз никога не съм мислел, че той може да бъде толкова откровен.” (Москва, 1968, с. 434-435)

Без коментар.

1. Владимир Василиевич Карпов е роден през 1922 г. в Оренбург. Учи във военно училище в Ташкент, където за антисталински изявления е арестуван и съден. Прекарва 20 месеца в ГУЛаг и още в първите месеци на Втората световна война е изпратен в наказателна рота на фронта. За бойните му заслуги е удостоен с най-високото отличие – Герой на Съветския съюз. Завършва две военни академии и литературния институт “Максим Горки” в Москва. След четвъртвековна военна служба, включителлно в Генералния щаб на Съветската армия, се отдава изцяло на литературна дейност. От 1986 до 1991 г е главен секретар на Съюза на съветските писатели.

* Бел. ред. Настоящият текст продължава тезите от книгата на дипломата Любен Петров - „Неоосманизмът. Новата геополитическа доктрина на Република Турция”, чието представянето бе на 13 ноември 2015 г. и се превърна в истинско събитие за четящата общественост.