Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 20 (2016) ФИЛИПИКИ И ПРЕЗРЕНИЕ

ФИЛИПИКИ И ПРЕЗРЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Когато Демостен преди няколко хиляди години громеше на агората попълзновенията на Филип Македонски (Гръцки), той едва ли е разбирал, че създава нов литературен жанр. Независимо от това гневните тиради на древногръцкия философ против опитите на завоевателя със съблазън и обещания да омилостиви и така отвътре да превземе отвън непревзимаемата Атина, останаха в историята с названието филипики - по името на Филип, т.е. разобличения и обвинения в двуличие с користна цел.

Така беше тогава, а какво да кажем за сега. Няма ли го всичко онова, което някога събуждаше благородния гняв на мъдреца Демостен? Има и попълзновения, прерастващи в агресия навред по света, има и вълци в овчи кожи, продаващи невинност срещу доверие, има и управници, наричащи себе си за благозвучие бащи на нацията, има и кръв и унищожение, повод или резултат от безогледно насилие и терор, има и съблазън под формата на обещания за щедро партньорство и примамливо сътрудничество, има обещания за взаимноизгодно общуване, има големи сили, които мачкат малките държавици, и малки, които се оставят да бъдат мачкани в името на някаква ефемерна надежда за щастие, която като хоризонта, колкото по се доближаваш до него, толкова повече се отдалечава в необозримото бъдеще.

Светът днес е друг. И все пак си е същият. Все така предпочита да не се дели само на приятели и неприятели, но защо? Нужно ли е по този повод да припомним афоризма на лорд Палмерстон, казан в друго време, по друг повод и в друга страна, но валиден повече от всякога тук и сега, а именно, че неговата страна няма вечни приятели и вечни врагове, а само вечни интереси.

Къде в този свят е нашата малка голяма България? Малка по географски размери, голяма по историческо наследство. В днешната противоречива действителност очевидно ни е нужно национално единение около идеята за прогрес и благоденствие на обществото и на всеки негов член. Стига вече големи и малки братя. Ако в интимен кръг роднините се броят на пръсти и се наследяват, то в обществените дела и особено в международната общност приятелството и братството, за да се множат, се заслужават! Събития и явления бележат ежедневието ни, авантюристични напъни целят да заличат здравия разум, самозвани и заскъснели претенденти за световна хегемония се опитват да подменят истинските ценности и да зачеркнат автентичните стойности на реалния живот и на историческия опит. При това колкото по-силно в чужбина, толкова по-заядливо и гротескно у нас.

Тези дни, когато цялото човечество чества годишнината от победата над нацизма и фашизма във Втората световна война, в някои страни отбелязват и Деня на Европа. В това няма нищо странно и необичайно, това е тяхно право, но дали съзнават, че без великата победа нямаше да има какво да честват, просто защото Европа нямаше да я има, или в най-добрия случай щеше да бъде жалък придатък на нацистка Германия. Ако не го съзнават, то тогава са достойни за съжаление. А дълг на изстрадалите и помнещите е да пренесат и предадат на младите поколения не само знанието за жестоката война, но и причините и виновниците за нея, с други думи - заветите от отвъдното към бъдното.

Нека бъдем справедливи. Истина е, че за тази победа принос дадоха и другите членове на антихитлеристката коалиция, както и всички самоотвержени участници в Съпротивата на Запад и на Изток. Но само принос! Без милионите жертви на руския народ, това би било невъзможно. Дори в. „Вашингтон пост” уважително признава, че на всеки убит американски войник се падат 80 загинали руски войници.

Като цяло авторитетната статистика сочи, че антихитлеристката коалиция е дала около 1 милион 420 хиляди жертви, а само от СССР са загинали 27 милиона съветски граждани. Ето го приноса, при това само по един показател.

На този фон глупаво и примитивно звучат непремерените изявления на наши и чужди държавници, политици, културтрегери и на всякакви други претенциозни наивници, които в своето самодостатъчно заслепление се опитват да омаловажат спасителната победа. За да се стигне дотам, че от една наша централна телевизия тези дни бе заявено, че по повод на Деня на Европа в Москва се провежда тържествен парад! Ни повече, ни по-малко!

Отдавайки дан на историческата дистанция, нека напомним, че за подобна духовна нищета Ян Хус бе викнал на прислужващата на кладата му старица: ”О, свещена простота!”...

И това е само един от поредните бисери на специализиралата се в извращаване на фактите полуграмотна българска журналистика, купена или продажна, все едно. Или поне на част от нея. Но това е друга тема, за която не би стигнал и цял трактат.

Слава Богу, че макар и спорадично, намират се и честни, и способни журналисти.

Съжителството с поредния голям брат засега все още не е донесло нещо съществено и положително за значително подобряване хала на българския народ освен потупване по рамото и декларации за добри намерения. А нали пътят към ада е осеян с добри намерения?! Затова пък се радваме на изобилие от военни бази (при това без заплащане), съвместни учения, “жизнено” важни за сигурността ни, чужди електроцентрали и други предприятия, неизгодни сделки за ценни наши природни ресурси, идеологическа обработка и стимулиране на различни фобии с цел противопоставяне на трети държави, постоянно никнещи форуми и институти, издържани от чуждестранни, предимно американски фондации... Радваме се и на усилена агитация, граничеща с натиск за “доброволно” участие в оспорваното от редица държави пагубно за европейската икономика споразумение за Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство между САЩ и Европейския съюз, в което се предвижда участието и на България.

Да, всичко това го имаме в изобилие, но най-вече щедри обещания за стабилност и светло бъдеще, които при всяко поредно посещение на висши задокеански или други евроатлантически покровители извикват умиление и признателност у домораслите грантови демократи.

Какво да се прави? Свят широк, хора всякакви. Едни изричат гневни филипики, други създават основания за тях.

Едно е сигурно – филипиките клеймят, тъй като раждат презрение. Защото какво друго освен презрение заслужават онези наши управници и чужди политици, които омаловажат или отричат великата победа, дала на континента възможността и самочувствието да продължи да съществува и да се развива в мир и свобода!?!