Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 10 (2016) ДЪРЖАВНИКЪТ СТАМБОЛОВ ОТ ПЛЪТ И КРЪВ

ДЪРЖАВНИКЪТ СТАМБОЛОВ ОТ ПЛЪТ И КРЪВ

Е-поща Печат PDF

Новият роман, който писателят Бойко Беленски ни предлага, е посветен на Стефан Стамболов, от чиято гибел се навършиха сто и двадесет години. Делото на този велик строител на новосъздадената след Освобождението българска държава, както и нестандартната му и противоречива личност, открай време са предизвиквали повишен интерес от страна на наши и чуждестранни политици и историци. Той е сред малцината ни държавни дейци, получили още приживе толкова висока оценка в чужбина.

Романът „Стамболов: воля за държава” (издаден в края на 2015 г.) е етап във възходящото развитие на Беленски като белетрист. След цяла серия от политически трилъри, а впоследствие и два исторически романа: „Поличба” (за въстанието на Петър Делян) и „Веда за Орфей” (за древния тракийски певец), писателят се е захванал с една проблемна тема, значителна и сама по себе си (личността на Стамболов), и в по-широк обществено-исторически план (лидерът като такъв). Специално за България това е проблем особено актуален днес, когато кризата на българската държавност не само е до болка осезаема, но и не й се вижда краят.

Обичайно е крупни политически деятели да не бъдат възприемани еднозначно и в своята епоха, и дълго след това, особено ако са били принудени да прибягват до авторитарни методи на управление. Стефан Стамболов обаче е уникален в българската история случай, когато оценките се люлеят от апологетика до пълно отрицание и даже демонизиране. Националистите го превъзнасят, русофилите го отхвърлят. Не само зверското му убийство насред столицата, но и нечуваните изстъпления на погребението му са предостатъчно красноречиви свидетелства за нашата екстремистка народопсихология. След 9.IХ.1944 г. заради криворазбрана лоялност (да не кажа по-силна дума) към СССР, по-силна бе групата на отрицателите. Върху Ст. Стамболов бе наложено своего рода двойно табу: или да се пише за него малко и лошо, или да не се пише нищо. Колкото и да звучи странно, и днес има хора, готови с часове и разпалено да хулят Стамболов. Това го казвам заради моя приятел Бойко Беленски: да бъде нащрек!

Някакъв своеобразен пробив в каменната стена на премълчаването и обругаването на Стамболов се забелязва през 70-те години на миналия век, които неслучайно бяха епоха на социален и културен разцвет у нас. През 1973 г. бе преиздадена знаменитата книга на Симеон Радев „Строителите на съвременна България”, в която на Стамболов е отделено, разбира се, значително място.

Спомням си с какъв ентусиазъм посрещнаха появата на тези два обемисти тома всички либерално мислещи наши историци, философи, писатели. Спомням си с колко усилия се сдобивахме със „Строителите”, въпреки че тиражът (както после се установи) е бил голям. Спомням си как двутомникът се предаваше, както се казва, от ръка на ръка. Книгата бе отпечатана от реномираното официозно издателство „Български писател” под редакцията и с предговор на самия председател на СБП акад. Пантелей Зарев и с научен консултант – бъдещият академик Илчо Димитров.

Това беше недвусмислен сигнал, че властта се стреми да поощрява националните и родолюбиви настроения не само у интелигенцията но, както се казва, и сред широките маси. Това беше ясен знак за промяна във вътрешнополитическите нагласи на управляващата партия: от вялото, но непрекъснато прокламиране на интернационалнизъм и любов към СССР към укрепване на патриотичното самосъзнание.

Ако споменавам тия неща, то е защото за хората от по-младото поколение те са неизвестни, а може би и непонятни днес, когато публиката е все по-слабо четяща, а пък юношите (които, кой знае защо, наричат „тийнейджъри”) се интересуват повече от имената на американски певци и състави, отколкото от българската история. А може пък и да са прави: от какъв зор ще се занимават с родината, след като повечето са на път да я напуснат?..

Слава Богу, че културата не се подчинява толкова пряко на посредствените вкусове и консуматорските ламтежи на населението, а се стреми да изпълнява мисии, устремени към някакво, макар и неясно, бъдеще на злощастното ни отечество. Дали книгата на Бойко Беленски за Стамболов би могла да се появи на бял свят преди 10.ХI.1989 г., не се наемам да съдя. Затова пък ми се струва, че появата й е някак закономерна, тъй като през последните две десетилетия се забелязва истински „бум” на интереса към Стамболов и неговото дело. Нещо повече, личи стремеж това дело да бъде обхванато във възможната пълнота. Какво имам предвид?

