Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 26 (2016) ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛЯ

ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛЯ

Е-поща Печат PDF

Откога се каня да ти пиша, драги приятелю – от години всъщност от години, може би цяла вечност. Пише ти на осемдесетгодишнината „Ерика” (единственият ми инструмент за писане в свръхтехнизирания съвременен свят) твоят може би позабравен другар от миналото Симеон Хаджикосев. Някога, преди 40-45 години, често пътувахме с вехтия микробус на СБП, управляван от дребничкия шофьор, когото наричахме Павлето – пътувахме навред из България, напористите и вдъхновени членове на КМП (Кабинетът на младия писател), бъдещата литературна слава на тогавашна България. Тогава аз бях председател на КМП, а ти бе поетът машинист, наследникът на „огняроинтелигента” Никола Вапцаров.

Помня задушевните ни разговори, докато раздрънканият микробус ни друсаше по черните пътища между две градчета. Никога няма да забравя споделените тогава от теб огорчения и болежки, препречващи пътя ти към въжделения за младите писатели в СБП. Едва ли е необходимо да припомняме това, та нали твоят наставник в поезията бе казал: „За мен това е минало, неважно…”

Няма да те занимавам със себе си. Може и да си чул нещичко за мен, макар че отдавна ме няма в публичното пространство. Последната ми 52-ра учебна година в СУ „Климент Охридски” може би случайно съвпадна с моята 75-годишнина и да ти се похваля – никой от катедрата, от факултета, от университета не вдигна телефон да ми каже поне: „Професоре, честит юбилей!”

През безкрайния, както се оказа, български преход се нагледахме на много духовни и физически превъплъщения. Като част от долнопробното балканско театро нашият български спектакъл също имаше своите мимолетни звезди, своите падове и възходи. Вперя ли поглед назад, към тези 26-27 години, изпитвам непреодолимо чувство на погнуса и омерзение.

Колко лесно и бързо сменени чипове според духовития израз на един бивш министър-председател, колко трескаво препрани съвести, колко страдалци, потърпевши, че и дисиденти (виж ти!), пръкнали се в огромния концлагер, който ние, наивниците, именувахме социалистическа България. Неотдавна побързах да изключа телевизора по време на безплодна говорилня, когато едно непознато момче с жълто на устата настървено забраняваше на умен, тактичен възрастен човек да не дрънка глупости за социализма, защото с решение на Народното събрание комунизмът е обявен за престъпен режим. Момчето с жълто на устата (повече би му подхождало кафявото на украинските неофашисти) обаче пропусна да напомни, че Народното събрание преди време гласува решение, че е имало геноцид над турците през 1989 г., че в България никога не е имало фашизъм и т.н., и т.н.

Победителите, както е добре известно, винаги пренаписват историята според новите потребности. Трябва да внимаваме с формулировките, за да не засегнем някой могъщ съсед, някой нов наш съюзник или, не дай Боже, Големия брат отвъд океана, защитник на свободата, демокрацията и правата на човека по всички кътчета на вече отеснялото земно кълбо. Така че забравете за кланетата в Батак, Перущица и Панагюрище по време на Априлското въстание, за прогонването на стотици хиляди българи от Беломорска Тракия по време на Първата световна война (в това число няколко хиляди изклани!). Кой все още дръзва да говори за арменски геноцид в Турската империя през 1915 г., та вдига кръвното на демократичния турски президент Тайип Ердоган! Има все още наивници, които смятат, че ликвидирането на един човек е убийство, а на милиони – само статистика.

Ние се променихме много през тези мътни години, скъпи приятелю. Ти бе даровит поет и преди самоликвидирането на социализма, но през прехода стана ярка и запомняща се личност – журналист, публицист, издател, политик и създател на малка, но бойка политическа партия – ПП „Нова Зора”. Почти винаги съм следил през годините издавания от теб едноименен вестник, който сред малкото седмичници вещае истината, колкото и горчива да е тя, за разлика от божем либералните медии (основно пресата, радиото и телевизията), които промиват мозъците на населението с мокри сънища за радости и блаженство в света, управляван тайно от могъщи финансови корпорации и подчинените им правителства. В този виртуален неолиберален рай няма място за неверници, дръзнали да извикат: „Кралят е гол...”