Първо, огромният архив на Стамболов, който семейството му успява да опази, на няколко пъти (от 1949 до 1962 г.) е постъпвал в Научния архив на БАН. Той съдържа както текстове на самия Стамболов (дневници, парламентарни речи и др.), така и множество документи с политическо и историческо значение за годините, когато той е председател на Народното събрание, регент, министър-председател. Издаването на Стамболовия архив, започнало през 1991 г., продължава и в по-късно време. Появи се и Институт по лидерство „Стефан Стамболов”.

Второ, бяха преиздадени най-важните биографични, мемоарни и други книги, посветени на личността и делото на Стамболов, написани от наши и чуждестранни автори през първата половина на миналия век. Всред отечествените стамболоведи са именити люде като Димитър Маринов, Велчо Т. Велчев, Павел Генадиев, Антон Страшимиров, Султана Рачо-Петрова.

Трето, появиха се немалко нови книги за бележития държавник: К. Терзиев. Стефан Стамболов (1995); Н. Иванов. Последните два дни на Стефан Стамболов (1995); Ал. Томов. Ангел или демон (2010); Р. Попов. Русия против Стамболов или Стамболов против Русия? (2000); Д. Иванов. От перото до ятагана (2005) и Лидерът Стамболов (2014). Последните три имат научно-изследователска стойност.

Стамболов и сам по себе си е достатъчно крупна историческа фигура и няма нужда нито от апологетика, нито от демонизиране. Той всъщност и от нас няма нужда. Ние, потомците, имаме нужда от него, за да можем да проумеем, че или каквато орисия ни е залюляла, такава ще ни долюлее, или пък да се опитаме сами да направим нещо за себе си, вместо да се чудим как да угодим на така наречените велики сили. Последните само затова и съществуват, защото има кой да им слугува, вместо да следва собствени приоритети... Така или иначе, имахме необходимост от една художествена книга за Стамболов, която не да разсъждава за него, а да го изобрази, да възкреси живия му, изплетен от противположности образ. Такава е била и задачата на Бойко Беленски.

Ерудицията никога не вреди на който и да е писател, но за автора на исторически романи тя е повече от задължителна. По някакво стечение на обстоятелствата аз се оказах непосредствен свидетел на предварителната работа на Беленски върху наличните исторически източници досежно Стамболов. Мисля, че всред тях най-полезна му е била книгата на Стамболовия приятел Рихард фон Мах „Из българските бурни времена”, която проникновено разкрива и личността на нашия държавник, и духа на епохата, а също и книгата на Ардън Биман „Стамболов – биография”.

Аз, от своя страна, споделих с моя приятел Бойко Беленски свои съображения по темата Стамболов, която винаги живо ме е интересувала. Препоръчах му да обърне повече внимание върху някои предметни детайли, насочих го към още библиографски източници. Мисля, че успях да бъда полезен и с някои езикови бележки и препоръки и т.н. А за самия мен бе истинско естетическо удоволствие да бъда първият читател на книгата още в ръкопис.

Авторът сполучливо е избрал хронологичните рамки на повествуванието: от 15 март 1891 г. до 6 юли 1895 г.

Сиреч от убийството на улицата пред очите на Стамболов на неговия приятел и съратник Христо Белчев до убийството, пак на улицата, на самия Стамболов. Или, казано с други думи: от „репетицията” на атентата срещу него до покушението, увенчало се с успех. Върху тези четири години историческо време, като върху канава, писателят, използвайки класическия метод на ретроспекцията, изгражда своя разказ за Стамболов, за всичко по-значително в житейския му и политически път.

По силата на своята винаги активна революционна, а след това държавническа дейност Стамболов е общувал с много и най-различни хора, при това от най-различен сорт, а не само с короновани глави. Ала един исторически роман изисква определена селекция на действащите лица. И тя се диктува не толкова от капризите на писателя, колкото от художествено-психологическата логика в развитието на героите. Затова Беленски понякога по-бегло се занимава с някои исторически лица (министри, офицери, дами и пр.), за да концентрира повествуванието си върху един кръг от личности, влезли в най-плътен и остър допир с буйната, противоречива натура на Стамболов. В този кръг влизат ония, които той най-много обича или най-силно мрази, ония, с които се сдружава или се бори.