Огромно мъжество и непоколебима вяра са необходими, за да се възправиш срещу течението, за да осъществяваш мисията си – да вестиш истината. Преди 26 години ти бе обладан от тази дързост, драги приятелю, но онова, което е достойно за възхита и поклон, е, че вече повече от четвърт век отстояваш тази мисия с постоянство и упоритост, напомнящи, че в жилите ти тече кръвта на великия поборник поп Минчо...

Би било несправедливо да пропусна да отбележа, че около вестника и по-късно възникналата ПП „Нова Зора” ти съумя да притеглиш сплотен екип от съмишленици и другари, повечето от тях блестящи публицисти, учени, политици, общественици, които не само говореха истината от страниците на седмичника „Нова Зора”, но и разпръскваха мрака на новото Средновековие, в което ни вкараха историята и няколко поколения бездарни и продажни политици. Няма как да изброя тези доблестни мъже – някои от тях вече отминаха в оня свят, за който е прието да се казва, че е по-добър, но дори да дръзна да посоча имената им, рискувам да пропусна някое от тях, а това би било непростимо. Но в Библията е казано, че името им е Легион, а оттам иде и надеждата, че вашите усилия и вярата ви не са били напразни.

По-непростимо обаче би било да пропусна онова, което сближава всички тези забележителни мъже – а то стои като епиграма към всичките вече 1300 броя на вестник „Нова Зора”: „Любовта към Отечеството превъзходи сичките световни добрини” (Г. С. Раковски). Пред отдавна излинялата дума патриотизъм, и без това недолюбвана от корифеите на мондиализма, предпочитам словото родолюбие, побиращо в себе си всичко, що е скъпо на човека – обичта към Отечеството, готовността му да й служи до смъртта си, но и предаността му към правдата в противовес на дяволските наущения на неолиберализма и глобализма. А правдата днес (още една неслучайно позабравена дума), малко по-модерно казано, е своеобразна идеология, изтъкана от старозаветни, но не загубили смисъла си думи – Отечество, православие и социална справедливост. Това е позиция срещу отродяването, срещу самооплюването, срещу чуждопоклонничеството и русофобията.

Болея, скъпи приятелю. Боли ме сърцето и душата, непоносима мъка ми причиняват спомените. Няма лекар за болежките ми, аз сам си зная диагнозата – срам. Преди 130 години великият руски теософ, мислител и поет Владимир Соловьов, бе предложил свой вариант на прочутото Декартово „Мисля, следователно съществувам”. У Вл. Соловьов той гласи: „Срамувам се, следователно съществувам”. Няма да пояснявам какво има предвид руският философ, но от себе си ще кажа:

Срамувам се в какво превърнахме цветущата си някога родина, която бе на 28-мо място в световната класация по индекс на развитие. Срамувам се, че прекрасната ни земя не само буренясва, запустява, но се и обезлюдява. България, която към януари 1990 г. наброяваше девет милиона, сега наброява по-малко от седем, а прогнозите на демографите са още по-отчайващи. Младият политолог Иво Христов уверено твърди, че страната ни пребивава в състояние на четвърта национална катастрофа и изгледите са да се превърне в територия, буфер между Европа (ако и ЕС въобще оцелее) и пълния с изненади и неизвестности Изток. Тази катастрофа е по-страшна от първите три, сравнима е единствено с първото столетие от турското робство. Според специалисти през 15 век, когато османлиите стигат сърцето на Европа, а малко по-късно завладяват и унгарското кралство за 150 години, в атмосферата на азиатски деспотизъм и пълно безправие българският генофонд достига критичното равнище на 800 000 души. Какъв е бил броят на българите при цар Иван Александър (14 век), историците не се осмеляват да гадаят. Осмелявам се да допусна, че те не са били по-малко от два милиона и половина. Малцина знаят, че по времето на кралица Елизабет I (втората половина на 16 в.), най-блестящата епоха на английския ренесанс, британското кралство е имало малко повече от три милиона души население. Сега те са около шестдесет милиона, а колко са напоследък пришълците в Обединеното кралство, вероятно и самите британци не знаят. А какво ще е бъдещето на родината ни, след като нечистоплътни ръце манипулират съзнанието на българските мюсюлмани, а неоосманистката доктрина на проф. Давутоглу, прегърната и от турския президент Ердоган, чертае границите на една възродена Османска империя, която щяла да събере под крилото си всички събратя турци.