Става дума за приятелите и съратниците Христо Белчев, Димитър Петков, Панайот Славков; за главния опонент и враг, неговия господар княз Фердинанд; за благородната съпруга Поликсения, която Стамболов по патриархалному обича и почита; за германския офицер на българска служба, блестящ публицист и българолюбец Рихард фон Мах; за верния телохранител Гунчо... И всред всички тях непочтеният, като повечето журналисти, Зарко Пряпорец. Един измислен от писателя тип на авантюрист, който обаче изпълнява важни функции в развитието на фабулата. Едно откритие на Бойко Беленски.

Еднакво убедително са изобразени всичките персонажи: от сложно устроения лицемер княз Фердинанд до предания на Стамболов добродушен телохранител Гунчо. На фона на тази пъстра галерия от образи ярко, запомнящо се откроява фигурата на Стамболов, на този надарен с изключителна воля човек, чиято единствена мисия е благото на България и на нейната държава. Освен проникновението, с което се докосва до психологията на портретуваните герои, Беленски има завидни постижения при претворяването на външния, материалния свят. Изключително силни са описанията на природата – навсякъде в книгата, включително и в главата, изобразяваща Стамболов като ловец. Сдържано, деликатно, но същевременно реалистично са поднесени сцените, в които Стамболов се отдава на човешките си страсти: гуляйджийство, хазарт, прелюбодейство.

Убийството на героя, както и нечовешките мъки на неговата дълга агония са пресъздадени с потресаваща пластическа мощ, като писателят понякога  достига границите на натурализма, но без да ги преминава. Спомням си, че докато четях тези страници взех да се пипам по главата: дали и мен не ме е посякъл някой.

Надарен с наблюдателност и остро чувство за детайл, Беленски претворява материалния свят така, че да го възприемаме интегрално, да го усещаме с петте си сетива. Това особено се отнася до природните описания, а може би по-точно е да кажем драматичните преживявания на природната красота. Тук писателят понякога дори се увлича, както това някога бе свойствено на Емилиян Станев в романа „Иван Кондарев”. Ала тези пасажи никога не доскучават, а напротив, помагат ни да погледнем света по новому.

Пред всеки автор на историческа белетристика стоят специфични задачи по отношение на художествения език. Първо, има битови и исторически реалии (названия на предмети, обичаи, административни длъжности и т.н.), които трябва да бъдат доведени до съзнанието на днешния читател. Второ, речта на героите е съществен елемент от тяхната характерология: различни темпераменти, различни социални роли и политически позиции и т.н.

Бойко Беленски успява, доколкото това е възможно, да маркира целия този местен колорит, който е и колорит на епохата, като пестеливо използва турски, немски, френски, руски думи и изрази, пословици и други подобни, и ги вплита в общата езикова тъкан на творбата . Като цяло езикът на Беленски е лек, сочен, образен и в характеристиките, и в описанията, и в разсъжденията.

Романът на Бойко Беленски е четиво увлекателно, бих казал, в същата степен, в която са увлекателни и самите исторически лица и събития, станали обект на продуктивното въображение на писателя. Колкото и да се прехласват мнозина днес пред така наречената интелектуална проза, истината е, че ако една творба не е в състояние да те увлече, язък за барута! Впрочем, едва ли е бил без значение досегашният опит на автора от политическите му трилъри (които сам определя като „достоверни романи“).

Достойнство на книгата на  Бойко Беленски за Стамболов е, че тя съумява да сведе до минимум неизбежните авторски размишления и да остави героите сами да говорят за себе си. Пред нас е живият, автентичен образ на Стефан Стамболов такъв, какъвто вероятно е бил: човек от плът и кръв, обладаван от чисто човешки, включително и греховни страсти, но и направляван от небивала в нашата история воля за служене пред олтара на Отечеството и на българската държавност. Едновременно властител и мъченик на своята епоха.

Досежно книгата на Бойко Беленски за Стамболов мога да споделя още много и по-конкретни неща, но по-добре е читателят сам да ги открие и да ги прецени. Ще кажа само, че тази книга е несъмнен успех в областта на българския исторически роман.