Срамувам се от продажните български политици, които само за паница леща (е, не ще да е само за една паница леща!) продават интересите и честта на отечеството, по-ниски са от тревата, когато се получават депеши от Брюксел и Вашингтон. Днес България не е по-уважавана, отколкото по времето на обругавания Тодор Живков. Срамувам се, че в страната се вихри непреборима корупция, каквато никога не е имало по българските предели. При това корупция, която се шири до най-високите етажи на властта. Ама така било навсякъде по света, това било неизбежно при глобализма и неолибералната икономика. Дори и да е така, това е обяснение, но не носи утеха.

Срамувам се, че една трета от населението на България пребивава около чертата на бедността в непрестанна грижа за утрешния ден. Това е и причината потокът от емигранти към чужбина да не секва, каквито и литании да пеят продажните медии за преуспелите българи там. И демографите предвидиха резултата: към 2010 г. България ще обитават около пет милиона души, а етническите българи тогава ще бъдат малцинство в родината си.

Срамувам се от непреодолимия упадък на духовност в отечеството. Упадъкът е тотален – икономически, социален, морален, но не по-малко болезнен е духовният. Упадък в образованието, културата, литературата, та дори в нравите и възпитанието. Медиите насаждат сред младежта (уви, не само сред младежите!) култ към потребителско мислене, към хедонизъм и непосредствено свързваната с него сервилност, проявяващи се като ежедневен егоизъм и цинизъм.

Срамувам се, че мутрите, рожби на философията и антидържавността на новото време, са все още неотменна част от родния политически пейзаж и няма никакви изгледи някой ден да изчезнат.

Срамувам се и от самия себе си, загдето съм безсилен да се възправя срещу злото, което погубва родината ни и се задоволявам единствено с Вазовия поплак: „О, спи ли Бог, о, Бог не види ли?”

Но при толкова много дремещи и упоени от либералното „благополучие”, комай и българският Бог спи или пък е залисан от по-сериозни проблеми, защото чергата на света се е подпалила, защото цялото земно кълбо прилича на буре с барут и човечеството се оглежда с тревога дали някой луд няма да подпали фитила. А мераклии, както виждаме, има много.

Драги Минчо, горещо ти стискам ръката и те поздравявам специално за твоята „Молитва за България” (бр. 9, 1 март 2016 г.), в която проговаря не само истината за озлочестена България, но личат и Ботевски нотки. И понеже твоето слово е по-силно от моето, позволи ми накрая да цитирам малък откъс от прекрасната ти програмна статия, звучащ наистина като молитва и клетвена декларация:

Но ние сме патриоти.

И нашата звезда е надеждата.

Тя е незаспиващата сестра на всички мъже на дълга.

На всички синове на честта.

На мъртвите и живите.

И на неродените внуци на нашите внуци. На всички, за които България не е само земя и небе, огнище и дом, род и традиция.

Нине и присно и вовеки веков!

Скъпи приятелю! Прегръщам те братски и от сърце ти желая здраве и бодрост, за да не изпускаш факела, който носиш в ръката си. Факелът, разпръскващ лепкавия мрак на лъжите, клеветите, инсинуациите и умилителните полуистини, в които като в непроходима паяжина ни обвиват новите демократи, служещи само на един бог – Мамона!

15 юни 2016 г.